Отново зеленее месец май

и слънцето усмихва се, сияй!

Отново празник чука на вратата-

ваканцията вика пак децата!

Но те сега са в класната си стая -

последен час с учителката строга.

Говорят си отново за „нещата”,

които са по-важни от „урока”.

Изкласиха бързо класовете,

пораснаха децата-първолаци!

Не се смениха само гласовете

на днешните девойки и юнаци!

Поглежда ги учителката строга,

но този път наместо забележка

въздишка-стон сърцето й отронва

и не открива правописна грешка…

Тя вижда само личицата на

своите деца-порасли птички

и спомени нахлуват й в душата

за малките, разрошени главички…

И сякаш беше вчера първата им среща -

как гледаха я стреснати очички…

Сега е пак сред своите хлапета -

рисуват й за „сбогом”своите ръчички.

Сълзи напират, в гърлото засядат

и искат да прелеят от очите…

На всекиго от себе си раздаде -

да носят част от нея във душите…

Дано запомнят  правилата правописни…

И таблицата трудна ще им трябва…

Тя, класната, за всичко се погрижи

с цената на това - да е досадна…

За всички ще се моли и надява

най-важното й правило да помнят:

„Това, което даваш-получаваш”-

житейската й истина изконна.

В сърцето на учителката строга

след всяко име - въгленче остава…

След огъня на детското порастване

завинаги гори една жарава…

Но днес е празник!Всички са готови!

Готови са за следващо стъпало!

С очички, вперени във  хоризонти нови -

очите ваши - нейно огледало!

В тях се оглежда днес учителката строга

и вижда онова, което е раздала!

Там вижда „знам, научих, мога”-

това е всичко, за което е мечтала!

http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=DcXRL1HAH_4http:// 

В този ден , в който изразяваме обичта си към майката, аз споделям  за първи път в интернет пространството с вас едно много лично мое стихотворение, което написах в навечерието на деветия рожден ден на сина ми .

Майчина сълза

                                                 На сина ми

Думите не могат да ми стигнат
да ти кажа,синко,колко те обичам...
Как сълзите във очите ми напират,
щом  името ти скъпо аз изричам…

Докато те милвам по косата руса,

целувам нежната като на бебе кожа

усещам в себе си тъга, покруса, че на

времето спирачки не можах да сложа…
И колко тъмно става в моята душа,

когато ти се скарам, без да си виновен…
Тогава  червей издълбава сякаш съвестта,

заслужено отхапвам плод отровен...

Как не искам да пораснеш да те пусна,
искам времето да върна, да отложа!
Искам грешките си спрямо тебе да поправя,
но, за жалост знам, това е невъзможно!
Едничко нещо мога да направя само,

а то е най-смирено прошка да измоля…

И ако ти за грешките ми майчини простиш –

душата ми ще полети на воля!
Ти си моето момче голямо -
сякаш просто отлетяха няколко години!
Ти си ангелче в момчешко тяло -
усещам  полъх на крила, за другите невидим ...
Дори, когато съм най-строга с тебе,
дори, когато ти се струва, че те мразя -
тогава, миличък, помни,
от лошото опитвам се да те опазя!
Обичам те, обичам те, обичам те
аз миг след миг, минута след минута!

Готова съм заради теб света да прекося –

да бъда жадна, гладна, гола, необута...

Аз имам толкова любов за теб в сърцето,
че с нея мога да завия и Земята!
Ще се опитвам всеки ден с усмивка на лицето
да ти я давам, слънце, щото любовта е свята!
В душата ми за тебе  има място специално -
там винаги ще бъдеш в безопасност!
В живота на човек не може всичко да е идеално
и в него ти ще срещнеш не една опасност...
Но винаги, когато чувствата ти някой нарани
или когато без причина те обиди -
ела,дете, до моето сърце се приюти -
сълзите твои нека то да види...
А после нежна майчина сълза
душата детска нека пак да стопли
и пак да тръгнеш смело към света,
с усмивка и надежда, без тъга и вопли!

6.12. 09

Автор: Даниела Ганчева