Момчето се изненада. Старецът можеше да чете, дори бе чел тази книга. А ако книгата наистина се окажеше скучна, както той твърдеше, не беше късно да я смени сдруга.
- В тази книга се говори за това, за което се говори в почти всички книги - продължи старецът.- За неспособността на хората да избират собствената си съдба. А накрая се опитва да накара всеки да повярва в най-голямата лъжа на света.
- Коя е най-голямата лъжа на света? - попита учудено момчето.
- Ето коя е: в определен момент от нашето съществуване загубваме контрол над живота си, койтоот този ден нататък става подвластен на съдбата. Това е най-голямата лъжа насвета.
- Но това не се случи с мен - възрази момчето. -Искаха да стана свещеник, а аз реших дастана пастир.
- Така е по-добре - отвърна старецът. - Защото обичаш да пътуваш.
"Той отгатна мислите ми", каза си Сантяго. През това време старецът прелистваше дебелата книга, сякаш нямаше намерение да му я върне. Момчето забеляза, че е облечен доста странно и прилича на арабин, нещо, което не беше рядкост в тозикрай. Африка се намираше само на няколко часа път от Тарифа, достатъчно бе да се пресече протокът с кораб. В града често идваха араби, за да пазаруват, и се молеха по странен начин по няколко пъти на ден.
- Вие откъде сте? - попита момчето.
- От много места.
- Никой не може да бъде от много места. Аз съм пастир и съм на много места, но иначе съмот един-единствен град, до който има стар замък. Там съм роден.
- В такъв случай може да се каже, че съм роден в Салим.
Момчето не знаеше къде се намира Салим, но не искаше да попита, защото се срамуваше от невежеството си. Погледна отново към площада. Хората сновяха насам-натам, сякаш бяха заети с нещо много важно.
- Как изглежда Салим? - попита то, опитвайки се да открие някаква следа.
- Така, както винаги е изглеждал. Това все още не беше никаква следа. Знаеше поне, че Салим не е в Андалусия. Иначе щеше да познава града.
- А вие какво работите в Салим? - продължи да упорства момчето.
- Какво работяв Салим? - Старецът за пръв път се разсмя звучно. - Та аз съм Царят на Салим!
"Хората говорят много странни неща - мислеше си момчето. - Понякога е по-добре да живееш само с овцете, те поне мълчат и не търсят друго освен храна и вода. Или пък да останеш насаме с книгите, те разказват невероятни истории, и то само ако поискаш да ги чуеш. Но когато говориш с хората, те ти казват такива неща, че не знаеш как да продължиш разговора."
- Казвам се Мелхиседек - рече старецът. - Колко овце имаш?
- Имам толкова, колкото ми трябват - отвърна момчето. Старецът се опитваше да научи твърде много за живота му.
- В такъв случай сме изправени пред един проблем. Не мога да ти помогна, след като мислиш, че имаш толкова овце, колкото ти трябват.
Момчето се подразни. Никаква помощ не му бе нужна. Старецът беше този, който бе помолил за малко вино, а после го бе заговорил и се бе поинтересувал от книгата му.
- Върнете ми книгата - каза момчето. - Време е да си прибера овцете и да продължа пътя си.
- Дай ми еднадесета от овцете си - каза старецът, -и ще ти кажа как да стигнеш до скритото съкровище.
Едва тогава момчето си спомни за съня и изведнъж всичко му стана ясно. Старицата не му бе взела нищо, но старецът, който сигурно й беше мъж, щеше да се опита да му измъкне много повече пари срещу някаква си лъжа. Може би той също беше циганин.
Но момчето не бе изрекло нито дума, когато старецът се наведе, взе едно клонче и започна да пише върху пясъка на площада. Докато се навеждаше, нещо заблестя толкова силно на гърдите му, че заслепи момчето. Ала старецът с учудващо пъргаво за възрастта си движение, прикри блясъка с плаща. Очите на момчето започнаха да виждат нормално и то успя да прочете това, което старецът бе написал.
Върху пясъка на централния площад то видя изписани имената на баща си и майка си. Прочете историята на живота си до този момент, игрите от детството, студените нощи в семинарията. Прочете името на дъщерята на търговеца, което не знаеше. Прочете неща, които никога на никого не бе разказвало: деня, в който бе откраднало оръжието на баща си, за да отиде на лов за елени, или пък своето първо и единствено сексуално увлечение.
"Аз съмЦарят на Салим", бе казал старецът.
- Но как такае дин цар ще разговаря с пастир? - попита момчето, смутено и учудено.
- Има много причини за това. Ала най-важната от тях е, че си способен да следваш Личната си легенда. Момчето не знаеше какво означава Личната легенда.
- Това, което винаги си искал да правиш. Всеки от нас, когато е съвсем млад, знае каква е Личната му легенда.
През този период всичко е ясно, всичко е възможно и човек не се страхува да мечтае и да иска онези неща, които би желал да извърши през живота си. С течение на времето обаче се появява някаква тайнствена сила, която се опитва да докаже, че е невъзможно Личната легенда да бъде осъществена.
Момчето не разбираше за какво говори старецът, но искаше да узнае какви са тези "тайнствени сили", за да смае дъщерята на търговеца.
- Това са сили, които изглеждат лоши, но в действителност благодарение на тях постепенно ще научиш как да осъществиш Личната си легенда. Те подготвят духа и волята,защото има една велика истина на тази планета: независимо кой си и с какво се занимаваш, щом много силно желаеш нещо, това означава, че желанието ти се е родило в Душата на Вселената. То е твоята мисия на Земята.
- Дори а котова е само желанието да пътувам? Или да се оженя за дъщерята на търговеца на платове?
- Или да търсиш някакво съкровище. Всемирната душа се подхранва от щастието на хората. А понякога от нещастието, завистта, ревността... Единственото задължение на хората е да осъществят Личната си легенда. Всичко се свежда до една-единствена същност. И когато силно искаш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да постигнеш желанието си.
Помълчаха известно време, гледайки площада и хората. Пръв проговори старецът.
- Защо отглеждаш овце?
- Защото обичам да пътувам.
Старецът посочи един продавач на пуканки, който бе спрял червената си двуколка в единия край на площада.
- Тозипродавач на пуканки също искаше да пътува, когато беше дете. Но предпочете дакупи тази двуколка и да продава пуканки, за да може за няколко години да спечели малко пари. Когато остарее, ще отиде за един месец в Африка. Така и не успя да разбере, че човек винаги притежава възможности да осъществи мечтата си.
- По-добре да е станал пастир - изрече на глас мислите си момчето.
- Мислил е и за това - отвърна старецът. - Но продавачите на пуканки стоят по-горе от пастирите. Те имат свой дом, докато пастирите спят под открито небе. Освен това хората предпочитат да омъжат дъщерите си по-скоро за продавачи на пуканки, отколкото за пастири.
Момчето се сети за дъщерята на търговеца и почувства остра болка в сърцето си. В нейния град не може да няма продавач на пуканки.
- С една дума,това, което хората мислят за продавачите на пуканки и за пастирите, според тях е по-важно от Личната легенда.
Старецът прелисти книгата и се зачете в една страница. Момчето изчака малко и на свой ред го прекъсна.
- Защо ми разказвате тези неща?
- Защото се опитваш да изживееш Личната си легенда и си на път да се откажеш от нея.
- А вие винаги ли се появявате в такъв момент?
- Не винаги под тази външност, но не пропускам да се явя. Понякога се появявам под форматана добра идея, на начин да се излезе от безизходно положение. А друг път правя така, че в решителния момент нещата лесно да се осъществят. И не само това...Повече от хората обаче нищо не забелязват.
Старецът разказа как миналата седмица се наложило да се яви под формата на камък на един търсач на скъпоценни камъни. Човекът зарязал всичко, за да търси изумруди. Пет години работил на реката, строшил 999 999 камъка, за да открие поне един изумруд. И в този момент бил на път да се откаже, а му оставал само един-единствен камък, за да открие изумруда. И тъй като търсачът на скъпоценни камъни бил заложил на Личната си легенда, старецът решил да се намеси. Превърнал се в камък и се изтърколил в краката му. Търсачът, обзет от гняв поради неуспеха си през тези пет изгубени години, захвърлил камъка надалеч, но гохвърлил толкова силно, че той се ударил в друг камък, който се счупил и от него се показал най-красивият изумруд на света.
- Хората твърде рано откриват смисъла на живота си - каза старецът с горчивина в очите.- Може би поради това се предават твърде рано. Така е устроен светът.
Тогава момчето си спомни, че разговорът бе започнал от скритото съкровище.
- Съкровищата излизат на повърхността на земята благодарение на поройните дъждове, но същото това прииждане на водата отново ги заравя в земята - каза старецът. -Ако искаш да научиш нещо повече за съкровището си, ще трябва да ми дадеш една десета от овцете си.
- А не може ли да ви дам една десета от съкровището?
Старецът се разочарова от предложението.
- Ако обещаеш нещо, което все още не притежаваш, ще изгубиш желанието да го постигнеш.
Тогава момчето му каза, че е обещало една десета на циганката.
- Циганите са хитри - въздъхна старецът. - Във всеки случай, добре е да осъзнаеш, че всяко нещо в живота има своята цена. Точно на това се опитват да ни научат Войните на светлината.
Старецът върна книгата на момчето.
- Утре по същото време ще доведеш една десета от овцете си. И аз ще ти кажа как да стигнеш до съкровището. А сега - довиждане!
И се скри в една от улиците, излизащи на площада.
Момчето се опита да чете, но не успя да се съсредоточи. Бе развълнувано и напрегнато, защото знаеше, че старецът казва истината. Отиде при продавача на пуканки и си купи едно пакетче, питайки се дали да не му разкаже това, което бе чуло отстареца. "Понякога е по-добре да оставим нещата такива, каквито са", размисли момчето и нищо не каза. Ако беше проговорило, продавачът на пуканки щеше поне три дни да се чуди дали да не зареже всичко, а толкова бе свикнал сдвуколката си!
Можеше да муспести това мъчително колебание. Тръгна безцелно из града и стигна до пристанището. Там имаше малка постройка с гише, откъдето хората си купуваха билети. Египет се намираше в Африка.
- Какво ще обичате? - попита продавачът зад гишето.
- Може би утре- отвърна момчето и се отдалечи. Ако продадеше само една овца, парите щяха даму стигнат да пресече протока. Тази мисъл го плашеше.
- Още един мечтател - каза продавачът на своя помощник, докато момчето се отдалечаваше. -Няма с какво да си плати билета.
Докато стоеше пред гишето, момчето си спомни за овцете. Страхуваше се да се върне при тях.През последните две години бе научило всичко, свързано с отглеждането на овце. Умееше да ги стриже, да се грижи за заплодените овце, да защитава животните отвълци. Познаваше всички полета и пасища на Андалусия. Знаеше точната цена на всяка една от овцете.
Намисли да отиде до кошарата на приятеля си по най-дългия път. В града имаше замък имомчето реши да изкачи каменистия склон, за да седне на една от крепостните стени. От тази височина се виждаше Африка. Веднъж някой му бе обяснил, че оттам са дошли маврите, които толкова дълго са владели цяла Испания. Момчето ненавиждаше маврите. Те бяха довели със себе си циганите.
Оттук можеше да види и почти целия град, включително и площада, където бе разговаряло съсстареца.
"Проклет да бъде часът, в който срещнах този старец", помисли си момчето. Бе потърсило една жена, която тълкува сънища. Ала нито жената, нито старецът обърнаха внимание на това, че е пастир. Бяха самотници, които вече не вярваха на нищо в живота и не разбираха, че пастирите постепенно се привързват към овцете си. Той познаваше много добре всяка една: знаеше коя куца, коя щеше даима агне след два месеца, кои бяха най-мързеливите. Знаеше как да ги стриже, асъщо и как да ги коли. Ако случайно заминеше, те щяха да страдат.
Задуха вятър.Той познаваше този вятър: хората го наричаха левантински, защото с него бяха дошли и ордите на неверниците. Преди да дойде за пръв път в Тарифа, никога не бе мислил, че Африка е толкова близо. Това криеше голяма опасност: маврите отново можеха да нападнат.
Вятърът задухапо-силно. "Раздвоен съм между овцете и съкровището", мислеше момчето.Трябваше да избира между онова, с което бе свикнало, и онова, което би искало да има. Освен това съществуваше и дъщерята на търговеца, но тя не бе от такова значение, каквото имаха овцете, защото не зависеше от него. Може би дори не си спомняше за него. Момчето беше убедено, че ако не се видеше с нея след два дни,тя въобще нямаше да обърне внимание на отсъствието му: за нея всички дни бяха еднакви. А когато всички дни станат еднакви, това означава, че хората са престанали да забелязват хубавите неща в живота, докато слънцето върви по небосклона.
"Оставих баща си, майка си, замъка в градчето, където съм роден. Те свикнаха с това, аз също свикнах. И овцете ще свикнат с отсъствието ми", реши момчето.
Погледна площада отвисоко. Продавачът продължаваше да е зает с пуканките си. Двама млади седнаха на пейката, където бе разговаряло със стареца, и бавно се целунаха.
"Продавачът на пуканки", каза си момчето, без да довърши изречението. Защото източният вятър задуха още по-силно и то започна да го усеща върху лицето си. Този вятър бе довел маврите, наистина, но той носеше и мириса на пустинята и на покритите с воали жени. Носеше потта и сънищата на мъжете, които един ден бяха тръгнали да търсят неизвестното, да търсят злато, приключения... и пирамиди. Момчето завидя на свободата на вятъра и разбра, че би могло да бъде като него. Достатъчно бе да поиска и нищо не можеше да го спре. Овцете, дъщерята на търговеца, полетата на Андалусия бяха само стъпки по пътя към Личната му легенда.
На другия ден по обяд момчето отиде на срещата със стареца. Водеше със себе си шест овце.
- Изненадан съм - каза то. - Приятелят ми веднага купи стадото. Каза, че цял живот е мечтал да бъде пастир. Това е добра поличба.
- Винаги е така - отвърна старецът. - Нарича се Принцип на успешното начало. Ако играеш карти за пръв път, почти съвсем сигурно е, че ще спечелиш. Това е късметът на начинаещия.
- Но защо е така?
- Защото животът иска да изживееш Личната си легенда.
След това започна да оглежда овцете и откри, че една от тях куца. Момчето обясни, че товае без значение, защото тя е най-умната овца и дава много вълна.
- Къде е съкровището? - попита то след малко.
- Съкровището е в Египет, близо до Пирамидите. Момчето се изплаши. Старицата бе казала същото, но не му беше взела никакви пари.
- За да стигнеш до съкровището, трябва да следваш поличбите. Бог е предопределил пътя, който всеки от нас трябва да извърви на този свят. Нужно е само да прочетеш това, което е написал за теб.
Преди момчето да продума, една пеперуда започна да пърха с криле между него и стареца. Спомни си за своя дядо. Когато беше дете, той му бе казал, че пеперудите носят късмет.А също и щурците, зелените скакалци, сивите гущерчета и четирилистните детелини.
- Точно така -каза старецът, който умееше да чете мисли. - Точно както дядо ти те е учил.Това са добрите поличби.
След това старецът разтвори плаща, който покриваше гърдите му. Момчето се удиви от това,което видя, и се сети за блясъка, който бе съзряло предишния ден. Старецът носеше ризница от чисто злато, покрита със скъпоценни камъни.
Наистина беше цар. Сигурно я криеше под плаща, за да не попадне на разбойници.
- Вземи - каза старецът, изваждайки от средата на златната ризница един бял и един черенкамък. - Казват се Урим и Тумим. Черният означава "да", а белият-"не". Когато не успееш да видиш поличбите, те ще ти помогнат. Но задавай винаги ясни въпроси. Опитвай се по принцип сам да вземаш решения.Съкровището е при Пирамидите и ти го знаеше, но трябваше да заплатиш със шест овце това, че ти помогнах да вземеш решение.
Момчето прибра камъните в дисагите си. Отсега нататък никой друг нямаше да взема решения вместо него.
- Не забравяй,че всичко се свежда до едно-единствено нещо. Не забравяй езика на поличбите. Инай-вече не забравяй да извървиш докрай пътя на Личната си легенда. Преди това обаче бих искал да ти разкажа една кратка история.
Един търговец изпратил сина си да научи тайната на Щастието при най-мъдрия от мъжете.Младежът вървял четирийсет дни през пустинята, докато най-сетне стигнал до красив замък на върха на една планина. Там живеел мъдрецът, когото той търсел.
Но вместо да срещне един свят човек, героят на нашата история се озовал в някаква зала, вкоято царяло голямо оживление: непрекъснато влизали и излизали търговци, по ъглите разговаряли много хора, а малък оркестър свирел нежни мелодии. Имало и богата трапеза, отрупана с най-вкусните ястия от областта. Мъдрецът разговарялс всички тези хора и се наложило младежът да чака два часа, докато дойде неговият ред.
Мъдрецът внимателно изслушал целта на неговото посещение, но му казал, че в момента не разполага с време, за да му обясни тайната на щастието. Предложил на младежа дасе поразходи из двореца и да се върне при него след два часа.
"Ще те помоля обаче за една услуга - добавил Мъдрецът, подавайки на момчето чаена лъжичка, в която капнал две капки олио. - Докато вървиш, носи тази лъжица и внимавай да не разлееш олиото."
Младежът започнал да се изкачва и да слиза по стълбите в двореца, като не откъсвал очи от лъжичката. След два часа се върнал при Мъдреца.
"И тъй, видя ли персийските килими, които са в трапезарията ми? - попитал Мъдрецът. -Видя ли градината, която отне на Майстора на градинарите цели десет години, докато я направи? Забеляза ли красивите пергаменти в библиотеката ми?"
Засрамен, младежът признал, че нищо не е видял. През цялото време внимавал да не разлее капките олио, които Мъдрецът му бил поверил.
"Върни се тогава и се запознай с чудните неща, които са част от моя свят - казал Мъдрецът. - Не можеш да се довериш на някого, ако не познаваш дома му."
Вече по-спокоен, младежът взел лъжичката и отново тръгнал да се разхожда из двореца,като този път вниманието му било привлечено от всички произведения на изкуството, които висели по стените и по таваните. Видял градините, близките планини, крехките цветя, оценил изтънчения вкус, с който било подбрано мястото на всяка една от тези творби. Накрая се върнал при Мъдреца и му разказал подробно за всичко, което бил видял.
"Но къде са двете капки олио, които ти бях поверил?" - попитал Мъдрецът.
Поглеждайки към лъжичката, младежът забелязал, че ги е разлял.
"Ето това е единственият съвет, който мога да ти дам - казал Мъдрецът на мъдреците. -Тайната на щастието се крие в това да се радваш на чудесата на света, ала никога да не забравяш за двете капки олио в лъжичката."
Момчето нищо не каза. Беше разбрало историята, която старият цар току-що му разказа. Пастирът обича да пътува, но никога не забравя овцете си.
Старецът погледна момчето, протегна ръце към него и направи някакви странни жестове над главата му. След това си тръгна, като отведе животните със себе си.
* * *
В най-високата част на Тарифа има една стара крепост, построена от маврите, и който седне на крепостните й стени, може да види площада, продавача на пуканки и дори малка част от Африка. Същия този следобед Царят на Салим седна на крепостната стена и почувства източния вятър върху лицето си. Овцете стояха до него неспокойно, бояха се от новия си господар и всички тези промени ги тревожеха. Те не ги искаха; искаха само храна и вода.
Мелхиседек погледна към малкия кораб на пристанището, който вдигаше котва. Никога повече нямаше да види момчето, така както не видя Авраам, след като му бе взел еднадесета от това, което имаше. Какво да се прави, работата му бе такава.
Боговете не трябва да имат желания, защото боговете нямат Лична легенда. Въпреки това Царят на Салим пожела от дъното на душата си момчето да успее.
"Жалко, че веднага ще забрави името ми - помисли си той. - Трябваше да му го повторя няколко пъти, та когато заговори за мен, да каже, че съм Мелхиседек, Царят на Салим."
Comments1