Та за децата ще иде реч в този постинг. Независимо от сериозния увод, намерението ми е да ви разкажа забавни моменти от едно необикновено екскурзионно пътуване. Всъщност, за мен „необикновено” е всяко пътуване с деца. За да си представите по-ясно картинката, трябва да имате предвид, че:
1. Когато един възрастен се намира в детска среда, въпросите и отговорите нямат край. Работният инструмент на учителя, носещ биологичното название „уста”, мели непрекъснато.
2. Щом говорим за деца, значи понятие като „умора” не съществува. Те са енергични, щъкат постоянно и най-голямото изтезание за тях е да стоят кротко на едно място.
3. Децата непрекъснато натрупват нови и нови впечатления, споделят ги веднага, а емоцията им е заразяваща.
4. За да разберем по-добре децата и да се потопим в техния свят, трябва да се опитаме да го видим през техните очи.
Снощи се върнах емоционално заредена след проведената екскурзия с наши ученици до Кюстендил и околностите. Така съм се смяла и удивлявала през цялото време, че не мога да си позволя да потънат в забвение някои моменти.
И така, започвам да ги описвам.
Чудили ли сте се как да стоплите краката си, ако тръгвате на път и ви е студено? Сигурно. Но едва ли ви е хрумвала уникалната идея на момиченцето от съседна паралелка.
Значи, правите следното: навличате панталон, чийто крачоли са с около 10-15 см по-дълги от краката ви и, разбира се, не ги навивате нагоре. Така крачолите на панталона завиват целите ви крака заедно с обувките и ви топлят. Пък и стъпвате на меко.
По темата колко места има в един автомобил моят Ники обясни, че колата им е седемместна: с две места отпред, три места отзад и две... в багажника.
Докато пътувахме към Кюстендил, моя ученичка (второкласничка), седяща до мен на двойната седалка, сподели, че се интересува от хиромантия. Поднесох й дланта си, за да ми каже какво вижда на нея. Ще предам почти дословно думите на детето:
„Госпожо, ето това е линията на ума. Щом не е набраздена, това означава „гладък ум”. До линията на живота се вижда втора линия. При жените тя означава „безумна страст”. Ето тук, на възглавничката горе, имате линия, която аз нямам на моята ръка. Това пък означава, че „никой мъж не може да ви устои”.”
За да не им е скучно на децата по време на дългото пътуване, по микрофона им организирах различни словесни игри, пяхме песни и по едно време им зададох провокативния въпрос: „Какво ще направите, ако внезапно забогатеете страшно много?”. Чуха се отговори и в двете посоки: едни деца бяха склонни да дарят парите си, други – да ги запазят само за себе си, а трети – и едното, и другото.
Но най-много много ме впечатли един от коментарите, който беше на момче от трети клас. То каза: „Ако имах страшно много пари, щях да купя целия свят… И да създам закони…”
Децата щуряха половин час около къщичката на Баба Яга на „Хисарлъка”… Успях да снимам само къщичката, без деца наоколо.
Но в зоопарка им беше най-интересно. Там те видяха две кротко пасящи мечки.
Фазани с прекрасно оперение – тази снимка вече стои като тапет на десктопа ми.
Замислен лъв.
Спящ леопард.
Две гугутки фльорци.
Дългокосо пони.
Един, имитиращ движенията на човека, щраус.
Павианът Анчо с яркочервените си задни части, заради които децата пожелаха да го снимам.
И понеже той ни обърна гръб и застана в другия край, ние отидохме при него.
Имам още снимки, но тези са ми най-сполучливите и затова само тях поствам.
Докато се движехме пеша, един третокласник, когото не познавах до този момент, на няколко пъти дойде при мен с молбата да ми носи чантата. В чантата си освен свои неща държах храни и вещи на децата от моя клас.
Разубеждавах го с мотивите, че чантата ми е тежка; че той няма да може да върви с нея; че евентуално ако успее да тръгне, заради чантата ми ще бъде принуден да се движи плътно до мен. Но не и не! Детето настояваше въпреки всичко. Когато го попитах защо толкова много иска да се товари с излишен багаж, отговорът беше: „ами така”.
В крайна сметка не му я дадох, но споделих с класната му случилото се, а тя ми обясни причината: че той е един невероятен кавалер и не може да гледа спокойно как една жена мъкне тежка чанта.
Постояхме и в Кюстендил. Посетихме черквата „Успение богородично” с килийното училище зад нея. Най-много време обаче отделихме на изложбата с картини на Майстора. Ето малко снимки.
Линк.
Още един линк.
(Можете да видите всяка поотделно картина в голям размер, ако кликнете два пъти върху нея. А всичките в слайдшоу, ако изберете от горния десен ъгъл - Full Screen.)
Преди да се качим в автобуса заведохме всичките петдесетина деца до една обществена тоалетна, намираща се край потънало в зеленина място, по-далече от сградите. Общо взето наблизо не се виждаше нищо друго освен самата тоалетна с надписите „Мъже” и „Жени” и топчета тоалетна хартия, сложени край входовете. Дори хора не минаваха.
Постояхме близо половин час, изчаквайки търпеливо всички деца да я посетят и тъкмо решихме, че сме приключили, когато едно момиченце попита колежката: „Госпожо, а да знаете дали някъде наблизо има тоалетна?”.
Първо ми стана смешно, а после се зачудих защо едно дете изобщо не е забелязало къде се намира в реалността. Сигурно защото е било на съвсем друга вълна…
Качихме се в автобуса и тръгнахме. Малко след това чух колежката до мен да възкликва: „Е, това ще го снимам!”. Погледнах назад и видях момиченце от нейния клас, което беше наредило няколко големи камъка на плота пред себе си и обясняваше на съседчето си какви интересни неща се виждат по тях. Явно камъните за него ще останат ценен спомен от екскурзията.
„Ооо, какви хубави камъни имаш!” – възкликнах аз. „Ще ми продадеш ли един камък на мен?”. „Не!” – беше отривистият отговор, след което детето извади раничката си и започна да ги прибира в нея.
„Майчице мила, с какво си е напълнила раницата моята Алис!” – прошепна колежката до мен, а аз се замислих над ценностите от детството, които всички ние малко или много с времето сме ги позагубили…
Comments18
:-))))
Valiata, аз имам удоволствието да уча деца от най-сладката училищна възраст :) Всеки ден има техни изказвания, които заслужават да бъдат описани :)
В тази връзка се сещам, че това момченце Крис, което се забавляваше с щрауса, ми каза онзи ден, че като порасне, ще стане изобретател. Знаел, че няма такава професия, но въпреки всичко така е решил :)
Професоре, детството няма как - отминава, но не бива никога да се разделяме напълно и окончателно с него :)
Роси, най-невероятните неща можем да ги научим не от някой друг, а именно от децата :)
Няма по-хубаво изживяване за мен от разговорите с деца. Имам чувството, че те идвам от някаква друга вселена, с различни закони на логиката, и тази друга вселена много ми харесва.
Ето разговор преди седмица с моя 3-годишен племеник, който се чуди какво прави мъжът ми Вальо при пчелите:
-Йейя Нейи, какво пави Вало пи пчеличките?
-Гледа ги дали са добре, грижи се.
-За мене ли?
И, между другото - имам събрана по планините чудесна каменотека - това е моята колекция от странни камъни, даже имам някакво вкаменено растение. Та не се чудя на детето. ;)
Много хубави истории, Куини, благодаря. Много ми хареса и снимката на лъва и си я свалих :)
Где-то есть город тихий, как сон - Някъде има град тих, като сън
Пылью текучей по грудь занесен - Затрупан до гърди с течен прах
В медленной речке вода как стекло - В бавната рекичка водата е като стъкло
Где-то есть город в котором тепло - Някъде има град, в който е топло
Наше далёкое детство там прошло - Нашето далечно детство там премина
Ночью из дома я поспешу - През нощта бързо ще изляза от къщи
В кассе вокзала билет попрошу - Ще поискам билет от касата на гарата
Может впервые за тысячу лет - Може би за пръв път от хиляда години
Дайте до детства плацкартный билет - Дайте ми до детството седящо място
Тихо кассирша ответит: "Билетов нет" - Тихо касиерката ще отговори:"Няма билети"
Билетов нет - Няма билети
Ну что, дружище, как ей возразить - Е, какво пък, приятелю, как да й възразиш
Дорогу в детство где ещё спросить - Къде другаде да попиташ за пътя към детството
А может просто только иногда - А може би просто само понякога
Лишь в памяти своей приходим мы туда - Единствено в спомените си пристигаме там
В городе этом сказки живут - В този град живеят приказките
Шалые ветры с собою зовут - Викат ни със себе си палави ветрове
Там нас порою сводили с ума - Там някога ни подлудяваха (Бел.Н. На български е по-добре изумяваха, удивляваха)
Сосны до неба, до солнца дома - Борове до небето, къщи до слънцето
Там по сугробам неслышно шла зима - Там по преспите нечуто ходеше зимата
Дальняя песня в нашей судьбе - Далечна песен в нашата съдба
Ласковый город- спасибо тебе - Благодарим ти, ласкав град
Мы не приедем, напрасно не жди - Няма да дойдем, не чакай напразно
Есть на планете другие пути - Има на планетата други пътища
Мы повзрослели, поверь нам, и прости - Ние порастнахме, повярвай и ни прости.
Градът на детството
Някъде има град тих като в сън.
До гърди е затрупан с втечнения прах.
Лази рекичка с вода кат’ стъкло
Някъде там е градът, топъл и благ.
Нашето детство отмина пак там
През нощта ще изхвръкна от къщи.
От каса билет ще поискам и знам
Може би първи от хиляда години.
Дайте за детството запазен билет.
Касиерката само ще каже:
„Няма билет”. Няма билет ли?
Е, друже, ти какво ще й кажеш?
Кой друг ще попиташ за пътя натам?
А може пък него съвсем да го няма?
Само в спомена ние стигаме там.
Приказки в него живеят, не драми.
Палави хали те канят при тях.
Разум загубваме, умът обозримия.
Бор до небето, дом слънчев и плах
През преспите там броди зимата
Далечна песен е наша съдба
Ласкавий град, благодарим
Няма да дойдем, не чакай напразно.
На планетата други пътища имаме
Ние пораснахме, повярвай ни ти.
Повярвай ни ти и прости.
Някъде там има град тих като в сън
До гърдите затънал в течен прах навън
С вода като стъкло тече бавната река
Някъде има град, обгърнат с топлина.
Далечното ми детство свърши там.
В нощта от къщи ще изляза бързо сам
На гарата билет ще купя след това
След хиляди години - за първи път сега
Аз искам запазено място до детството мое!
„Билети няма!” – касиерката ще отговори.
Какво пък, приятелю? Как с нея да спориш?
За пътя към детството кой друг да помолиш?
Някъде има град тих като в сън.
До гърди е затрупан с втечнения прах.
Лази рекичка с вода кат’ стъкло
Някъде там е градът, топъл и плах..
Нашето детство отмина пак там
Нощем ще хукна от къщи и бързо
от каса билет ще поискам и знам,
че първи билет е.
Нечувана дързост!
Запазен билет за детството свое купувам.
Касиерката ще се усмихне, ще каже
Няма билет от хиляда лета,
ние тук така практикуваме.”
А ти друже какво ще й кажеш?
Кой друг ще попиташ за пътя натам?
А може пък него съвсем да го няма?
Само в спомена ние стигаме там.
Приказки в него живеят, не драми.
Палави хали те канят при тях.
Разум загубваме, умът обозримия.
Бор до небето, дом слънчев и в страх
през преспите там броди зимата
Далечната песен е в наши съдби
Благодарим, град ласкав и тих.
Няма да дойдем, не чакай ни ти
Пътища имаме други, уви! .
Ние пораснахме,
повярвай ни ти.
Повярвай ни ти
и прости.
...и по темата един красив клип с още по-красив текст и музика
....город детства моего
по тебе тoскую я,
ты сегодня далеко от меня,
только помню я тебя
пусть мне было мало лет,
помню я твоих огней добрый свет
город детства моего
радость ты моя и грусть,
не могу тебя забыть
о тебе я вижу сны,
город детства моего
я к тебе еще вернусь,
помню я каким ты был
за минуту до войны ...
ДОБРО ПОЖАЛОВАТЬ!