Чухме за заметресението в Япония. Чухме за цунамито в Япония. Чухме за ядрената катастрофа в Япония. Обаче не чухме японците да хленчат, да се вайкат, нито да се молят за помощи. Да, защото след бедствията на японците им остана едното несломимо човешко достойнство.

А иначе на хиляди километри от там ние се вайкаме. Чудим се кога ли ще ни стигне част от онази трагедия под формата на облак от радиация и се юрнахме на талази да си купуваме йод и да си обясняваме как не трябва да го ползваме. Не омаловажавам трагедията на онзи народ. Дори разбирам паниката на нашенците – някои от нас помним Чернобил, а други живеят с него, но доста така и не се пребориха с последствията. Обаче.... Има едно голямо ОБАЧЕ.

Сега, в този момент, в Япония хора са без домове, на студено и дори гладни. Обаче света не събира помощи за Япония. Или поне не го прави така, както го направи за онази бездънна яма Хайти, където помощите потъваха безследно, независимо колко много бяха. За Хайти имаше медийна акция, имаше събиране на помощи и дори имаше огромни концерти. За Япония няма. Сякаш света приема, че богатите народи трябва сами да се справят с бедствието. А истината е че 1кг ориз изпратен за Япония няма да потъне безследно в скъсания  политически джоб на някой безотговорен управник, защото си мисля, че в Япония не става така.

Но въпреки огромните разрушения японците не молят за помощ. Да видим дали ще се сетим да им помогнем!

П.П. Днес по телевизията видях едно японско куче, което се грижи за друго много по-пострадало и нямаше как да не си помисля, че понякога животните са по-милостиви едно към друго, отколкото ние хората към себеподобните си.