Седейки си в къщи,с бира в ръка, момчето гледаше в една стара и мръсна точка,отпечатала се на тавана. Момчето имаше всичко - готини приятели,добри родители,справяше се добре в училище,хората го уважаваха.И не на последно място - имаше едно същество,което много обичаше.През изминалите 2 години,всяка сутрин събуждайки се той мислеше за нея,лягайки си вечер -  пак същото.Не знаеше какво означаваше това и защо се случваше точно на него и до ден днешен неможеше да осъзнае.Единственото нещо,които наистина разбираше бе това че изпитваше много голям страх,който се изразяваше в "демоните" - така той обичаше да изразява страха си. "These demons inside me are killing me so softly..that I forget everything I care for" - тази мисъл като нажежен меч го пробождаше от време на време,напомяйки му че силния и корав мъж за когото се представя всъщност е един объркан страхливец,който неможе да спре да мисли как един ден животът просто ще го прецака. Единственото нещо,пред което той намираше утеха бе тя..със нейните сини очи,които излъчваха райско спокойствие той се чувстваше сигурен и защитен,а в същото време aдски застрашен.Не спираше да мисли за това как неможе да и се довери,как тази зависимост която изпитва го кара да се страхува,прави го друг човек.Точно така - зависимостта бе тази от която той страдаше,породена от това нежно създание, от което се опитваше да се измъкне.Не искаше да я нарани,за това го направи по най-гадния и жесток начин - бавно,ден след ден.Той бе господарят,той бе намерил истинската любов,а сега бе в пълното си право да се отърве от него...не просто защото не му трябваше,а защото го беше страх. Това и направи..раздели от себе си ангела..и почувства болката,която бе в сърцето,главата и цялото му тяло,и която се бе спотайвала толкова много време.
Иведъж,седейки в креслото си и пиейки бира,той се вгледа в едно самотно петно на стената..на снежно белия таван стоеше едно черно и самотно петно.В този момент той осъзна че е сам,без никой до себе си,без своята защитна стена,без ангела на живота му..само празната бутилка от 4 поред бира и..самотата.Този поглед на нещата промениха начина му на мислене..това горчиво петно,което висеше само му напомни че той не иска да се сам.За него нямаше нищо по-страшно от самотата.Вдигна телефона и се обади на ангела..не бе сигурен в нейната реакция,но само като чу гласа и долови онова познато осещане,което го омайваше винаги когато се срещаха. Тази вечер срещата бе по-специална.Разкри душата си,изрече всички лъжи,разкая се и помоли за прошка..та нали за това са тези Божии пратеници,за да ни прощават когато се разкайваме.Прегръдката и бе дар божи,който го спаси от ада и му даде нова глътка за живот. Днес,почти година по-късно момчето гледа по друг начин на живота.Живее,опитвайки се да не се страхува,да рискува повече,да обича повече и да се оставя да бъде обичан. Той разбра,че понякога човек трябва да остави на някой друг да го промени..не всичко,само това което самият той не харесва,но няма куража и чувството да отхвърли.
Страховете са вече в рецесивна форма,повече доминира щастието,любовта и чувството на борба,което вече не го напуска.Горчилката се оказа в повече,но все пак той не се отказа и продължи да живее,да се надява и да върви по пътя,оглеждайки се постоянно да открие щастието.


П.С. - в поста ми няма никаква ирония! Благодаря!