ОТВЪД II

Пролетта ме завива с цветна завивка.

Очите ми нежно искат да ме целуваш.

С топлото ухание на една усмивка,

над върховете с мен волно да лудуваш.

Обичам те, с душа жадуваща, невинна.

Обичам те, с изгрева свеж песни да пея.

Мечтая до гърдите ти мъжки да се сгуша

и с ритъма буен на сърцето ти да се слея.

Огън ли гори в сърцата ни млади?

Искри ли припръскват, фойерверки в нас?

Как да напишем съдбовни балади,

как да спрем времето в мечтания час.

Нима ще можем да преминем лавини

без страх да спрем на желания бряг,

докато горят в сърцата ни пламтящи камини,

докато синее небосклона приятелю драг.

Обичам до болка очите ти топли кафеви.

Обичам лудия устрем и стройното ти тяло.

Как да нося в гръдта си ласките скрити,

как без любовта да премине живота ми вяло?

 Автор : Виктория Милчева

Родих се аз под щастлива звезда.

Растях като волна, нежна пеперуда.

Не знаех, че живота отнема радостта,

не знаех, че ще имам толкова тежка съдба.

Боря се с живота злочест, като хала

стремя се всичко с добро да постигна.

Чакам нощта черна, мрачна да догаря,

чакам утрото окови те да вдигне.

Трудя се аз за благото и щастието на всички.

От дете тичам боса по една мечта.

Да имам дом и щастие достойно да получа

да летя окрилена от любовта.

Защо ли аз попадам на нечисти хора

с нрав, противен, жесток и лош?

Защо ли аз винаги трябва без умора

да се боря срещу хищническата мощ.

За пореден път се моля на съдбата.

Витая и искам аз винаги да съм щастлива.

Сърцето ми ранено от болката разкъсва

да съм радостна, доволна, обичлива.

Автор : Виктория Милчева

В прозореца на тролейбуса
съзираш твойто второ аз,
като размазан грим,
дъждовни капки
по стъклото,
но всъщност негови сълзи,
изучаваш го,
радваш му се, но
виждаш болката му,
стичаща се с капките вода,
и разбираш, че душата ти е
там –
на прозореца на тролейбуса,
намигаш и,
опитваш се да я разсмееш,
но гледа тя тъжно и сериозно,
а нямаш време,
слизаш, а в теб остават
единствено сълзите – капките вода,
които си успял с ръкава да изтриеш
от твоята прозоречна душа.

На времето тук гъмжеше от поети,
пишеха те,мадригали и сонети
за разлъка и любов,ала изчезнаха
полека и не оставиха за следващите ги
 и послеслов.
дали живота изненада ги с  любов
и от нея заразени,забравиха  че за
Калиопа и Ерато бяха винаги готови
  на глад и пост