Колкото по-голямо е количеството образовани хора, толкова повече са недоволните от неравенството. Защото образованият човек мисли, разсъждава, осъзнава и прави изводи. Ниско образованите хора просто нямат възможност да осъзнаят цялата дълбочина на проблема с неравенството. Тоест те разбират, че има някаква несправедливост при разпределянето на доходите и в много други неща, но не са в състояние да разберат причините за това.

В началото на 21 век стана очевидно, че на западната либерална политическа система и е изгодно да съкращава броя на образованите хора.

Тук трябва да изясним термина. Днес образован е не онзи човек, който може да чете и пише. Така е било в Средновековието. В днешното технологично време познаването на азбуката и събирането на буквите в думи стана нещо като инстинкт. Съвременният образован човек има обширни познания в различни сфери, способен е логически да разсъждава и да анализира.

Изразът „изгодно е на системата” също изисква пояснение. Такова съвременно философско направление като системният анализ позволява да се разбере, че системата „живее” свой собствен живот и по своите закони. Тоест човечеството (или държавата) се развива не само защото е управлявано от „светли умове”, но и като нещо самостоятелно. Разбира се, такова развитие се базира на определени идеи и принципи, които му дават направление.

И така, идеите и принципите, залегнали в основата на съвременната „западна” цивилизация, на сегашния етап насочват развитието в посока на намаляване броя на образованите хора. И е жалко, че и нашите управници се занимават с копиране на тази система.

За това, че нивото на образованието на младежта пада, открито говорят и у нас и на „запад”. Обаче виждат причините за това ту в развиването на средствата за масова комуникация, ту в още нещо. А всъщност, главната причина е другаде.

Всяка система (в дадения случай либералната политическа система) освен другите свойства, притежава и стремеж към самосъхранение. А как да опазиш система, при която една от най-важните черти е неравенството, ако хората са образовани?

Образованият (но не богат) човек започва да мисли, да анализира и стига до извода за несправедливостта на съществуващото неравенство между хората. При това (много важно) той осъзнава, че не е възможно това положение да се промени без промяна на системата. В зависимост от светоусещането си много от тези хора ще са готови към различни форми на политическа борба или ще търсят други пътища за да сменят съществуващата  система с по-справедлива. С това те стават опасни за системата.

Ако, обаче, човекът е образован, но при това е достатъчно осигурен, вероятността да счита съществуващата система за напълно нормална е много голяма. Той няма да протестира. Даже ще я защитава. На системата й е необходима малка част управляващи образовани хора – за правилното функциониране на самата нея.

Бедният и необразован човек не е опасен за съществуващата система. Например, излязоха  младежите по улиците на Лондон, направиха погром… И какво от това? Нищо. Политическата система не се разклати даже на „милиметър”.

Могат да се кажат още много неща, но тук има достатъчно.

Трябва да се прави извод. На съществуващата либерална политическа система и е изгодно да понижава количеството на образованите хора.

А може би това е добре? Нека продължава така?! Затова има стабилност…

В мен лично тези неща предизвикват опасение и неприязън.

Защото такова положение на нещата неминуемо води до още по-голям спад на нивото на образованието (дори сред материално осигурените), а значи към деградацията на обществото.

Децата са по-чувствителни и по-проницателни от нас. Можем да им залъжем мозъка с умни речи, но чувствата им не можем да излъжем. Те веднага разпознават този, който им мисли добро, и на кого са безразлични, кой влага в тях душата си и кой е дошъл само да „изпее“ предмета си.В крайна сметка, не е така важно да научиш детето на физика и математика, а да го научиш да бъде човек! Какво е това образование? Това е изграждане на човешкия образ. В какво се проявява човекът? В отношенията си с другите хора. Истинската задача на учителя се заключва в това, да научи детето да се отнася към хората така, че за него и за другите да е добре.

Всеки човек е нечие дете.

Пиер Огюстен де Бомарше

Раждането на новия човек е едно от най-вълнуващите събития в живота на всяко семейство. Родителите, в състояние на тревожно и радостно очакване, предварително обзавеждат детската стая, избират креватче и количка, мъжът, долепил ухо до издутото коремче на жена си, слуша как шава плодът.

Честно казано, далеч не всички изпитват умиление пред тази пасторална картинка. На много от хората са им напълно достатъчни тези деца, които вече съществуват около тях и те съвсем не искат да имат собствени деца.

Такива хора наричат себе си childfree – свободни от децата. Отстоявайки своите убеждения пред натиска на традиционното общество, childfree оправдават позицията си, като посочват камара убедителни причини.

Най-разпространената причина е недостигът  на средства, с които да се осигури приетото в обществото ниво на живот, без да лишава себе си от нищо. Другата причина, актуална предимно за еманципираните жени, е служебната кариера, която не оставя време и сили, а най-важното- желание, необходимо за раждане и възпитаване на децата. И, разбира се, при отсъствие на съпруг или съмнение в неговата надеждност, е напълно оправдано нежеланието да се отглежда дете без баща.

Мнозина, без да се натоварват с търсене на причина, честно признават, че искат просто да си поживеят, а някои извеждат бездетността до нивото на философия на живота и призовават всички да следват примера им.

Всичко това говори за угасването на майчиния инстинкт. Защото, ако жената иска дете, недостигът на средства няма да я спре. Ставайки майка, тя лесно ще се откаже от много неща, които си е позволявала по-рано, а ще реализира себе си не правейки кариера, а създавайки домашна атмосфера и възпитавайки децата. Даже отсъствието на мъж не винаги е непреодолима преграда. За да бъдат майки много от жените са готови да стоварят изцяло върху себе си бремето на възпитанието на детето.

Но как инстинктът може да угасне? Оказва се, че може. Даже инстинктът за самосъхранение отстъпва пред натиска на обществото. Хората са готови да загинат за идеята или да умрат, но „да запазят честта си”.

Натискът от страна на обществото, стресът, проблемите в семейството и на работата, могат да накарат човека да „убие” самия себе си.

А какво се случва с инстинкта на майчинството? Думата да родиш произлиза от думата род и това не са само думи с един корен. Раждането на детето е неразривно свързано с продължаването на рода и тази връзка е фиксирана в нашето съзнание.

Появата на новия човек винаги се е възприемала като добавка /тоест усилване/ към семейството, династията, родовия клан. Семейството било защитник на човека, негова опора, общност, към която той принадлежал. Но днес, във века на тоталния индивидуализъм ние не усещаме своята принадлежност към продължаващия се в поколението род. Семейните връзки се стесняват до най-малката клетка – мъж, жена, деца, родители – или изчезват съвсем.

Човек  става самодостатъчен и самотен, даже създаването на стабилна съпружеска двойка вече може да се смята за голям късмет. Но съпружеската двойка, която няма деца, това не е семейство – това са двама души, документално оформили интимните и имуществените си отношения. В същото време, мъж и жена, които възпитават дете – вече са семейство, дори отношенията им да не са официално закрепени.

Неотдавна ми попадна статия с ето такова заглавие – „Американските учени опровергаха мита за вредата от видеоигрите”.

В статията се говори за това, че сътрудниците на един от университетите в Тексас, както съобщава АМИ-ТАСС, изяснили, че „Компютърните игри не оказват вредно влияние на децата със здрава психика” и, общо взето, не е трудно да се досетим, кой е поръчал на тези „учени” изследване с такъв резултат.

При това, ръководителят на проекта професор Кристофър Фъргюсън, за да съхрани, според мен, поне някаква видимост на научна обективност, добавя, че на „някои” от тинейджърите компютърните игри все пак могат да окажат негативно въздействие.

Кои обаче са тези „някои” тинейджъри? Както става ясно, това са тези подрастващи, които лесно се огорчават, дразнят се за дреболии, отделят малко внимание на околните, нарушават установените правила, не изпълняват обещанията си и извършват постъпки, без да се замислят над последствията им. За тях професорът предлага „да им се ограничи времето, което отделят за игри”.

Интересно, къде професор Фъргюсън е виждал деца, сериозно замислящи се над последствията от постъпките си? Всеки, който е запознат с възрастовата психология знае, че на почти всички деца са свойствени ранимост и честа смяна на настроенията, те са егоцентрични, невнимателни към заобикалящите ги и често просто не могат да си изпълняват обещанията, защото ги дават без да се замислят, а когато трябва да ги изпълняват се намират в друго състояние на духа.

На тинейджърите е свойствено да „проверяват границите” на позволеното, те обичат свободата, не разбират смисъла на ограниченията и често нарушават установените правила. Всички познават тази юношеска превъзбуденост, желанието да се покажеш като герой, на когото морето му е до коляно и възрастните не са му началници.

И как, интересно, професорът смята да ограничи времето отделено за игри на тинейджърите „нарушаващи установените правила”? По същия начин те ще нарушават правилото да не играят на компютъра. А тези, които „не изпълняват своите обещания”, също така няма да изпълнят обещанието да не играят дълго на компютъра.

Не мисля, че професорът до такава степен не е запознат с азовете на възрастовата психология. Но, очевидно, някои „по – висши” съображения го принуждават да принизи вредата, която нанасят разпространените днес компютърни и видео игри.

Защо наричам меркантилните интереси съображения от „по-висше” ниво? Защото парите днес са най-висшата ценност. Нямам нищо против материалното благополучие, но да печелиш от игри, обучаващи на жестокост, а те са преобладаващо болшинство, не е добре.

Защо да не е добре, когато това са реални пари? Ще дам два примера от много подобни.  

11-ти март 2009 година в немския град Виненден 17 годишния Тим Кречмер застрелял общо15 човека. За него това били движещи се фигури, като в любимата му компютърна игра, с реалистична графика, една от най-скъпите и популярни по това време. В един момент той взел пистолета на баща си и тръгнал към училището си. Там той, в същия стил, като в любимата му компютърна игра /това станало ясно при разследването/, започнал да стреля наред по всички. След това излязъл на улицата, спрял кола, изхвърлил шофьора – същата стратегия както в играта. В крайна сметка го ранили в престрелката с полицията и бум! – претоварване – застрелял и себе си.

29 декември 2011 година в град Чебоксари, Русия, 22 годишен младеж убил с нож възрастна жена. Мотивът за престъплението, както обяснил по време на следствието, станало любопитството. След много часове игра, целта на която била да убие максимално количество хора, му станало интересно да види, как умира убит в действителност човек.

Ясно е, че и този и другият и във Винеден и в Чебоксари са извратеняци. Но продавачите на компютърни игри не проверяват купувачите за „извратеност”, не изискват справки от психотерапевт и характеристика от работното място. И дали няма да се изврати нормалното дете, прекарвайки множество часове съревновавайки се да убива. Не е важно, че той не убива реални хора, а техните виртуални образи. Тези образи стават все по-реални с всяка нова версия на играта и границите между виртуалните и реалните светове все повече се изтриват.

Игровите ситуации и предизвикващите чувство на опасност сцени на жестокост и насилие най-много „гъделичкат нервите”, тъй като засягат най-базовите животински инстинкти. Затова е най-лесно да се спечелят пари от филми и игри изградени на подобни сюжети. А това, че те постепенно разяждат ума и душата, внушавайки на потребителите на тази „продукция” позволеност, като цяло, на ужасни и отвратителни неща, слабо вълнува производителите на подобни стоки. Търговският успех оправдава всичко.

Но какво ме интересува търговсия успех на производителя на компютърни игри? Защо трябва да купувам продукцията му? Защо рекламата послушно ме води за носа, макар че разбирам, че не трябва да и вярвам, защото тя преследва своите, а не моите интереси? Най-вероятно, защото ми е все тая, просто не ми пука, с какво играе и какви впечатления получава детето ми. Зает съм със собствените неща, със собствения си търговски успех, който постигам със същите средства, както и другите, мислейки не за това каква полза или вреда ще донесат на хората плодовете на труда ми, а за печалбата, която ще получа

Възниква, обаче, въпрос. Не ставам ли аз, благодарение на своето равнодушие към всичко друго, освен търговския ми успех, неволна причина за тази стремителна деградация на обществото, която все по-ясно показват зачестилите напоследък случаи на немотивирано насилие?

А може би не ми пука и за това, нека всичко върви по дяволите. Имам си бизнес, а на бюрото в офиса ми стоят трите маймунки: нищо не виждам, нищо не чувам, нищо няма да кажа на сина си, който с часове седи пред компютъра.

17.12.2011Михаил Аршавски