Този разказ написахме заедно с едната ми дъщеря Елена Минчева и участвахме н регионален фантастичен конкурс. Естествено на олимпийския принцип, за участието. Но това съвсем не означава, че разказът е лош!
Самотникът и галактиката
Привлекателно елегантен в морскосиньото си сако, скрил очите си зад тъмните стъкла на своите очила Едмон Андерсън седеше небрежно отпуснат в шикозно кресло в панормната зала на космопорта и се наслаждаваше за пореден път на грандиозната гледка на юпитерианския залез. Преди минути бе уточнил последните детайли около сделката за транспланетното трасе за добив на диаманти на Йо, последва бързо въвеждане на команди и потвърждаване резервацията му в хотел Марсленд.
Но макар скоро да бе прехвърлил четиридесетте си години, Едмон усещаше отвътре как вече не е така енергичен и амбициозен, а понякога необяснимо се разсейва и се отдава на странични, непрактични размисли. Ето, от няколко седмици го преследваше идеята за проклетия 20-ти век. Хората някак по-спокойно, по-бавно бяха живели преди него. И се бяха придвижвали лежерно през света около тях с волските каруци и луксозните карети, с платноходните кораби и тромавите туловища на балони и дирижабли. После един англичанин измисли двигателя с вътрешно горене и отключи „кутията на Пандора“ в гонитбата с времето и пространството. Някак неусетно човечеството ускори от бързите автомобили и свръхзвуковите самолети до космическите кораби. А когато интернет-технологиите превърнаха света в „голямото село“ съвсем естествено изследователския дух на старите пътешественици се пренасочи към пространствата на космоса. Светкавично се заредиха заселническите колонии в орбита, фотонните совалки със скорост близка до тази на светлината, овладяването на Луната, колонизацията на Марс. А за тяхното поколение дойде редът и на спътниците на Юпитер – силикатните ледове на Европа, вулканичния ад на Йо, соления океан под ледената покривка на Калисто. Човечеството се затича към космическата безкрайност без да се усети и да попита защо.
„Да, доста далече отиде човечеството. – помисли си Едмон – Не успяхме, обаче да намерим лек за самотата и рецептата за доброта.
Всичко наоколо се променяше мълниеносно, но копнежите на душата оставаха същите. Едмон бавно притвори очи. Звездите чертаеха лика й върху нощното небе, в мрака се спотайваше силуетът й, вятърът ухаеше на нейните коси. Последната заря на отминаващия ден озари малко златно сърце в дланта му. Неговият компас. Някакво подобие на стон се изтръгна от широките му гърди.
Пръстите му едвам доловимо докоснаха светещ дисплей и след малко пристигна робота-секретар на име Роби - любимеца на Едмон. Отдавна му намекваха, че с неговите възможности и репутация може да си позволи нов модел, но Роби бе неустоимо симпатичен с мигащите си червени очи и старомодния син костюм, изрисуван върху металното тяло.
- Роби, не забравяй справката за всички пристигащи пътнически кораби на порталите и телепортните станции. Знаеш кое име да търсиш. При мисълта сърцето му отново издайнически трепна - Беата. Така както Данте намери своята Беатриче така и Едмон очакваше своята дълго чакана муза.
- Разбира се, господине. – Роби също по свой начин бе привързан към своя стопанин. Нали господин Едмон е мечтата на всеки робот, много търпелив и добър, рядко праща някой за преинсталиране на софтуера.
Роби беше сглобен в новия роботошоп в Ганимед-сити и не искаше да връща там. Потискащо беше чакането какъв софтуер ще получиш. По-добре е да бъдеш дясната ръка на някой гений, а не скучен иконом в някое земно семейство.
Едмон отново потъна в спомените, които неспирно прииждаха, подобно бурни вълни. Беше студентска любов, непланирана и нечакана. Бяха така влюбени, че отвъд сладките думи за обич и вярност, не успяха да разберат колко са различни. Беше тежко и неочаквано. Решиха да се разделят за пет години и след тях по-мъдри и зрели да се срещнат отново.
Тя остана на земята, а той потегли към мамещите космически хоризонти на най-голямата планета в Слънчевата система. Там имаше нужда от непоправими авантюристи и луди учени. И Едмон Андерсън сякаш като в старите фантастични романи изпъкна сред множеството. Умееше да контролира авантюристите и да заседава с учените. Нали самият той бе учен и четеше непрекъснато. Прояви в пълна степен таланта си да извлича най-ценното от всяка информация и да използва максималното от всеки човек.
Някак естествено дойдоха повишенията, блестящата кариера, спечелените с изтощителен труд милиони, мястото в управителния съвет на най-могъщата транспортно-логистична компания в галактиката. Едмон притежаваше всичко – интелект, харизма, безупречна визия и практически нюх да въплъщава идеите в действия. Любим гост във всяко рейтингово предаване независимо за бизнес или лайфстайл, бляна на всяка жена, Едмон не обичаше да говори единствено за личния си живот. И на въпроси свързани с него отговаряше студено, дори враждебно, цитирайки писател-фантаст от 20-ти век, живял в една малка балканска държавица, който казва, че на най-могъщия мозък му е съдено да бъде сам. Тонът бе толкова безапелационен, че и най-провокативните водещи сменяха темата.
Но той знаеше, че именно тя, самотата, му пречи да бъде истински щастлив. Докато пътуваше към космопорта си припомни последната им среща, думите й. Беше му обещала, а сега 5 години по-късно не бе до него, не видя едни от най-славните му моменти. Тя трябваше да дойде. Тук щеше да има всичко - безкрайни междупланетни пътувания, въздух от най-ново поколение с кристална чистота, искрящ в червена слюда дом на Алматея, чийто облик се създава от мислите на неговия собственик, робот-полиглот отглеждащ и приспиващ човешки бебета с предварително зададена от майката програма. Всичко за което всяка на нейно място би оставила безперспективната и умираща, разкъсвана от глад и междуособни конфликти земя.
- Извинете, гоподин Едмон – Роби пристъпваше някак притеснен към него – посоченото от Вас име не фигурира в никакви списъци. Но имате съобщение.
Андерсън бавно пое в ръката си малката метална капсула. Обикновена пратка като някогашните старомодни колети, пак изобретени в края на проклетия 20-ти век. Не можеше да я разтвори тук.
- Роби, ще се поразходя до новия гилдер – изрече бавно той.
- Сигурен ли сте, че не искате да ви придружа, господине?
- Не, чакай ме в офиса – безапелационно го прогони с махване на ръката Едмон.
След положителното пиукане влезе и се отпусна в пилотското кресло на гилдера. Мракът бе вече паднал, а той приличаше на скитащо привидение, търсещо изгубената си душа. Остави я при Беата, вярваше че тя все пак ще дойде. Доближи се до стандартния телепортсървиз робот, обработващ все по-рядко пристигащите от земята пратки. Припряно набра шифъра за идентификация и го взе. Очакваше обичайния метален диск, но видът на пратката промени иначе спокойното му като алабастър лице. Малко пликче, чиито допир го опари сякаш незагаснала жарава. Видя нейния почерк, усети дъха на мастилото, незасъхнало по белите страници.
Зададе координати и се озова в най-новото място за енергийна регенерация в орбитата на Юпитер. Транкуилинтън- милиони балдахинени възглавници се рееха из звездните галактики, като по предварително зададена команда от скрития в импозантните пискюли дисплей качилият се върху тях слушаше любима песен, гледаше любим филм или просто чуваше мислите на обичаните от него хора. Мнозина идваха тук с любимите си книги или писма за да чуят гласовете на техните създатели. Едмон припряно и непохватно докосна копчетата. „Поръчка приета“, прочете върху неоновия дисплей. Смарагдов балдахин с опция четене на писмо от неговия подател, звукова среда - морски вълни. Възглавничката неусетно го отведе сред звездите. Време беше. Докосна писмото до един бутона за пускане и затвори очи:
- Здравей Едмон, това беше най-трудното писмо в моя живот, опитвах се да го напиша цели пет години. Те отминаха като едно дихание време, но ме промениха за цял живот. Припознах отново онова чувство, което наивниците наричат любов в Имануел, спомняш си го, беше наш състудент. Чух най-прекрасните думи в живота на една жена – „мамо“ от нашата дъщеричка. Сбъднах нашата мечта и сега чувам тропота на детските й крачета в малка къщичка на брега на океана. За съжаление именно в мечтите се разминахме с теб - твоето блестящо юпитерово бъдеще и моето простичко земно щастие. За теб не бях достатъчна, ти винаги искаше повече. От обич те пуснах и с обич ти казвам „сбогом“. Не се разделям с аромата на пролетта и океанската песен, безценни за мен са само две пухени малки ръце. Не скърбя за смъртната си природа - привилегията да умрат в на своя земя имат вече малцина, аз избирам земното пъстро несъвършенство.
Едмон тъжно изгледа червената светлина на дисплея.
„Сега наистина съм бродникът Ахасфер както обичаше да ме нарича моят професор по антична литература. Или повече приличам на оня сразен герой на Конан Дойл /погледът му някак неволно се плъзна към илюминатора и мрачното небе на юпитерианската преизподня/, който беше слязъл от платото на динозаврите, само за да разбере, че любимата е вече омъжена за деловодител. Прав е бил моя прародител – балканеца от края на двадесетия век – най-могъщия и качествен мозък на планетата и в цялата галактика винаги остава сам.
После закри с ръце очите си, за да скрие и от себе си бликащите сълзи. В този миг Едмон Андерсън усети, че самотникът не притежаваше нищо, дори собственият си живот - той завинаги остана при нея.
Снегът й липсваше. Как се стича бавно наоколо, като водопад от чистота. И всичко се прекланя пред него, подвива крак и позволява да го засипе.Така копнееше отново да засипе и нея. Да се вплита в къдриците й, да се топи върху смуглата й кожа и после да се стича на вадички.
Comments