Още с избирането си за лидер на ДСБ Радан Кънев доказа, че е марионетка на Иван Костов – сивият кардинал на дясната политическа сцена. Тази рокада напълно възпроизвежда ситуацията с Осман Октай и Ахмед Доган, при която бе извършена фиктивна смяна на стария лидер, който обаче продължава да управлява фактически. Цялата риторика на Кънев се състои от почти буквално зазубрени реплики на Командира. Някои ще кажат, че приемствеността в политиката е хубаво нещо и принципно ще бъдат прави. Но сляпото доверие на Кънев в Иван Костов е нещо повече от приемственост – то е зависимост. Но точно заради тази си покорност той е избран от лидера за негов заместник. Да бъдеш зависим обаче от човек, който с боричканията и раздорите, които създаде в СДС и в дясната област, доведе най-голямата дясна партия до разцепване на множество отломки, е опасно. Следователно, за да разберем мотивите и поведението на Кънев, трябва да познаваме същността на човека, който дърпа конците му – Иван Костов.   

    През 2004 г. Костов напуска СДС, отцепва част от депутатите и симпатизантите и създава партията ДСБ, на която е неизменен лидер до 13 май 2013 г.. През 2009 г., изправен пред провала на проекта си, той успява да се прилепи за СДС и чрез създадената Синя коалиция влиза в 41-вото народно събрание. Горе-долу по това време се ражда вицът, че Костов ще се бори за тотално единство на синята идея, докато не остане само той.

    А отношението на Костов към българите извън демагогските му шаблони е видно от речта му на XIII Национална конференция на СДС през 2002 г., в която ги нарича „народ в кавички”, обиден на избирателите заради „отказаната” подкрепа при тежката загуба на изборите през 2001 г. Като резултат от саботьорската дейност на Костов в СДС, от близо 2,5 милиона избиратели, които подкрепяха сините по време на президентските (1996) и парламентарните (1997) избори, днес, както се вижда, те се свеждат на малко повече от 200 000. Това е колосален провал и негов извършител е именно този човек. На този продължил повече от десет години упадък Костов гледа типично в негов стил единствено като чужда вина. Освенразбиването на СДС, най-големите грехове на Иван Костов по време на неговото управление са: неразкриване досиетата на служителите на ДС, което болшинството от народа и пряко неговите избиратели очакваха от него; липсата на каквито и да е стъпки и дори индикации за лустрация на агентите на Държавна сигурност и комунистическите функционери от периода преди 10 ноември 1989 г.; укрепването икономическата власт на червените капиталисти и мафиоти; безогледнатаприватизация и продажбата на хиляди, вкл. и стратегически предприятия на смешни цени и пълната липса на постприватизационен контрол; продажбата на тецовете Марица 1 и Марица 3 и договарянето на изключителнонеизгодни за народа условия за изкупуване на електроенергията им в продължение на десетилетия; отсъствието на каквито и да е опити за разкриване на крупните престъпления, извършени до този момент в политическата, икономическата и финансова области (финансовите пирамиди, банковите фалити, кредитните милионери и т.нат.), чрез които бяха ограбени огромна част от националните ресурси.

    Поведението на Радан Кънев и ДСБ спрямо ГЕРБ трябва да се разглежда именно в светлината на личните отношения на Иван Костов към тази партия и преди всичко към нейния лидер. Фаталният момент настъпва, след като се разбира, че Костов напразно е ходил във Военната болница да носи цветя и бонбони на бъдещия премиер Бойко Борисов и когато се оказва, че Синята коалиция не държи „златното ключе“ за участие в управлението на страната. Всъщност целта на Иван Костов е била да се присламчи към ГЕРБ, за да може да влезе в ролята, която играе ДПС в брака им по сметка с БСП, където социалистите са напълно зависими от партията на Доган, поради невъзможността си да съставят правителство без нея. Така БСП е в пълна зависимост от ДПС и лесно се поддава на техния рекет. Точно в такъв политически изнудвач е жадувал да се превърне и г-н Костов и затова несъгласието на лидера на ГЕРБ жестококо го е наранило. След отказа на Борисов и особено след като случая с визитата му в болницата се разчува, Костов се чувства лично оскърбен и развива тежка антипатия и неприкрита враждебност към лидера на ГЕРБ. Оттам произхожда и органическата ненавист на И. Костов към тази партия, т. е. истеричният му тон се основава не на принципи, както той иска да ни внуши, а на лично отношение.

    Освен това Костов, с прословутото си тщеславие, изпада в силна депресия когато новосформираната партия ГЕРБ бързо печели симпатиите и гласовете на дясно мислещите граждани, които той грешно смята за свой актив по презумпция. Парламентарните избори през 2009 г. недвусмислено показват, че в дясното пространство се е появил нов субект от най-голяма величина, чието присъствие и тежест не могат да бъдат подминати лекомислено, освен от силно пристрастни и необективни хора. Костов разбира, че с удобното му популистко ораторствуване, което се основава само на празни думи и с което досега е печелил привърженици, вече е свършено. Заслепен от суетност и високомерие обаче, не осъзнава собствената си вина за катастрофалното положение, до което сам е довел не само откъснатият от СДС фрагмент (ДСБ), на който той се изживява като горд собственик, но и „синята идея” и десния проект като цяло. Търсейки вината винаги у другите, Ив. Костов отново намира удобен „виновник” за падението си – този път това е лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, към чиято особа са фокусирани, в съзвучие с пропагандата на БСП и ДПС, злословията и отмъстителните му внушения, с които той подвежда подло своите фанатизирани адепти и немалка част от непросветената общественост.

    Точно от тази гледна точка можем да разберем антиГЕРБ държанието и риторика на Радан Кънев, които той демонстрира верноподанически веднага след избирането му за лидер на ДСБ.Пред Дарик радио Кънев обясни защо ГЕРБ нямат място в новото бъдещо обединение:                                           
„Но не и ГЕРБ. Не го казвам с враждебност. Хората, които представляваме, на които търсим доверието, много ясно са показали, че за тях ГЕРБ не е алтернатива (в същото време те са показали, че ДСБ също не е тяхна алтернатива – Виктор Кордон). ГЕРБ бяха силни на тези избори, те ги спечелиха. Те общуват добре с избирателите си. Мобилизират ги, само че стотици хиляди българи гласуваха или за партии, които рискуваха да не прескочат бариерата, или разочаровани от това, че ние сме малки и разединени останаха вкъщи. Ако харесваха ГЕРБ, вратата беше отворена. Щом не са минали през нея, как да мина аз през тази врата, това би било предателство".

    Новият председател на ДСБ казва още:  
„Получихме оферта от г-н Бойко Борисов, за да участваме в единен десен блок, но ГЕРБ не е алтернатива в българската политика. Предложението на нашите приятели от "Синьо единство" за подновяване на предизборната ни платформа е добре прието. Важно е да си сътрудничим с тях, но това не е достатъчно. Публично, открито и смело ще вървим към единодействие на десницата”.

    „За мен всяка една реформаторска партия, която е демократична, проевропейска и не смята, че ГЕРБ е алтернативата в българската политика, има своето място”, обяснява г-н Кънев.

    Виждаме, че основният акцент в изказванията на новия лидер на ДСБ (в отличен унисон с позицията на задкулисния манипулатор Иван Костов) е поставен върху враждата срещу ГЕРБ и изолирането на тази гигантска, в сравнение с неговата, партия. От тези словоизлияния остава натрапчивото впечатление, че в ДСБ смятат ГЕРБ за свой главен опонент, дори и враг, срещу когото са насочени основните им усилия и ресурси, при положение, че и двете партии са част от ЕНП (Европейската народна партия) и би следвало да споделят общи принципи. Оставаме с неприятното усещане, че ръководството на Демократи за силна България приема като основна своя мисия дискредитирането, изолацията и екстерминирането на ГЕРБ, като че ли опасните политически хищници БСП и ДПС (с целия човешки и материален ресур на ДС) не съществуват. Изключително лицемерно е да се заблуждават гражданите, отдавна жадуващи да видят единомислие и консолидация в дясната плоскост, със симулации за сътрудничество и кооперативност, докато в същото време открито се игнорира една огромна част от политическия сектор и от българското население, стоящо зад него. Това е открита обида за дясно ориентираните граждани, които, крайно разочаровани от безпринципното и неадекватно поведение на партийните функционери от СДС и ДСБ и безкрайните им интриги и машинации, припознаха в ГЕРБ силата, която може да прокарва и отстоява техните стремежи и права, без да очакват от нея чудеса и абсолютна безгрешност.

    Несъмнено Радан Кънев е интелигентен човек, но тези негови „аргументи” са съвсем нелепи. Нелепи са, защото отчаяно се нуждае от оправдание за отказа си от коалиране с ГЕРБ, но такова в политически смисъл не съществува. И той използва несериозното извинение, че, видите ли, как би привлякъл хора, които не са гласували за ГЕРБ, ако е в коалиция с тях. Но същите тези хора, както и още милиони други не са гласували също така и за ДСБ, защото са се колебаели, като една от основните причини за колебливостта им е именно непримиримостта и антагонизма от страна на политическите лилипути в отношението им спрямо най-голямата дясна партия. Смешно е да искаш да привлечеш десните избиратели с неизпълними предложения за обединение при положение, че те достатъчно ясно са показали, че не те разпознават изобщо като политически субект и не ти гласуват доверие.

    Изключително лицемерно е да се говори за „единодействие на десницата”, а да се отписва с лека ръка грамадна част от десните гласоподаватели, без да се вслушва в техните чувства и настроения. В действителност непрекъснатите призиви за игнориране и изолация на ГЕРБ са в противоречие с широко прокламираните лозунги за „дясно обединение”, които очевидно представляват лицемерна демагогия от най-долно качество. Това на практика е активно мероприятие заразединение на десните сили, след като най-голямата и влиятелна от тях бива пренебрегвана, подценявана, злепоставяна, отблъсквана и очерняна в странен синхрон с клеветническата кампания на пропагандния апарат на Държавна сигурност. Дори и пред опасността от червените кхмери на бившите репресивни органи, ДСБ, Радан Кънев и Иван Костов не търсят сближение с най-силния десен политически играч, а усилено работят за неосъществяване на единодействието на десницата, въпреки че се кълнат в обратното. Докато манифестират на думи ангажираността си за десния реформаторски проект, в действителност те работят усърдно за неговото нереализиране. Това е видно от условията и акцентите, поставяни от тях в ежедневните им появявания в общественото пространство, в които основна теза е, "че ГЕРБ не е алтернативата в българската политика" и че съюз с тази партия е напълно изключен. Това, моля, въобще не означава обединение и единство, а чист разкол, партизанщина и възмутително сектантство.

    Иван Костов в лицето на Радан Кънев иска да остави извън десния фронт не просто партията ГЕРБ, а всички тези 1 081 605 български граждани, които на последните избори са гласували за тази партия (срещу 103 638 души за коалицията „Демократи за Силна България и Български Демократически Форум”), хора, които са изцяло дясно мислещи. Тоест отхвърлените от десните избиратели неудачници претендират с фрапиращо безочие да представляват цялото дясно пространство, присвоявайки си правото да определят кой принадлежи към него и кой не. И това при положение, че представляват само една миниатюрна част от него.

    В същото време, докато не зачитат и денонсират мнението и тежненията на мнозинството от десните гласоподаватели, Радан Кънев и ДСБ рекламират близките си отношения с Меглена Кунева и нейното Сдружение „България на гражданите“(Партия „Движение България на гражданите“), обявявайки гръмогласно, че с нея ще осъществяват дясното единство. Но те удобно забравят мнението за нейната персона на самия Иван Костов, който само преди година (през май 2012 г.) категоричнозаяви, че „Кунева е последната червена кукувица, която се опитва да снесе яйце в синьото гнездо” и още, че „Кунева не може да бъде десен субект”. Той, естествено, има предвид, че Кунева е омъжена за финансиста Андрей Пръмов, син на секретаря (1962-1978) на ЦК на БКП Иван Пръмов, от когото има син Александър Пръмов. Никак не е сложно да се досети човек, че М. Кунева е поредният саботьор в дясната зона, чиято диверсионна мисия е да създава смут и разцепление в този политически участък и да отнема гласове от десните партии. Всъщност, такава е ролята и на много други „десни” формации, които в действителност представляват креатури на ДС, създадени с цел да не допуснат обединение на субектите от десния политически спектър.

    В светлината на фактите и логиката, приведени дотук, можем да заключим, че създаването на десен блок без привличането на ГЕРБ е равносилно на образуването на лява коалиция без участието на БСП, т.е. ще има нулева политическа тежест и стойност!

    Изводът е, че позицията на ДСБ против ГЕРБ, но в същото време в съюз с „червената кукувица”, не се основава на принципни постановки, а на някакви дребни бакалски сметки, недодялано интриганстване и междуличностни антипатии, които винаги са били бичът на десния фронт, спомагащ за неговото разединение. И това е видно за всеки непредубеден наблюдател, който не страда от сантименти, излишни емоции и фанатична привързаност към определени личности (в случая към Иван Костов или Бойко Борисов), а следи трезво, активно и с широк набор от информация политическите процеси в страната, очаквайки не чудеса, а прагматизъм и здрав разум. Защото„политиката е изкуство на възможното” (Ото фон Бисмарк), което означава, че осъществяването на политическите цели и замисли трябва да се извършва с оглед на реалностите, използвайки възможностите на моментната ситуация, без да се робува на буквата, а на духа на следваните принципи, но и без да бъдат грубо пренебрегвани и погазвани тези ръководни аксиоми. Политическото изкуство също така изисква и правенето на компромиси, без те, разбира се, да представляват безскрупулно и непоследователно отклонение от заявените основополагащи максими. Защото историята не прощава както на крайно твърдолинейните политици, така и на безпринципните политически функционери.

Автор: Виктор Кордон

Георги Ангелов, старши икономист, Институт „Отворено общество“

Държавата първо трябва да покаже, че може да управлява добре своите компании, и едва след това да проявява апетити към частния сектор

В предизборен документ, който така и не е публично достъпен, опозиционната БСП предлага радикална промяна за България. Това е и заглавието на текста - "Радикална промяна за демократична и социална България".

 

Още в началото искам да уточня, че въобще няма да споря със заглавието. Че България има нужда от радикална промяна, е очевидно. България е все още най-бедната страна в Европейския съюз и само съседни страни извън ЕС, като Сърбия, Албания и Македония, са по-бедни и изостанали. Това трябва да се промени, България трябва да стане богата и развита страна и точно радикални мерки са необходими за тази цел. Най-успешните и най-бързоразвиващите се страни са тези, които могат по-бързо и ефективно да прилагат реформите.

България имаше нужда от радикална промяна още през 1989 г. Но когато по онова време в Полша и Естония Лешек Балцерович и Март Лаар правеха такава промяна, в България тази необходимост се отричаше. И затова първото десетилетие на прехода беше пълен провал и тотален икономически крах. Нещо повече - когато в другите бивши социалистически страни правеха радикална промяна към модерна и пазарна икономика, в България беше направена радикална контрапромяна с цел връщане на комунизма. Тя доведе до фалит на цялата икономика, банкова криза, хиперинфлация и пълна разруха.

Тук е важната разлика. Не просто е нужна радикална промяна, но и промяната трябва да е в правилната посока. Радикална промяна в погрешна посока ще доведе до неимоверни страдания и още по-голямо забавяне на темповете на настигане. Това е и основният съдържателен проблем на документа на БСП - радикалността е насочена не към повече реформи, насърчаващи развитието и постигането на висок стандарт, а към самоцелна отмяна на успешни реформи. Например една от идеите е държавата да се върне със силна роля в икономиката. Презумпцията на БСП е, че държавата се е оттеглила и затова стопанството буксува. Фактите обаче говорят нещо съвсем друго. Преразпределението през бюджета е почти 40% от БВП. Толкова беше и преди 5, и преди 8, и преди 12 години (само в 1-2 от кризисните години беше спаднало малко по циклични причини). Никакво оттегляне няма в преразпределителната роля на държавата.

Същото се отнася и за регулиращата роля на държавата. Самата БСП, както и много други партии от десетилетие насам повтарят как ще облекчат бюрокрацията и прекаленото свръхрегулиране върху бизнеса, особено върху малките и средните фирми. Реалността е, че се въвеждат повече и по-тежки регулации, а бюрократичната тежест расте. Инвеститори чакат с години, за да получат от десетки различни гишета разрешение дори за да започнат нов завод, създаващ хиляди работни места - нещо, което в нормалните страни е максимално ускорено с цел привличане на повече инвестиции и създаване на повече работни места. 

Дори прост процес като плащането на данъци в България е натоварен с огромен брой тежести, които, разбира се, тежат точно върху фирмите, които си плащат данъците (според класацията на Световната банка България е на последно място в ЕС по този индикатор). Има ли нужда да говоря за т.нар. минимални осигурителни прагове, които в много региони и сектори на страната са не просто бюрократична тежест, а причина за фалити и загуба на работни места. Това ли е оттеглянето на държавата от икономиката - да се въведе бюрократично регулиране, което не съществува никъде по света?

А държавните предприятия? Там ли се е оттеглила държавата? Според официалните данни на националната статистика в държавния сектор на икономиката работят близо 30% от наетите (вероятно са повече, тъй като не е ясно доколко се включват военни и други подобни структури). Но по-важно е да се види как се справят тези държавни фирми и ведомства. Ако те са с висока ефективност и висока производителност на труда, може би наистина са добър пример и трябва тяхната роля да се увеличава. 

Реалността е друга. Например железницата е не просто държавна като собственост, но и солидно субсидирана от държавния бюджет. Резултатът е постоянен отлив на клиенти, лошо качество, големи загуби, огромни дългове и съвсем реална заплаха от фалит. Топлофикацията беше общинска, после държавна, после отново общинска, но това държавно-общинско управление не донесе нищо добро. Топлофикацията в София произвежда най-скъпото парно отопление и най-скъпия ток и въпреки това през повечето време е на загуба, има несъбираеми сметки и големи дългове, включително към държавата (която й отпусна заем, който явно никога няма да бъде върнат). Това ли са добрите примери на държавно управление, които да ни убедят колко е добре държавата да се върне в икономиката? Или ВМЗ, което винаги е било държавно и резултатът е огромни дългове и реален риск компанията да фалира и да спре да съществува? Съжалявам, но държавата първо трябва да покаже, че може да управлява добре своите компании, и едва след това да проявява апетити към частния сектор.

БСП иска да национализира електроразпределителните дружества, това щяло да подобри нещата. Фактите показват друго. Когато електроразпределителните дружества бяха държавни, 25-30% от цената на тока отиваше за покриване на техните разходи. Сега, когато електроразпределението е частно, около 20-25% от цената на тока отива в тази посока. Както се вижда, приватизацията не е увеличила, а дори е намалила дела на разходите за разпределение. Как тогава една национализация ще подобри нещата? Без отговор на този въпрос простото хвърляне на идеи за национализация е очевиден опит за заблуда на избирателя. 

Да припомняме ли, че по времето на управлението на тройната коалиция беше отчетена най-високата инфлация от десетилетие насам (15% на годишна база в средата на 2008), включително по отношение на цените на енергията?

Енергетиката е свръхрегулиран сектор и цените там се определят от държавен регулатор. Ако БСП можеше да използва държавно регулиране, за да намали цените, тя щеше да го е направила, когато беше на власт! Вместо това по онова време цените на тока и парното се вдигаха често и значително. Не е за пропускане и фактът, че причина за непазарните цени на зелената енергия е именно държавна намеса в икономиката (въведена от тройната коалиция) и резултатът от нея отново беше раздуване на сметките за ток на крайните потребители. С което не искам да кажа, че само тройната коалиция се намесва в икономиката - ГЕРБ има своя значителен дял в подобни изкривяващи фактори (т.нар. "кафяв ток", с който се субсидира топлофикацията, например).

Не можем да пропуснем и поредната атака срещу плоския данък от 10%. БСП казва, че ще го отмени и ще върне прогресивния данък, който действаше цели 20 години по време на прехода. Това щяло да върне справедливостта в обществото. Извинявам се, но може ли да попитам каква точно справедливост имаше по време на прехода, че трябва да я връщаме? Хората не възприемат 90-те години като справедлив период, въпреки че тогава имаше прогресивен данък. Повтарянето на мантри, внесени от богати страни като Франция, не върши работа в бедна страна, чийто най-голям проблем е как да постигне висок жизнен стандарт.

Плоският данък доведе до повече приходи за държавата при по-ниска тежест за данъкоплатците. Именно с излишъците в резултат на данъчната реформа тройната коалиция вдигаше пенсиите от 2007 до 2009 г. Отмяната на плоския данък ще доведе до обратния процес - по-малко приходи за държавния бюджет и по-висока тежест за данъкоплатците (вижте данъчните ставки от 1996, 2002 или 2005 г. и ще видите колко по-ниско е облагането за всички след въвеждането на плосък данък от 10%). Целта на данъците е да съберат бюджетни приходи при възможно най-ниска тежест за данъкоплатците и плоският данък прави точно това. Той е достатъчно нисък, за да стимулира плащането, но в същото време е достатъчно висок, за да събира приходи. Отмяната на такава успешна мярка като плоския данък е пример за идеологически подход, от който дори на теория не може да има никаква полза. Пример - Гърция има едни от най-високите данъчни ставки в Европа, но и едни от най-ниските данъчни приходи като дял от БВП, защото всички избягват да плащат. Питайте гърците дали това води до някакво чувство за справедливост. 

Ето и идея на БСП за пазара на труда - 450 лв. минимална заплата. В началото на мандата си ГЕРБ направи нещо подобно - увеличи толкова минималния осигурителен праг за самонаетите, че в резултат техният брой намаля с десетки хиляди. Просто увеличението беше толкова високо, че много от тях не можаха да го понесат. Тогава БСП твърдеше, че това е грешка. Сега иска да повтори същата грешка в още по-голям мащаб. Дори Франсоа Оланд разбра, че само с идеология резултати не се постигат и увеличи минималната заплата с процент, по-нисък от инфлацията. И накара работодатели и синдикати да седнат и да се разберат за реформа на кодекса на труда, която да раздвижи заетостта. Без подобни структурни реформи обещанието за 250 хиляди нови работни места няма как да се изпълни.

Да, България има нужда от радикална промяна. Но за да има смисъл, промяната трябва да се състои от доказано работещи структурни реформи, които да повишават инвестициите, производството и работните места. Всичко друго е безсмислено и дори вредно. Когато БСП и другите партии го осъзнаят, тогава страната ни ще стане далеч по-добро място за живеене.

 Георги Ангелов



Пореден протест срещу ЧЕЗ - само че не днешен, а през 2008 г. Тогава Сергей Станишев бе на власт и не говореше за национализация на ЕРП-та и монополи. А проблемите бяха същите.

Източник