Днес българската държава е в дълбока криза – криза в политиката и в икономиката, културна, социална и демографска криза, криза на идеите и ценностите, криза на морала и духовността. Това е колосален катаклизъм, който може да се определи като национална катастрофа, в която губим своя облик и идентичност, губим своите идеали и принципи, губим интелектуалния си ресурс, губим население и капитали, губим своя български дух и характер. Тази катастрофа е безпрецедентна с това, че се случва в мирно време, в период без големи войни, които пряко да ни засягат. 

    Хипотезите за причините, довели нацията до такова крушение, са безброй – едни обвиняват политическата класа, други – политическата система, трети – формата на държавно управление, после следват Конституцията, избирателния закон,  партиите, олигархията, мафията, Държавна сигурност, циганите, комунистите, турците, Русия, евреите, САЩ и планът Ран-ът, корупцията и т. нат. Вероятно всеки си има своя лична класация на виновниците за днешното ни бедствено положение. Но като че ли никой не вижда вината у себе си, вината на всички нас като граждани, които имат отговорности и задължения към обществото, към държавата.

    Гореизброените фактори в действителност са само извинение, с което се опитваме да прикрием греховете си, лъжейки самите себе си, да оправдаем собственото си бездействие, апатия, аполитичност, незаинтересовност, неинформираност, политическо невежество и историческа неграмотност. Затваряйки очите си за горчивата истина, ние се стремим да прехвърлим отговорността на други – вътрешни и външни сили, заблуждавайки самите себе си. Но докато си крием наивно главите в пясъка, никога няма да излезем от този омагьосан кръг, защото по този начин не виждаме и не можем да дефинираме главния проблем, който се намира в самите нас. Всички „виновници”, които сочим днес (Конституцията, политическата система, политиците, изборния кодекс и др. под.), представляват не причина, а следствие от нашата обществена дезинтеграция, от неспособността ни да се организираме, да се сплотим пред общите проблеми, да извършим компромиси, да разпознаваме вредните и полезните практики, от прекалената ни търпимост и толерирането на порочните явления, от примиряването ни когато нашите права са погазени. Конституцията, законите и правилата, по които работи нашата обществена машина, както и политиците и политическия модел не са вирусни щамове, дошли от космоса, а са функция на нашето общество, което ще рече, че са резултат от нашето действие или бездействие, че са в пряка зависимост от възможностите ни да работим като колектив.

    Българските политици са част от нас, те се раждат, възпитават, образоват и квалифицират в недрата на нашето общество, ние ги излъчваме и ние ги избираме. Те, като народни (т. е. наши) представители създават Основния закон и всички останали закони, чието качество зависи от възможностите и качествата на хората, които ние сами сме издигнали (или сме позволили да се издигнат) на тези длъжности и на които сме предоставили съответните прерогативи. Ако сме политически незрели и наивни, няма да сме в състояние да издигнем кадърни и полезни кандидати, а ще пратим в Парламента шарлатаните, които са успели да ни заблудят с баснословни обещания, патос и демагогия. Те съответно ще създадат законова база, която да обслужва техните частни интереси, както и тези на стоящите зад тях клики. Ето защо трудностите, пред които сме изправени на този етап, са породени от лекомислието и безхаберието ни, от политическата ни неадекватност.

    Това може да се сравни с брането на гъби в гората. Ако си опитен берач, ще събереш много и хубави екземпляри. Но ако нямаш необходимите познания, със сигурност все някога ще бъдеш подлъган от някой отровен двойник, имитиращ успешно ядливите гъби. Колкото човек е по-неопитен, толкова по-лесно може да бъде заблуден. Но вината няма да е у гъбите, а в нашата некомпетентност.

    По подобен начин стои и въпросът пред българското общество. Ако то е достатъчно политически и цивилизационно грамотно, ще съумее да възпита и издигне компетентни свои представители в законодателния орган (Наородното събрание) и изпълнителната власт (правителството, Министерския съвет). Те ще конструират подходяща законова основа, благоприятстваща икономическото, политическото и културно развитие на страната и ще съдействат за спазването на тези правила. Ако ние сме достатъчно активни и социално ангажирани, ще следим постоянно политическите процеси, ще изискваме безкомпромисно от политиците да не се отклоняват от начертаните рамки и норми, да вършат своята работа прозрачно и съвестно, ще инициираме широки дебати по важните обществени проблеми, т. е. ще бъдем неуморен и ревностен коректив на политическите деятели. Само непрестанната активност и бдителност на гражданското общество може дапринуди политическата класа да се отнася отговорно към своите задължения.

    Но ако ние отслабим своето внимание, ако не се интересуваме енергично от извършващото се в политическата сфера, ако не търсим отговорност от управляващите, ако търпим грешките и своеволията им, това е ясен сигнал за политическите дейци, че могат безнаказано да прекрачват границите на закона и своите правомощия, да злоупотребяват с властта, дадена им от народа, и дори да си създават удобни за тях правови норми.

    Твърде много хора не се интересувт от политика, мотивирайки индифирентността си с удобното оправдание, че тя е дело и задължение на политиците. Но това е все едно да не се интересуваме и грижим за собственото си здраве, защото това било отговорност на медицинските служители. Та, ако ние не обръщаме внимание на физическото си и психическо състояние, нима можем да виним лекарите, че не сме здрави? А политиката е сфера, която засяга всички нас, и ако не проявяваме интерес към нея тя ще изпадне в криза, ще заболее, също както ако не се отнасяме достатъчно отговорно към здравето си.

    Тезата, че политиката е област, запазена само за политиците и поради което не си заслужава да се занимаваме с нея, още повече, че „нищо не зависи от нас” (както гласи пораженческото оправдание на безразличните и нехайните), упорито се насажда в общественото съзнание, отблъсквайки хората от тази жизненоважна материя. Тази позиция обаче обслужва само два вида субекти – първо, безотговорните особи, които с подобни басни се опитват да оправдаят престъпното си неблагоразумие; второ, средите и силите, които извличат дивиденти от всеобщата пасивност и инертност. Става въпрос за користолюбивите и корумпираните политици, които се възползват от неинформираността и безхаберието на обществеността, за да сключват срещу солидни финансови компенсации неизгодни договори и концесии и да приемат поръчкови закони в услуга на криминални структури. Безучастието и равнодушието на гражданите дава възможност в Парламента, в Министерския съвет, на кметските места, в общинските съвети и като областни управители да се настаняват нечистоплътни индивиди, които безнаказано ограбват националните ресурси, улеснени от липсата на граждански надзор. Ето защо проблемът не е в институциите и в техните служители, а в отсъствието на ефективен контрол от страна на обществото.

    Случващото се от 1989 г. насам е отлично доказателство, че българското общество е политически некомпетентно и исторически незряло, че не се е научило и продължава да не се учи от грешките, които върши перманентно, и закономерно ги повтаря с неумолима последователност. А уроците и поуките от целия процес са, че отговорността за нашата съдба, за нашето бъдеще, за нашия национален просперитет е само наша. Колкото и да обвиняваме политиците, Конституцията, политическата система и др. такива, вината за хроничната криза, в която се намираме вече няколко десетилетия, е изцяло наша.

    Търсенето на други виновници е признак за малодушие и представлява отказ да се поеме бремето на отговорността за собствените грешки. Поради тази наша национална особеност винаги да обвиняваме други за слабостите и пропуските ни, днес се намираме в това незавидно състояние на непрекъснато обществено боледуване. Защото докато се вторачваме неразумно в другите, търсейки чужди вини, ние пропускаме да забележим собствените си грешки („Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си?" (Мат. 7:3, 5), да ги анализираме и да си извадим правилните изводи. Затова постоянно газим в едно и също блато и не можем да се измъкнем от него, лишени от ориентири, ценности и принципи. И това ще продължава докато не прогледнем, докато не се взрем критично в себе си и не осъзнаем, че нашата съдба е изцяло наша отговорност.

    Ако ние не се интересуваме от своя имот, скоро той ще започне да се разпада, ще обрасне в растителност и плевели, в него ще се настанят нежелани лица, които ще го ограбват и рушат, т. е. нашите интереси ще бъдат накърнени. Но вината за това няма да е на природата или на натрапниците, а в нашата безотговорност и незаинтересованост, поради които сме допуснали да бъдем сериозно ощетени.

    В такава зависимост и логическа последователност се намират и българското общество и политическите процеси в страната ни (а и навсякъде по света). Отнасяйки се безучастно и с неприкрита досада към събитията и лицата в политическото пространство, ние позволяваме в тази наша собственост (държавата) да избуят „плевели” и да се настанят неприемливи персони, които не само че не градят, но дори и унищожават и малкото ни постижения. Поради нашата незаинтересованост те си присвояват принадлежащото на нас и на наша територия си създават собствени, устройващи тях правила. Но вината не е на грабещите и рушащите, а на тези, които въпреки интересите и правомощията си позволяват да се случва това безобразие – т. е.вината е наша.

И дори да разбираме, че желанията ни са егоистични, какво от това? Даже им се радваме, защото без тях как щяхме да достигнем цялото това великолепие? Да, ние се раждаме егоисти. Допускаме, че в определена степен това не е добре, за което ни говорят и религията, и морала. Но това не ни кара да страдаме. Плюем на морала и гребем купища пари, макар и по някога да чувстваме вина пред бедните и се стремим да им помогнем. Какво да се прави: всекиму – неговото. Така че, ако си затворим очите за това, което ни се струва негативно, може да се живее.

И едва с идването на глобализацията постепенно забелязваме, че не всичко е така просто в „датското кралство”. Глобализацията се стреми да обедини всички хора, живеещи на Земята, за което в самото начало много се радвахме. Появиха се нови възможности да се правят пари, икономиката стана глобална, най-накрая се появи възможност да се види най-отдалечената точка на планетата. „Тук беше Пешо!” Чувстваме се доволни и щастливи. Егото ни бушува, изискванията му нарастват. Искаме все повече да се издигнем над другите, да им покажем колко сме „печени”!

Заедно с това, обаче, сме свидетели, колко много се увеличиха ненавистта, войните, жестокостта, извращенията. „Така е било винаги, но са го криели от нас” – казват някои, „изключвайки” се по този начин от реалността, затваряйки се в своя тесен, но все пак личен, свят от интереси.

Но мнозина усещат все по-голяма празнота, разочарование, горчивина. Защо се случва така, че колкото повече учим и работим, в крайна сметка се чувстваме все по-зле, а светът става все „по-тъмен”?

Глобалната взаимовръзка е научен факт. Преди някъде живееха африканци, някъде – французи, китайци и всички бяха разделени. Днес всички сме взаимосвързани и взаимно зависими. Съединяват ни не само маршрутите за доставка на стоки и техните наименования. Ние сме свързани чрез някаква вътрешна мрежа, довела до глобализацията, а заедно с нея и до кризата, която да заяви „публично”, че връзката ни е неправилна, защото е егоистична и че цялото зло в света е от отсъствието на правилни връзки помежду ни.

Ние всички сме антиглобалисти. Не искаме друга връзка, освен тази, която ни диктува нашето его.

Искаме да си останем там, където се намираме, в егоистичното си разбиране за новия, тоест глобалния свят и затова да не го приемем. И да казваме: „Да става каквото ще!” Значи така ще стане. „Аз ще бъда” – както казва малката ми дъщеря. Ще продължавам да бъда вълк по отношение на другите, ще ръмжа по тези, които не приемам, ще им се нахвърлям, стараейки се да ги унищожа… Ще мисля само за своя малък, но същевременно голям проблем и ще съществувам само за себе си…

Ние – поданиците на егоистичната връзка, се страхуваме да я загубим, защото нямаме алтернатива. Страхуваме се от неизвестното и страдаме, страдаме …

Страхът е днешното общо състояние на света. Има малък страх – от това, че нямаме определени неща, например, пари или работа. И голям страх, роден от малките – страх от отсъствие на смисъла на живота. По-нататък какво? За какво да се живее? Страх от това, че не виждаме перспектива за добро бъдеще. И тогава, търсейки избавление от страха, започваме да търсим отговор у ближния си, започваме да мислим за него, като за необходим елемент от съществуването си, без който не виждаме бъдеще…

Сега, в днешно време, за пръв път в човешката история достигнахме точката на свободния избор.

Или се чувствам като горд индивидуалист, яхнал вълната на успеха си, и от такива като мен се състои социума. Или, чувствайки се като член на интегралното общество, преставам да мисля за себе си. Обслужвам тях и им осигурявам всичко необходимо. Обществото възпитава мен и аз възпитавам обществото.

Всъщност, това е колосален психологически момент, нова човешка психология, когато всеки усеща себе си и другите като единно цяло. Няма „аз” – има „ние”. Вече не се намирам на еднопосочна улица. Между нас има връзка, базирана на общата цел. Свързва ни желанието да не причиняваме зло на другия.

Така постепенно се изгражда абсолютно друга взаимовръзка. В нея аз започвам да разбирам, че грижата за ближния, за неговото благоденствие, ще ми осигури спокоен и щастлив живот.

Всички знаят какво значи думата вина, някои дори са изпитвали това чувство.

 Чувството за вина според Фройд се формира като продължение на инстинкта за самосъхранение, Фройд счита, че вината  е резултат от формирането на суперегото, което пък е водещо за получаването на любов от родителите и заобикалящия ни свят.

За да оцелеем повече като хора, а не само като живи организми, ние трябва да си изработим механизми, с които да успеем да се напаснем в заобикалящата ни среда.

Вината - е един от тези инструменти, чрез вината ние си взимаме поука да не постъпваме по определен начин, защото постъпвайки по този начин рискуваме да бъдем отхвърлени.

Психиката е химия. Дори любовта се характеризира като съвкупност от химични вещества в определени зони на мозъка. Вината също е резултат от химични реакции, задействащи се при определени обстоятелства.

Някои хора са по-благосклонни към изпитването на вина, докато други са по-малко предразположени, поради което стават престъпници.

Ако от едната страна стои престъпният ум, от другата страна стои човекът, изпитващ вина за всичко.

Да се родиш виновен, да изпитваш вина е усещане, което понякога порязва всичко, намиращо се в гърдите ти... Вината понякога става обземащо чувство, което кара редица хора да се самобичуват или дори да се самоубиват.

 В резултат на миг невнимание, убивате в автомобилна катастрофа пешеходец, или дори, пътници в друг автомобил. Мисля си, че ако това ми се случи, никога не бих преживял този товар.

От друга страна аз все по-често се чувствам виновен, дори не можейки да определя за какво точно и пред кого точно съм съгрешил. Усещането обаче е точно такова... все едно минава нож пред гръдната област и той минава хиляди пъти в секунда, успявайки да разкъса всичко за пореден път.

Понякога болката е непоносима. Понякога физическото самонараняване е единственият начин да спра болката.

Характеризирането на дадено действие като престъпление е субективен фактор и винаги е било съпровождано от обществено-допустимите норми на поведение в дадения исторически период.

 Не винаги хората, които изпитват непрекъснато вина, изпитват вина за стореното от тях. Субективността на категорията престъпление може да се опише със следните примери:

1. Лъжата е най-разтегливото понятие. То може да се класифицира като престъпление, съгласно действащото законодателство, ако е лъжесвидетелстване. Може да бъде оправдана, ако бъде модифицирана като "благородна" и осъдена морално, ако е "грозна". Неказването на истина е лъжа. Премълчаването на истина - също е лъжа. Но в някои случаи суперегото е готово да жертва моралните устои в името на други по-висши цели - запазването на приятелските взаимоотношения с човек, за когото сте разбрали, че е рогоносец, например.

Вторият пример, който ще опиша е свързан с кражбата: "Един мъж откраднал от аптеката скъпоструващи лекарства за да спаси болната си жена. Човекът извършил кражбата, тъй като нямал пари."

Редица хора са готови да оправдая това действие, незамисляйки се всъщност дали тези скъпоструващи лекарства не са взети на кредит от аптекаря, и дали нанесените щети на аптекаря няма да извадят последния от равновесие (като например той да се самоубие, заради фалит... или да извърши престъпление, за да набави нужните му пари за кредита)

Рамките, в които се поставяме за да се социализираме, са господарите на нашето самосъзнание. Прекрачването им води до вътрешни конфликти, вина, срам...

Последният пример за разтегливостта на моралните граници са почерпени от блогъра plankov, който беше дал следният пример, свързан с телефонните измами.

ТВ показаха възрастните и безпомощни хора, като жертва на измамници, които измамници са се представили за мними следователи и са поискали подкуп от възрастните хора, за да се предотврати влизането в затвора на техния внук, който катастрофирайки е убил бременна жена.

Следващият път, когато извършите нещо, за което съществува вероятност да бъде квалифицирано като лъжа или кражба - помислете дали оправданията пред самите себе си, са достатъчно обективни. Следващият път, когато осъдите някого, помислете дали обвинението ви е достатъчно обективно.