Мислим си, че стремежът към по-добър живот, който расте с всяко изминало поколение, е нещо много хубаво. И наистина е така – постоянно се развиваме и вървим напред, от първобитния строй до капитализма. Построихме прекрасни градове, развихме изключителни технологии. Живей и се радвай!

И дори да разбираме, че желанията ни са егоистични, какво от това? Даже им се радваме, защото без тях как щяхме да достигнем цялото това великолепие? Да, ние се раждаме егоисти. Допускаме, че в определена степен това не е добре, за което ни говорят и религията, и морала. Но това не ни кара да страдаме. Плюем на морала и гребем купища пари, макар и по някога да чувстваме вина пред бедните и се стремим да им помогнем. Какво да се прави: всекиму – неговото. Така че, ако си затворим очите за това, което ни се струва негативно, може да се живее.

И едва с идването на глобализацията постепенно забелязваме, че не всичко е така просто в „датското кралство”. Глобализацията се стреми да обедини всички хора, живеещи на Земята, за което в самото начало много се радвахме. Появиха се нови възможности да се правят пари, икономиката стана глобална, най-накрая се появи възможност да се види най-отдалечената точка на планетата. „Тук беше Пешо!” Чувстваме се доволни и щастливи. Егото ни бушува, изискванията му нарастват. Искаме все повече да се издигнем над другите, да им покажем колко сме „печени”!

Заедно с това, обаче, сме свидетели, колко много се увеличиха ненавистта, войните, жестокостта, извращенията. „Така е било винаги, но са го криели от нас” – казват някои, „изключвайки” се по този начин от реалността, затваряйки се в своя тесен, но все пак личен, свят от интереси.

Но мнозина усещат все по-голяма празнота, разочарование, горчивина. Защо се случва така, че колкото повече учим и работим, в крайна сметка се чувстваме все по-зле, а светът става все „по-тъмен”?

Глобалната взаимовръзка е научен факт. Преди някъде живееха африканци, някъде – французи, китайци и всички бяха разделени. Днес всички сме взаимосвързани и взаимно зависими. Съединяват ни не само маршрутите за доставка на стоки и техните наименования. Ние сме свързани чрез някаква вътрешна мрежа, довела до глобализацията, а заедно с нея и до кризата, която да заяви „публично”, че връзката ни е неправилна, защото е егоистична и че цялото зло в света е от отсъствието на правилни връзки помежду ни.

Ние всички сме антиглобалисти. Не искаме друга връзка, освен тази, която ни диктува нашето его.

Искаме да си останем там, където се намираме, в егоистичното си разбиране за новия, тоест глобалния свят и затова да не го приемем. И да казваме: „Да става каквото ще!” Значи така ще стане. „Аз ще бъда” – както казва малката ми дъщеря. Ще продължавам да бъда вълк по отношение на другите, ще ръмжа по тези, които не приемам, ще им се нахвърлям, стараейки се да ги унищожа… Ще мисля само за своя малък, но същевременно голям проблем и ще съществувам само за себе си…

Ние – поданиците на егоистичната връзка, се страхуваме да я загубим, защото нямаме алтернатива. Страхуваме се от неизвестното и страдаме, страдаме …

Страхът е днешното общо състояние на света. Има малък страх – от това, че нямаме определени неща, например, пари или работа. И голям страх, роден от малките – страх от отсъствие на смисъла на живота. По-нататък какво? За какво да се живее? Страх от това, че не виждаме перспектива за добро бъдеще. И тогава, търсейки избавление от страха, започваме да търсим отговор у ближния си, започваме да мислим за него, като за необходим елемент от съществуването си, без който не виждаме бъдеще…

Сега, в днешно време, за пръв път в човешката история достигнахме точката на свободния избор.

Или се чувствам като горд индивидуалист, яхнал вълната на успеха си, и от такива като мен се състои социума. Или, чувствайки се като член на интегралното общество, преставам да мисля за себе си. Обслужвам тях и им осигурявам всичко необходимо. Обществото възпитава мен и аз възпитавам обществото.

Всъщност, това е колосален психологически момент, нова човешка психология, когато всеки усеща себе си и другите като единно цяло. Няма „аз” – има „ние”. Вече не се намирам на еднопосочна улица. Между нас има връзка, базирана на общата цел. Свързва ни желанието да не причиняваме зло на другия.

Така постепенно се изгражда абсолютно друга взаимовръзка. В нея аз започвам да разбирам, че грижата за ближния, за неговото благоденствие, ще ми осигури спокоен и щастлив живот.

Днес да се осланяш на каквито и да било новини и прогнози е равносилно на гадаенето с маргаритка – „вярвам, не вярвам”.

Ние консумираме не само салам и марки коли, не само история или нефт, но и политически и икономически розовобузести новини, и им вярваме. При такъв мъчителен живот – кроше отляво, ъперкът отдолу, прав – в челото, или по челото – без разлика! – иска ни се да вярваме. Иначе как да живеем?

Търсенето ражда предлагането! Искаш безметежен, безгрижен живот? Получи си лъжата! Степента на лъжата определя популярността на телевизионните канали, а и рейтингите им зависят от количествата, съдържаща се в тях реклама и сладникавостта на излялата се от нея лъжа!

Свободата на избора се свежда до избирането на по-симпатичния лъжец! Вярваме ли на лекаря, който ни поставя диагноза? А ако целта му е да ни вземе парите? Вярваме ли на учения, убеждаващ ни в своето откритие? А ако целта му е да получи финансиране? Вярваме на политика, обещаващ ни мир, на икономистите, обещаващи ни процъфтяване, а получаваме среден пръст… Вярваме на прогнозите за времето…

Ние избираме това, което разбираме. Затова ли истината в света е малко, защото не я разбираме? А лъжата – да! Белозъби усмивки, дълги крака, звучен заразителен смях, който да продемонстрира убедеността в своята идея, изложена за продан. Поднасят ни лъжа, опакована като истина, и ние я купуваме. Защото разбираме какво ни говорят и пеят. Та нали всичко, което ни предлагат да купим и изберем, ни е изгодно! С това даже сме съвсем съгласни.

Убеждават ни, че всеки има право на собствено мнение и всеки от нас лъже другия! Различието в мисленето е признак на пъстротата на нашите желания: с какво още да си угодим?

Какво ще стане с нашите деца, с чието възпитание се занимават не разбиращи случващото се и уморени от лъжа учители? Как детето да различи в живота доброто и лошото? И оттук цялото поколение попада под «виртуална» или наркотична зависимост, а със следващото ще бъде още по-лошо.

Предполагаме, че в сравнение с миналите поколения, ние имаме повече разум, знанията ни са по-дълбоки, медицината е по-добра. Но проблемите се множат в геометрична прогресия, болестите мутират и симптомите са толкова размити, че лекарите често не разбират какво става. Покоряваме космическите пространства, но не и разстоянията между себе си и ближния. Желанията за притежаване растат неудържимо, кастрирайки ценностите на предците.

Хилядолетия наред, потребността от друга реалност, различна от дадената, се удовлетворяваше от религията. Обръщам се към нея, защото науката, всъщност, казва, че аз съм – никой, парче белтък, комбинация от гени. А аз не съм съгласен, защото тогава не съм човек! Имам нужда от опора в живота! Трябва ми вяра! Когато вярвам, се чувствам по-комфортно, отколкото да се осъзнавам просто като белтък. Сега, обаче, рейтингът на доверието към религията е загубил своите позиции. И всичко заради отговора… Този, който религията не може да ни даде – как да живеем по-нататък?

Времето на опустошеността на духа се разширява и задълбочава, тъй като постоянно мислим само за себе си… И нямаме желание да дадем благо на другите.

Моралната основа на всяко общество е взаимното доверие. Това е нещото, което липсва – значи няма здраво общество, а само злобно егоистичното, моето. В залязващата, вече сумрачна цивилизация процъфтяват прорицатели, астролози, целители. Поради тоталното усещане на неопределеността на нашето съществуване, ни е обхванало абсолютно недоверие към всичко.

Чрез безкрайния си егоизъм подменихме идеята за доверие към ближния и не можем да достигнем до сърцето му.

Лъжата е огромна и е навсякъде. Тя, като смокинов лист, прикрива напиращата към нас истина – светът се променя в посока към нов ред – отказване от егоистичния модел на поведение, заради солидарността и сътрудничеството. Лъжата ни помага да задържим нашите навици, към които сме привързани, защото преходът към новото е винаги неприятен.

Ние сме 100% зависими един от друг и други проценти, освен 100, са лъжа. И най-голямата лъжа е да се убеждаваме, че сме свободни един от друг. И тази лъжлива свобода носи много имена, в зависимост от това, къде се използва – независимост, еманципация, собствено мнение, свобода на избора и така нататък.

А ако можехме да се издигнем над нашите многочислени различия и да намерим, да видим това, което ни обединява, тогава всичките ни днешни непримиримости биха ни се сторили смешни и неструващи пукната пара… Времето ни задължава да направим усилие и тежката необходимост да започнем да разбираме какво се случва е неизбежна.

Е, а сега вярвате ли на написаното тук?

„В самотата всеки вижда в себе си това, което всъщност е.”
А. Шопенхауер

В руски център за изучаване на общественото мнение през февруари 2010 г. било проведено запитване, което показва, че въпреки факта, че около 84% от възрастните мъже и жени не се считат за самотни, всеки втори от нас смята, че все повече хора стават такива.

Ето такъв е парадоксът. Ние се развиваме, нивото на живота ни се повишава, а връзката помежду ни става все по-малка и по-малка. И се боя, че може да дойде такова време, когато всички ние ще се окажем в пълна самота, независимо от хората около нас.

Всеки от нас се намира в свой собствен свят, който в продължение на целия ни живот претърпява определени изменения. Отначало в него има само родители и близки роднини, след това се появяват съученици, колеги. И този наш вътрешен свят се променя в зависимост от това, доколко човек е способен да възприеме или отхвърли тези ценности, които преобладават в хората около него.

Но освен хората около мен, има още и огромен свят на природата. Как се получава така, че са съществували и съществуват такива, които избирайки за свой образ на живота отшелничеството, не чувстват самота, и обратно – човек, който се намира в средата на тълпата (например, шоубизнес, политика и др.), изпитва невероятни по своята сила пристъпи на отсъствие на връзка с останалите хора, водещи го към депресия? Съдейки по многочислените анкети, мислите за самоубийство възникват при тези, които страдат от депресия и самота, и по-голямата част от самоубийствата в нашия свят произтичат именно поради непоносимото усещане на себе си без другите.

Но самотата има и своите плюсове. Състоянието на отсъствие на връзка с други хора дава на човек възможност да спре и да помисли, да анализира създадената ситуация, да направи изводи и да продължи своя живот вече на друго ниво. Погледнете какво става, когато човек остане сам? Отначало се опитва да запълни тази пуста ниша с всевъзможни способи – това може да бъдат както положителни житейски напълвания (клубове, книги, театър, кино и др.), така и обратно, например, алкохол и наркотици.

Ще кажа под секрет, че за това, което избира човек, играят не последна роля и тези, които се намира около него. Защото всъщност целият свят около нас работи като рекламна агенция, рекламирайки ни всевъзможни наслаждения. При това тук няма някакви особени различия, било то реклама на благородство, любов, меценатство или реклама на всевъзможни „човешки грехове“. Изборът, който ще направя, разбира се, винаги остава за мен.

Но да се върнем към самотата. Защо това явление днес става все по-разпространено? Според мен, работата е видимо в това, че ставаме все по-затворени в себе си, в своя собствен свят, и хората, които ни обкръжават, все по-малко и по-малко ни интересуват. Какво изпитва човек в такова състояние? Какво означава да си сам със себе си и целият свят наоколо да живее някакъв собствен живот, където за теб няма място. А всъщност място има за всеки, но не всеки е способен да влезе в това единение със света. И проблемът е само в това, да поиска да се съедини с другите. Всичко зависи именно от това желание. А намират ли се много хора, способни на това?

Не, човек предпочита да страда и да се наслаждава на своите страдания. Защото усещането за лъжливо геройство дава голямо наслаждение, доколкото да излезеш от своя собствен затвор означава да се откажеш от възможността да съжаляваш себе си, да се считаш изоставен и много други, което е толкова сладко за нашето его. Уви, повечето самотни хора са склонни да обвинят всички и всичко за своето нелеко състояние, като в същото време сами са виновни за случващото се.

Освен това, то е предизвикано и от факта, че в нашия съвременен свят зависимостта от външната връзка един с друг претърпява огромни изменения. И подозирам, че се нуждаем от по-вътрешна връзка, отколкото външна (въпреки че едната не изключва другата). И показател на това е все по-голямото навлизане на хората във виртуалния свят – света на интернет и общуването със самия себе си. Но какво означава вътрешна връзка и възможна ли е тя?

Как човек може да се свърже с другите на по-дълбоко ниво? И какво означава да се съединиш с другите? Видимо заради решението и търсенето на отговорите на тези въпроси, на човечеството се дава да усети какво е самотата – когато съм един и няма никого освен мен. Получава се така, че ние опознаваме почти всичко от неговата противоположност: ако не почувствам тази бездна от самота и отсъствие на връзка, няма да знам, че има още нещо, освен мен, а това означава, че няма да бъда в състояние да поискам да бъда съединен с всеки. От друга страна, защо да чакам тази все по-задълбочаваща се бездна? Защото мога и да не дочакам кога ще ме удави със своята тежест, а още сега да потърся възможности и начини за нашето обединение един с друг…