Средствата за масова информация, или просто СМИ, без преувеличение могат да бъдат наречени лакмусовата хартийка на нашето време. На едни и същи информационни пространства мирно съседстват апокалиптични прогнози и прогнози абсолютно противоположни на тях.

            Настъпва глобално затопляне, топят се ледниците на Антарктида, заплашва ни световна катастрофа – крещят заглавията на статиите във вестниците и интернет-сайтовете. Глупости, всичко е наред, всичко върви по план, как може човечето-буболечка да наруши екологическия баланс на огромната Земя – не се съгласяват други.

            Всеки момент ще настъпи световна икономическа криза, Китай е изпомпил цялата доларова маса, Америка е включила печаната машина за пари – крещят експертите. Всичко е планирано перфектно, доларът е по-силен от всякога – успокояват ги опонентите им.

            По същия начин стоят нещата и с другите глобални проблеми. Песимистите настояват, че всичко отива по дяволите, а оптимистите, не по-малко убедително доказват, че всичко е тип-топ. Лавина от позовавания на официални източници, гръмки имена на учени, доклади на авторитетни комисии и даже филми на нобеловски лауреати – използва се всичко.

            Как да постъпи обикновения гражданин? На кого да вярва!?

            Отговорът тук е категоричен – не трябва да се вярва на никого. Всичко може  и трябва да бъде проверявано на основата на познаването на абсолютните закони на природата. Само знанието на тези закони може да даде на човека сигурност в утрешния ден, заедно с разбирането, кое и как може да се прави, а кое по-добре да не се започва.

            Колкото и да е странно, действията на болшинството от тези закони се развива направо пред очите ни, те са прости, разбираеми, но ние, под въздействието на инатливата си природа, предпочитаме да не се разделяме с ролята на мними слепци.

            Като пример можем да посочим „закона на развитието”. Той е формулиран така: „всичко се оценява не в процеса на развитието, а в неговия край”. Действието на този закон можем да се наблюдава повсевместно.

            Малкият горчив плод, преминавайки през множество междинни състояния, накрая се превръща в червена, сочна, вкусна ябълка. Невзрачното пиле, „грозното патенце”, става красив, грациозен лебед. А колко „малки трагедии” се случват с безпомощно крещящата топчица, докато израстне и се превърне във венеца на природата – човека!

            Можело ли е да се предвиди щастливия завършек на тези събития без да се знае крайния резултат? Разбира се, че не!

            Ние виждаме действието на този закон, но не го вземаме впредвид и не смятаме да го правим. Както е казал селекционерът Мичурин: ”Ние не можем да чакаме милост от природата, нашата задача е да вземем, каквото ни трябва”. Затова се месим във всичко, което можем, действайки по своите, чужди на природата правила, разрушавайки и унищожавайки всичко по пътя си. А от „закона на развитието” произтича следствие: „ тъй като крайният резултат на развитието не ни е известен, всичко в света има право на съществуване”. От своя страна това означава: „ нищо не бива да се поправя и унищожава!”

            Но ние не можем да се спрем. Виждаме в света маса вредни и пречещи на човека неща и явления. И какво сега, да не се борим с тях и да не се опитваме да ги поправим? Да не унищожаваме микробите, вредните насекоми и даже терористите? Въобще да не се борим за равноправие и демокрация? С озоновите дупки и наркоманията? Да оставим всичко както си е и нищо да не правим? Каква е тогава нашата роля на единствен разумен елемент на природата?

            Всъщност, ние хората сме единствения останал в природата елемент, намиращ се в процес на развитие. В края на пътя ни е гарантирано идеално съвършено състояние в общата природна система, тъй като за това сме били създадени. Но за разлика от неживата, растителната и животинската част от природата, на нас ни е дадена възможност да избираме. Ние можем да бъдем активна част от природата и да участваме в процеса на развитие, а можем да си останем, както днес – пасивна част. В този случай ние попадаме под влиянието на „закона на развитието”, който ни управлява противно на волята ни, тоест притискайки ни от всички страни, водейки ни през междинните непоправени състояния към крайната цел.

            Човекът може и е длъжен да вземе под контрол „закона на развитието”. За това той е длъжен сам да изучава и открива непоправените си междинни състояния.

Джефри Д. Сакс – профессор по икономика и директор на Института на Земята при Колумбийския университет. Той също така е съветник на Генералния секретар по Целите за развитието на хилядолетието в Организацията на обединените нации

Ние живеем в много тревожни времена. Независимо от безпрецедентното световно сумарно богатство, съществуват много причини за неувереност, вълнения и недоволство. В САЩ болшинството от американците считат, че страната върви „по грешен път”. Песимизмът расте. Това е справедливо и за много други страни.

Настъпи време на този фон да се преразгледат основните източници на щастието в нашия икономически живот. Безпрецедентния стремеж към по-високи доходи води до безпрецедентно неравенство и тревоги, а не до повече щастие и удовлетворение от живота. Икономическия прогрес е важен и може значително да подобри качеството на живота, но само ако стремежът към него е съчетан с други цели.

Лидер в това отношение е хималайското кралство Бутан. Преди четиридесет години младия и току що встъпил на престола четвърти крал на Бутан направи забележителен избор: Бутан трябва да произвежда „брутно национално щастие”, а не брутен национален продукт. Оттогава страната експериментира с цялостния алтернативен подход към развитието, което способства не само на икономическия ръст, но и на развитието на културата, психическото здраве, състраданието и чувството за общност.

Десетки експерти неотдавна се събраха в столицата на Бутан, Тхимпху, за да направят изводите за развитието на страната. Аз заедно с министър председателя на Бутан Джигме Тинли, лидерът в усигуряването на устойчиво развитие и велик борец за концепцията „БНЩ”/брутно национално щастие/, посрещахме участниците. Ние се събрахме след като през юни тази година Генералната асамблея на Организацията на Обединените нации прие декларация, в която призова страните да изучат по какъв начин националната политика може да способства на щастието в живота на обществото.

Всички, които се събраха в Тхимпху се съгласиха с важността от достигането на повече щастие, а не на по-голям брутен вътрешен приход. Въпросът, който разглеждахме: как да достигнем щастие в светът, който се характеризира с бърза урбанизация, средства за масова информация, глобален капитализъм и деградация на заобикалящата ни среда. Как може нашия икономически живот да бъде пренасочен към създаването на чувство за общност, доверие и усигуряване на устойчива околна среда?

Ето някои предварителни изводи.

Първо, длъжни сме да не опорочаваме значението на икономическия прогрес. Когато хората са гладни, лишени от най-необходимото, например от чиста вода, здравеопазване и образование и когато отсъства пълноценна заетост, те страдат. Икономическото развитие, което понижава нивото нивото на бедността се явява жизнено важна крачка за повишаването на нивото на щастието.

 Второ, упорития стремеж към БВП в ущърб на други цели също не води към щастие. В САЩ БВП рязко се е повишил за последните 40 години, но щастие няма. Вместо това целенасоченото преследване на усигуряването на БВП довело до по-голямо неравенство при разпределянето на богатството и властта, способства за повсеместно разрастване на нищетата, породи обедняването на милиони  деца и предизвика сериозна деградация на околната среда.

 Трето, щастието се постига благодарение на балансиран подход към живота както на индивида, така и на обществото. Като индивиди, ние не сме доволни, ако сме лишени от нашите основни материални потребности, но също така и не сме доволни когото гонитбата за високи доходи измества нашето внимание към семейството, приятелите, общността, умението да сме състрадателни и нарушава вътрешния ни мир. От гледна точка на обществото, едно е да се организира икономическа политика, за да се осигури подобряване на жизнения стандарт,  и съвсем друго е когато се задействат всички обществени ценности единствено в гонитбата за печалби. И все же проводимая в США политика все чаще позволяет корпоративным прибылям доминировать над всеми другими устремлениями: честностью, справедливостью, доверием, физическим и психическим здоровьем, а также экологической устойчивостью. Корпоративные взносы в пользу избирательных кампаний все больше подрывают демократический процесс, и делается это с благословения Верховного суда США.

Четвърто, глобалният капитализъм представлява множество преки заплахи за щастието. Той разрушава природната среда променяйки климата и замърсявайки околната среда, като в същото време заради непрекъснатия поток от пропаганда плащан от нефтената промишленост, повечето хора остават в неведение за случващото се. Това отслабване на социалното доверие и психическата устойчивост, с преобладаване на клинични депресии видимо се увеличава. Средствата за масова информация се превърнаха в посредници за „корпоративни послания”, голяма част от които е откровенно антинаучна и американците страдат от все по-разширяващ се спектър на потребителски пристрастия.

Замислете се над това, как промишлеността на фаст-фуд използва масла, мазнини, захар и други предизвикващи пристрастеност съставки за създаване на нездрава зависимост от продуктите, което способства за развиване на затлъстяването. Една трета от всичките американци днес страда от затлъстяване. Останалия свят, в крайна сметка ще ги последва, ако страните не ограничат тази опасна корпоративна практика, включително и показването на малките деца реклами на нездравословна храна, предизвикваща зависимост.

И проблемът не е само в храната. Масовата реклама дава своя принос за много други пристрастия на потребителя, в това число прекомерното гледане на телевизор, хазартните игри, употребата на наркотици, тютюнопушенето и алкохолизма, което подразбира нарастване на обществените разходи за здравеопазване.

Пето, за да способстваме на щастието ние сме длъжни да определим множество фактори, различни от БВП, които могат да повишат или да понижат благосъстоянието на обществото. Болшинството от страните инвестира в измерване на БВП, но харчат незначителна част за да определят източниците на лошото здраве/ например, консумирането на фаст-фуд и прекомерното гледане на телевизор/, което довежда до понижаването на общественото доверие и деградация на околната среда. Когато локализираме тези фактори ще можем да действаме.

Безумната гонитба за корпоративни печалби ни заплашва отвсякъде. Справедливо е да кажем, че трябва да се поддържат икономически ръст и развитие, но само в по-широк контекст: в този, който способства за устойчивостта на околната среда и значимостта на състраданието и честността, така необходими за социалното доверие. Търсенето на щастието не бива да се ограничава с красивото планинска кралство Бутан.