Днес съм тъжна.Може би е следствие на вчера,защото нямам причини
да съм тъжна днес.

Пак четох оня пост...Човекът,който го е писал...
Благодаря му!Понякога дори се срамувам от себе си,сякаш ровя в личният му живот.Търся някоя неточно казана фраза или дума,но никога не намирам.Всичко си е на мястото,до последното многоточие.

Настроена съм меланхолично и слушам The Rasmus-Time to burn...      Това няма да оправи нещата...Но кое ли ще ги оправи изобщо?Как се стигна до тук?Защо хората се променят?Защо се чувствам обидена?Защо е тая злоба към мен?Такава ли е реакцията,когато губиш нещо,някой?Или може би е някакъв вид защитна реакция?Защо нещата не се казват в прав текст,а се изтъкват глупави причини?Самоиронията е хубаво нещо,но иронията понякога наранява...Бях затворила очи от дълго време насам и не мислех за това.Не си задавах въпроси.Не търсех отговорите.Живеех...До вчера,когато се видяхме и тишината помежду ни,сякаш ни захлупи...Нямахме какво да си кажем,освен стандартния поздрав,който отправяме към толкова хора на ден...Рутина.
И ето ме днес,слушаща вече Not like other girls,затрупана вече с всички прогонвани до момента въпроси...
Какво ме промени самата мен?Предизвикателното държание,иронията,
злобата...Никога не бих ги понесла.То си е казано:"Добрата дума,врати отваря."...