Пак захлажда,
ненагледен мой.
Гълъбите сгушени
треперят
и по паяжинки-струнки
звънва тон -
капчица дъждовна.
Първа...
Втора.
Есенее в
топлата ни кръв
и тревога
мислите бродира.
В груба риза,
вързана със връв
скита се тъгата...
Как намира
винаги отворена врата,
през която вмъква
тънко тяло
и оставя
вехнещи цветя
върху кухненската маса?!
Тръпка в бяло.
Прегърни ме,
ненагледен мой!
Минах по тревите
мокри боса.
Във петата - трънче.
Ех, здравей!
Грозде, далии
и слънце, виж,
ти нося.
Comments2
И не съм те забравил,защото помня като слон:-)))макар че в този прекрасен блог влизат вече много малко посетители.
Ами, може да е банално, но е истина - много се радвам, че ти харесва и че не забравяш бързо :) Тук наистина имаше много ценни неща и хора / не съм забравила колко добри стихове създадохме с Веселин, който май отдавна не се е мяркал тук, а това е много жалко, защото стиховете му караха и моята муза да създава красиви строфи и това ми липсва, но..... се ла ви - казват французите/. Искаме или не - трябваше да затворим дълбоко в нас детето и да се подчиним на делника, пълен с толкова напрежение и нелиричност. И все пак древните са казали, че където е текло, пак ще тече и аз мисля, че и тук винаги ще има светли и богати души, които имат какво да споделят и оставят за бъдещето. И ще се връщат. Дори и след години, като мен :)))