“В своя път отвътре навън душата непрекъснато разширява своите кръгове като камъчето, хвърлено във вира, или светлината, идваща от небесно тяло” - Ралф Емерсън (“За любовта”) [литературофилософия]. Тук не мога да не вметна, че дори и това тяло да загасне, светлината му ще продължи своя път [физика], докато не изпълни своето предназначение [лейдифростология], което силно се надявам да бъде свързано с мен [ясновидство]. В обратния случай – душата се движи навътре – тези кръгове стават все по-мънички, някакви такива дълбоко егоистични [инверсия]. Ако [предположение с трудно изчислим коефициент на вероятност] тялото се движи, без значение посоката на душата, тези кръгове или вълни на места се наслагват и гасят [интерференция] и така се получава един релеф [география на душата], изпълнен и изпъстрен с гледни точки и запетайки, които изглеждат как ли не от различните ъгли на моите и твоите различни дни [изводи на базата на две убежни точки]. Ако това тяло извършва постоянно движение във времето или пространството или дори в нечие съзнание, тези точки и запетайки получават своя траектория, рисуват картинки и се сблъскват => брауновото движение на душата е причинено от самото съществуване във времето и пространството. Даже всички такива движения създават свои собствени първични взривове [хипотеза], т.е. създават условия за движение, за съществуване, за прехвърчане на искри, за раждане на нови cветове и цветове... И всичко това важи само при условие, че тялото+душата са затворена система [невъзможно условие]. Ако аз спя и ти спиш и не сънуваме и някой обективен [доколкото е възможно] страничен наблюдател е решил, че нашите души и тела са в движение, клонящо към нулата, ние все пак създаваме живот и движение, защото всяка наша предишна мисъл или въздишка или мечта да се превърнем в муха еднодневка и малариен комар водят собствен живот и трептят, разкъсвайки границите на нашата уж затворена система => сблъсъкът поражда сблъсък и е породен от сблъсък, така както всичко произлиза от себе си. Те, бабите, хубаво разправяха, че крушата не падала по-далеч от дървото [български фолклор], но защо да не преоткрием топлата вода?! Ясно е тогава, че сблъсъкът е нещото, от което не бива да бягаме, а ако ти се бяга, първо си помисли, че това твое бягане всъщност е движение, създаващо поредица от нови сблъсъци и като твои сблъсъци те нямат друг избор освен да се страхуват от сблъсъците и т.н. Глобалният извод е, че вселената ни и всяка друга е възникнала от сблъсък – дете на две точки (пренебрегвам запетайките, защото те са си като ято точки със сходно мнение). Тогава т. нар. “черни дупки” не са вселена, която се е свила до една точка, за да образува нова, и нашата всичкост (свят) не е възникнала от една точка или черна дупка, а от една душа и едно тяло, които са се сблъскали. Не казвам тяло+тяло или душа+душа, защото днес има и тела и души и едните са възникнали от круши, а другите – oт ябълки [собствено наблюдение за кратък отрязък от време]. Сега явно има много видове ябълки и круши, но те произлизат от основните 4 (или по-малко, защото толкова са вероятностите, а не - действителните комбинации). Има ли значение кое е първо – крушата или ябълката, щом не могат да съществуват деца ябълки и деца круши без едновременното съществуване на ябълки и круши (или поне на първата ябълка и първата круша)?!
На базата на изложените факти и умозаключения можем да изведем обобщението, че тялото (камъчето, хвърлено във вира) и духът (светлината, идваща от небесно тяло) не могат един без друг и смисълът на живота е самият живот, т.е. самото живеене предизвиква живеене и в това се заключава кръговратът на ябълките и крушите в природата.
Legacy friendly alias
Кръговрат-на-крушите-и-ябълките---За-сблъсъка-като-глобална-променлива
Comments2