Паскал Брукнер защищава Айан Хирзи Али срещу Айън Бурума и Тимъти Гартън Аш, определяйки тяхната идея за мултикултурализъм като опит за приковаване на хората към техния произход.„Какво да кажем за човек, който предпочита да се подчинява на Бога вместо да се подчинява на хората и който е сигурен, че ще прекрачи прага на рая когато ти пререже гърлото?“ – Волтер

 „Колониализмът и робството са създали у западните народи едно усещане за вина, което ги кара да се прекланят пред чужди традиции. Това е един ленив, дори расистки начин на мислене“ – Айан Хирзи Али

Няма съмнение относно това, че враговете на свободата идват от свободните общества, откъм една част от просветения елит, която отказва облагите на демокрацията на останалата част от човечеството – и по-специално на собствените си сънародници, ако те са имали лошия късмет да принадлежат към някоя друга религия или етническа група. За да се убеди в това, човек трябва само да хвърли един поглед върху два нови текста: „Убийство в Амстердам“ от англо-холандецът Айън Бурума, занимаващ се с убийството на холандския режисьор Тео ван Гог и рецензията на тази книга от английския журналист и професор Тимъти Гартън Аш в New York Review of Books.Репортажът на Бурума, написан в един англосаксонски стил, е интересен с това, че с привидна неутралност дава думата на всички участници в драмата, на убиеца и на неговата жертва. И все пак авторът не може да прикрие раздразнението си, когато става дума за Айан Хирзи Али, бившата членка на холандския парламент от сомалийски произход. Самата тя е приятелка на Тео ван Гог и обект на постоянни смъртни заплахи. Бурума е смутен от нейната критика на Корана.

 Гартън Аш е дори още по-критичен. За него, апостолът на мултикултурализма, поведението на Хирзи Али е както безотговорно, така и анти-продуктивно. „Айан Хирзи Али сега е една смела, откровена, леко склонна към опростяване фундаменталистка на просвещението“, казва той. Той подкрепя твърдението си, указвайки, че тази откровена млада жена е членувала в младостта си в Мюсюлманското братство в Египет. Според него тя просто е сменила една вяра с друга, фанатизма на пророка с онзи на просвещението.

 Този аргумент за еквивалентност не е нов. Той беше използван през целия 19 век от католическата църква за блокиране на реформи, а в по-ново време и във Франция, по време на „аферата със забрадките“ от противниците на съответния френски закон. В случая с Хирзи Али (самата тя подложена на женско обрязване и насилствен брак, след което е избягала от Африка в Холандия), обвинението просто е фалшиво. Разликата между нея и Мухамед Буайери, убиецът на Тео ван Гог, е че тя никога не е защищавала убийството като средство за подкрепяне на идеите й.

 „Коранът е дело на хората, а не на Бога“, пише тя. „Следователно ние сме свободни да го интерпретираме и да го преработваме според изискванията на новото време, вместо да се облягаме на него и да живеем както първите вярващи са живеели в едно отдавна отминало, назадничаво време“. В това изречение няма и следа от сектантство. Единствените оръжия на Хирзи Али са убеждението, опровержението и спорът. Далеч от патологията на месианството, тя никога не напуска сферата на разума. Нейната надежда за отблъскване на тиранията и суеверието не изглежда да произтича от нездрава екзалтация. Но в очите на нашите префинени професори, Айан Хирзи Али, също както и другите мюсюлмански дисиденти като Таслима Назрийн, Вафа Султан, Иршад Манжи, Сейран Атеш и Некла Келек, тя е извършила една непростима простъпка: тя е взела на сериозно принципите на демокрацията.

 Добре известно е, че в борбата на слабите срещу силните е по-лесно да се атакуват първите от тях. Ония, които се противопоставят на това, винаги ще бъдат обвинявани от страхливците, че възбуждат омразата на силните.

 Не без коварство, Айън Бурума отказва на Айан Хирзи Али правото да цитира Волтер. Волтер, казва той, беше изправен срещу една от най-могъщите институции на своето време, католическата църква, докато Хирзи Али се задоволява с това да се изправи срещу едно „уязвимо малцинство в сърцето на Европа“. Но това твърдение игнорира факта, че ислямът не познава граници: ислямските общности в Стария свят са подкрепяни от един милиард вярващи. Намиращи се по средата между различни течения, те могат да се превърнат или в челното крило на една фундаменталистка офанзива, или да послужат като пример за една религиозност в по-голяма хармония с разума. Това не само не е дреболия, то е едно от основните предизвикателства на 21 век!

 Не стига това, че Айан Хирзи Али е принудена да живее в изолация, заплашвана със смърт от ислямски радикали и заобиколена от телохранители. Освен това тя трябва да издържа и подигравките на високомерни идеалисти и кабинетни философи. В Холандия тя дори е била наречена фашистка. По този начина защитниците на свободата биват представяни като фашисти, докато фанатиците се превръщат в жертви!

 Този порочен механизъм е добре известен. Онези, които се надигат срещу варварството, биват сами обвинявани във варварство. В политиката, както и във философията, знакът за равенство винаги означава отрицание. Но изравняването на различията винаги е признак на интелектуален банкрут. Да се крещи CRS = SS през май 1968, да се твърди, че Буш е равен на Бин Ладен или Волтер – на Савонарола, означава да се черпи евтино задоволство от съмнителни приближения. По същия начин, Просвещението често бива описвано просто като една по-различна религия, също толкова луда и непреклонна колкото са и католицизма или радикалния ислям. След Хайдегер, цяла поредица от мислители, от Гадамер до Дерида, оспорваха правото на Просвещението да гледа на себе си като на нова епоха на съзнателна история. Напротив, казват те, всички злини на нашата епоха бяха породени от този философски и литературен епизод: капитализъм, колониализъм, тоталитаризъм. За тях критиката на предразсъдъците не е нищо друго освен един нов предразсъдък, доказващ, че човечеството е неспособно на самокритика. За тях, химерите на определени литератори, които горяха от плам да се разправят с Бог и откровението, са отговорни за това, че Европа отново беше потопена в тъмнина. В една отвратителна диалектика, възходът на разума не породи нищо друго освен чудовища (Хоркхаймер, Адорно).

 Цялата история на 20 век свидетелства за фанатизма на модерността. Безспорно е, че вярата в прогреса се е превърнала донякъде в нова религия, със собствени свещеници от Сен Симон до Огюст Конт, без да забравяме Виктор Юго. Грозните секуларни религии на фашизма и комунизма, с техните смъртоносни ритуали и масови жертвоприношения, бяха също толкова жестоки, колкото и най-злите теокрации – на които те, или поне комунизмът, се считаха за пълно отрицание. Повече хора бяха убити през 20 век в името на съпротива срещу Бога, отколкото в името на Бога. Няма значение факта, че първо нацизма, а след него и комунизма бяха победени от демократически режими, въодушевени от Просвещението, човешките права, толерантността и плурализма. За щастие Романтизмът е смекчил абстракциите на Просвещението и неговите претенции да е създало нов тип човек, освободен от религиозното чувство и неговия страх пред плътта.

 Днес ние сме наследници и на двете движения и разбираме как да помирим особеностите на националните, лингвистични и културни връзки от една страна, с универсалността на човечеството, от друга. Модерността вече отдавна се отнася с подозрение и самокритичност към собствените си идеи, изобличавайки обожествяването на един безумен разум, не разбиращ собствената си ревностност. С една дума, тя придоби известна мъдрост и донякъде опозна собствените си граници. Самото Просвещение пък се оказа способно да разглежда собствените си грешки. Да се осъждат ексцесите на Просвещението в неговите собствени понятия означава да се остане верен на неговия дух. Тези понятия са незаменима част от съвременността – до степен, при която дори религиозните фанатици ги използват в подкрепа на собствените си каузи. Независимо от това дали ни харесва или не, ние сме деца на това противоречиво столетие, осъдени да осъждат бащите си в езика, който сме наследили от тях. И тъй като Просвещението триумфира дори и над най-злите си врагове, то няма съмнение, че то ще победи и ислямистката хидра, при условие че вярва в себе си и се въздържа от осъждане на толкова редките реформатори на исляма.

 Днес ние имаме две разбирания за свободата: едното от тях има корените си в 18-и век и се основава на идеята за освобождаване от традиции и авторитети. Другото, произхождащо от антиимпериалистката антропология, се базира на идеята за еднаквото достойнство на културите, които не могат да бъдат оценявани единствено въз основа на нашите собствени критерии. Релативизмът изисква да виждаме в ценностите си единствено убежденията на племето, наречено Запад. Мултикултурализмът е резултат от този процес. Роден в Канада през 1971 година, неговата главна цел е да осигури мирното съ-съществуване на населения от различен етнически или расов произход на една и съща територия. Според мултикултурализма, всяка човешка група притежава оригиналност и легитимност, които формират основата на нейното право на съществуване, обуславяйки начина, по който тя общува с останалите групи. Критериите за справедливост и несправедливост, за престъпност и варварство, изчезват пред лицето на абсолютното изискване за уважение към различията. Вече не съществува каквато и да било вечна истина: вярата в такива неща произхожда от наивен етноцентризъм.

 Всеки, който се осмелява да твърди, че свободата е неделима, че животът на едно човешко същество има една и съща ценност навсякъде, че отсичането на ръката на крадец или убиването с камъни на невярна съпруга е недопустимо където и да било, веднага бива подведен под отговорност в името на неизбежното равенство на културите. В резултат на това, ние можем да си затворим очите за това как живеят и страдат другите, след като те бъдат паркирани в гетото на тяхната особеност. Ентусиазмът относно тяхната неприкосновена различност ни освобождава от необходимостта да се тревожим за тяхното положение. Но едно е да се признаят убежденията и ритуалите на нашите съграждани от различен произход, а съвсем друго е да се благословят враждебните изолирани общности, които издигат укрепления между себе си и останалата част от обществото. Как да благословим това различие, ако то изключва хуманността вместо да я приветства? Това е парадоксът на мултикултурализма: той предлага еднакво третиране на всички общности, но не и на хората, които ги формират, отказвайки им избора да се освободят от собствените си традиции. Вместо това се предлага признаване на групата и потискане на индивида. Миналото се цени по-високо от волите на ония, които желаят да оставят зад гърба си обичаите и семейството, като в замяна започнат да живеят така, както те самите искат.

 При това се забравя откритият деспотизъм на малцинствата, които се противопоставят на асимилация, ако тя не е придружена от екстратериториалност и специални привилегии. В резултат на това се създават нации вътре в нациите, които, например, се чувстват мюсюлмани преди да се чувстват англичани, канадци или датчани. Тук идентичността печели пред националността. Още по-лошо: под претекста за уважение към специфичността, индивиди биват затворени в етнически или расови дефиниции и набутани обратно в ограничаващия калъп, от който се е предполагало да бъдат освободени. Чернокожи, араби, пакистанци и мюсюлмани са затворени в тяхната история и прикрепени, както в колониалната ера, към обитаване на техния собствен епидермис, тяхната вяра.

 По този начин на тях се отказва това, което винаги е било наша привилегия: преминаването от един свят към друг, от традиция към модерност, от сляпо подчинение към рационално вземане на решения. „Аз напуснах света на вярата, на гениталното обрязване и насилствената женитба, за да отида в света на разума и сексуалното освобождение. След като извърших това пътешествие, аз знам, че единият от тези два свята е просто по-добър от другия. Не заради неговите безвкусни играчки, а заради неговите фундаментални ценности“, пише Айан Хирзи Али в автобиографията си. Защитата на малцинствата включва и правото на техните отделни членове да се откъсват от тях, без да бъдат наказвани за това, правото на безразличие, атеизъм и смесени бракове, правото да забравят клановата и семейна солидарност и да определят сами съдбата си, без да са принудени да следват пътя, определен за тях от родителите им.

 От уважение към всички оскърбленията, които те може би са преживели, етническите, сексуални, религиозни и регионални малцинства често биват оставяни да се оформят като малки нации, в които най-свирепият патриотизъм бива разглеждан като израз на легитимно самоуважение. Вместо да се насърчава свободата като средство за избягване на социалната предопределеност, бива насърчавано повторението на миналото, като по този начин се утвърждава властта на колективната принуда над индивида. Маргинални групи сега формират един вид етническа полиция, един развяващ знамена етнически микронационализъм, който за нещастие някои страни в Европа намират за напълно приемлив. Под прикритието на уважение към различността биват установявани истински религиозни или етнически затвори, в които на една група граждани се отказват предимствата, предоставени на всички останали.

 Така че не е изненада фактът, че Айан Хирзи Али бива наказвана от нашите интелектуалци. Нищо не липсва в портрета на младата жена, нарисуван от Тимъти Гартън Аш, нито дори един остарял мачизъм. В неговите очи само красотата и известността на холандската парламентаристка могат да обяснят нейния медиен успех, а не толкова истинността на това, което тя казва. Гартън Аш не пита дали фундаменталисткият теолог Тарик Рамадан, за когото пее пламенни хвалебствия, също така дължи успеха си на плейбойския си външен вид. Вярно е, че Айан Хирзи Али не се побира в настоящите стереотипи за политическа коректност. Бидейки сомалийка, тя проповядва превъзходството на Европа над Африка. Като жена, тя не е нито съпруга, нито майка. Като мюсюлманка, тя открито представя назадничавостта на Корана. Толкова много отхвърлени клишета правят от нея една истинска бунтовничка, съвсем различна от фалшивите бунтари, които нашите общества произвеждат с дузини.

 Нейното дебелоглавие, ентусиазъм и непроницаемост, са нещата, срещу които Айън Бурума и Тимъти Гартън Аш възразяват, в духа на инквизиторите, които откриваха вещица във всяка жена, прекалено пламенна за техния вкус. Когато човек чете техните снизходителни думи, то изведнъж му става ясно, че войната срещу мюсюлманския фундаментализъм ще трябва първо да бъде спечелена на символично ниво, при това от жените. Защото те представляват опорната точка на семейството и социалния ред. Да бъдат те освободени, да им се гарантират равни права във всички сфери, е първото условие за прогрес във всички арабски мюсюлмански общества. Между другото, всеки път, когато някоя западна страна се е опитвала да създаде специално законодателство по отношение на малцинствата, самите членове на тези малцинства, и преди всичко жените, са се вдигали на протест. Щедрото желание да изглеждаме гостоприемни – като например в канадската провинция Онтарио, където беше направен опит за легализация на шариата, мюсюлманския закон, поне що се отнася до въпросите на наследяването и семейството, или предложението на бившата германска конституционна съдийка, Юта Лимбах, да се създаде малцинствен статус в основния германски закон, освобождаващ мюсюлманските момичета от часовете по физическо възпитание, бива възприемано като регресия, като ново пленничество.

 Мистиката на респекта към другите, която се развива на запад, е много съмнителна. Защото етимологията на думата respekt идва от „гледам отдалеч“. Нека си припомним, че през 19 век местните неевропейски народи бяха разглеждани като толкова различни, че се смяташе за недопустимо, че те някога биха могли да възприемат европейския модел или дори да получат френско гражданство. Веднъж възприето като малоценност, различието вече започва да се възприема като непреодолимо разстояние. Доведена до крайност, тази възхвала на самодостатъчността се превръща в основа за злополучни политически решения. Какво друго беше апартейдът в Южна Африка, ако не уважение към особеността, доведено до степен, при която другият няма право да се доближи до мен?

 По такъв начин търсенето на религиозно равновесие може да осуети опитите за промяна в едно изповедание, утвърждавайки малцинствения статус на част от населението, предимно жените – и опрощавайки една фина сегрегация, маскирана като различност. Невъзмутимото възхваляване на красотата на всички култури може просто да прикрива същият изкривен патернализъм като онзи на колониалистите от вчерашния ден.

 Просвещението принадлежи на цялото човечество, а не само на няколко привилегировани индивиди в Европа и северна Америка. Англосаксонският мултикултурализъм може би не е нищо повече от легален апартейд, придружаван, както често става, от сладникавите увещания на богатите, които обясняват на бедните, че парите не могат да гарантират щастие. Ние носим бремето на свободата, самостоятелността и сексуалното равенство; вие имате радостите на архаизма, на малтретирането като старинен обред, на свещените предписания, насилствените бракове, забрадката и полигамията. Членовете на тези малцинства биват поставени в условията на консервиране, предпазени от фанатизма на Просвещението и „катастрофите“ на прогреса. На онези, които са определени като мюсюлмани, се забранява да не вярват, да не дават пет пари за Бога, да създават за себе си живот далеч от Корана и ритуалите на тяхното племе.

 Мултикултурализмът е расизмът на антирасистите: той приковава хората към техния произход. Така например Йоб Коен, кмет на Амстердам, изисква приемането на „съзнателната дискриминация срещу жените от страна на някои групи от ортодоксални мюсюлмани“, обосновавайки го с това, че „ние се нуждаем от ново спояване“, което да „обедини обществото“. В името на социалното сцепление ние биваме приканени да ръкопляскаме на нетолерантността, която тези групи демонстрират по отношение на нашите закони. Насърчава се съвместното съществуване на херметични малки общности, всяка от които следва някакви различни собствени норми. Но ако се откажем от колективния критерий за различаване между справедливост и несправедливост, ние саботираме самата идея за националната общност. Например, един френски, британски или холандски гражданин ще бъде преследван, ако бие жена си. Но трябва ли престъплението да остане безнаказано ако престъпникът се окаже шиит или сунит? Трябва ли неговата вяра да му дава правото да нарушава закона на страната? Това означава да прославяме у другите онова, за което винаги сме наказвали самите себе си: безобразен протекционизъм, културен нарцисизъм и закостенял етноцентризъм!

 Такава толерантност само подхранва презрение, защото тя предполага, че някои общности са неспособни да се модернизират. Може ли да се предположи например, че дисидентството на британските мюсюлмани е следствие не само от назадничавото твърдоглавие на техните водачи, но и от смътното подозрение, че специалните грижи към тях от страна на държавата, не са нищо друго освен друга форма на презрение, предпоставяща, че те са прекомерно назадничави за модерната цивилизация? На няколко места в Италия се обсъжда възможността да се запазят определени плажове за мюсюлмански жени, така че те да могат да се къпят несмущавани от мъжки погледи. А след няколко години в Ротердам ще бъде открита първата „ислямска болница“, съгласувана във всяко отношение с предписанията на Корана. Човек може да си помисли, че ние отново живеем в дните на сегрегация в южняшките Съединени Щати! И въпреки това тази сегрегация се радва на пълната подкрепа на най-известните европейски прогресивни сили! Тяхната битка се води на два фронта: от една страна малцинствата трябва да бъдат защитени от дискриминация, а от друга, индивидите трябва да бъдат защитени от унижения от страна на общността, в която живеят.
…

 Модерна Франция беше оформена в борбата срещу хегемонията на католическата църква. И сега, две столетия след революцията, тя няма да поддържа игото на един нов фанатизъм. Ето защо опитите от страна на реваншистки настроени ислямисти като саудитскитеВахабити, Мюсюлманското братство, Салафистите или Ал Кайда, да стъпят отново на европейска територия и да завоюват отново Андалузия, много напомнят някаква нова колониална акция, на която ние трябва да се противопоставим. По какъв начин Европа и Франция станаха секуларни общества? Чрез неуморна борба срещу църквата и нейното настояване върху правото да управлява умовете на хората, да наказва непокорните, да блокира реформите и да държи хората – предимно най-бедните – в хватката на примирението и страха. Битката беше изключително яростна и от двете страни, но тя доведе до неоспорим прогрес и в края на краищата до закона за разделение на църквата и държавата от 1905 г.

 Превъзходството на френския модел (копиран от Турция на Мустафа Кемал) е резултат от победата над мракобесието и от събития като Бартоломеевата нощ. Как бихме могли да толерираме при исляма неща, които вече не толерираме при католицизма? Секуларизмът, който между другото е записан в Евангелията, се основава на няколко прости принципа: свобода на религиозната принадлежност, мирно съвместно съществуване, неутралност на публичното пространство, уважение към социалния договор, както и общо приемане на факта, че религиозните закони не стоят над гражданските, а почиват в сърцата на вярващите. Франция, каза Хана Аренд, третира своите колонии едновременно и като братя, и като подвластни. За щастие времето на колониите вече е отминало. Но републиканският егалитарен идеал постулира, че всички човешки същества имат едни и същи права, независимо от тяхната раса, пол и вероизповедание. Този идеал обаче е далеч от пълното си реализиране. Той дори се намира в криза, както показаха бунтовете от ноември 2005. И въпреки това той изглежда е по-добър ориентир от съмнителното преклонение пред разнообразието. Срещу правото на различие, необходимо е непрестанно да утвърждаваме правото на сходство. Онова, което ни обединява, е по-силно от онова, което ни разделя.

 Позициите на Айън Бурума и Тимъти Гартън Аш съвпадат с американската и британска политика (макар че двамата не я одобряват): неуспехът на Джордж У. Буш и Тони Блеър в техните войни срещу тероризма произтича между другото и от факта, че те се съсредоточиха върху военните средства за сметка на интелектуалния дебат. Твърдоглавата и лицемерна набожност на тези двама лидери, тяхната смесица от стратегическо перчене и детинска наивност, им попречи да ударят там, където е нужно: на терена на догмата, при интерпретацията на свещените писания и текстове. До вчера Студената война се водеше предимно в сферата на идеите, при което културната борба в киното, музиката и литературата беше от ключово значение. Днес ние с безпокойство наблюдаваме как британското правителство и неговият кръг от мюсюлмански „съветници“ флиртуват с идеята „по-добре фундаментализъм, отколкото тероризъм“, неспособни да видят, че тия две неща вървят ръка за ръка и че, ако му бъде позволено, фундаментализмът завинаги би пречил на мюсюлманите в Европа да проведат каквито и да било реформи.

 И все пак насърчаването на един просветен европейски ислям е от капитално значение: Европа би могла да се превърне в модел, в блестящ пример за реформи, които, да се надяваме, ще се развият по примера на Втория Ватикански Съвет, откривайки пътя за самокритика и ново търсене. Но ние трябва да бъдем сигурни, че не говорим с погрешна публика, представяйки фундаменталистите като приятели на толерантността, докато всъщност те само симулират и използват лявата интелигенция за извършването на собствените си ходове, като по този начин си спестяват предизвикателството на секуларизма.

Време е да разширим солидарността си до всички бунтовници в ислямския свят – атеисти, свободомислещи, дисиденти, по същия начин, по който поддържахме източноевропейските дисиденти преди време. Европа трябва да насърчава тези различни гласове и да им дава финансова, морална и политическа подкрепа. Едва ли в наше време има друга кауза, която да е по-свята, по-сериозна или по-належаща за хармонията на бъдещите поколения. И все пак нашият континент продължава да коленичи пред божиите безумци, запушвайки устата на свободомислещите със самоубийствено безгрижие. Блажени са скептиците и невярващите ако те могат да успокоят смъртоносния плам на вярата!

Поразително е, че 62 години след падането на Третия райх и 16 години след падането на Берлинската стена, една важна част от европейската интелигенция се ангажира със злословия по адрес на приятелите на демокрацията. Според тях е най-добре да се седи и да се изчаква, докато в същото време се говорят празни приказки за идеалите на Просвещението. Но ние сме вече далеч от драматичните времена на 30-те години, когато най-добрите умове се хвърляха в ръцете на Берлин или Москва в името на класата, расата или Революцията. Днес заплахата е по-неясна и фрагментирана. Нищо не напомня за страховитата опасност от Третия райх. Дори и правителството в Техеран е книжен тигър, който може да бъде поставен на колене с минимална доза от строги мерки. Въпреки това проповедниците на паниката се увеличават. Кант определи Просвещението чрез мотото „Sapere aude“ – осмели се да знаеш. Културата на смелостта е може би онова, което липсва най-много на днешните управители на съвестта. Те са симптомите на една уморена, съмняваща се в себе си Европа – една Европа, твърде склонна да се съгласи с чуждото мнение и при най-малкия признак за тревога. Но техният добронамерен реторичен сироп прикрива един по-различен мотив: мотивът на капитулацията!

Източник: Либерален преглед

“За целите на всекидневния живот, без съмнение е необходимо, или поне понякога необходимо, да се мисли преди да се говори, но един член на Партията, който е призван да издава политически или етични присъди, трябва да може да внуши на опонентите си правилното мнение, така  автоматично, както един автомат изстрелва куршумите си” – Джордж Оруел, „1984”                                                                                                                              Не съществува развито общество, което да е показвало спонтанна тендеция към мултикултурализъм или мултирасиализъм. Хората, които подкрепят мултикултурния модел на обществото или не знаят какво точно представлява този модел, или осъзнават, че за да превърнат Западните общества в строго контролирани, расово-феминистични бюрокрации, първо трябва да подкопаят техните вековни основи. Тази трансформация е също толкова радикална и революционна, колкото беше и проектът по установяването на комунизма в СССР и страните като нашата, на които бяха поставени марионетни комунистически правителства. Болшевишките комисари бяха установили политически контрол над почти всеки аспект от всекидневния живот, за да могат да наложат своя светоглед над обществото. По същия начин и мултикултуралистите искат да контролират и да доминират във всеки един аспект от нашия живот. Но за разлика от твърдата тирания на съветите, тяхната тирания е нежна, почти незабележима тирания, която има за цел да ни заслепи и да ни постави в положението на затворниците в Гулаг, но без да го осъзнаваме. Главният им инструмент е „политическата коректност”, която е пряк наследник на комунистическия терор и промиване на мозъци. За  разлика от комунизма, който беше една чужда за европейските народи идея, идеята за мултукултурализма е много по-коварна и по-трудно изкоренима, защото тя узурпира моралната и интелектуалната инфраструктура на Запада. И въпреки, че идеолозите й се кълнат, че тя систематизира най-дълбоките морални възгледи на Западната цивилизация, дефакто тя е нещото, което систематично и целенасочено разрушава и подкопава основите на всяка изконно европейска идея.

Политическата коректност е културен марксизъм – марксизъм пренесен от икономически в културен аспект.

Процесът на трансформирането на марскизма от икономически в културен всъщност има своите дълбоки корени, които датират началото някъде през 20-те години на миналия век, като началото поставя един италиански комунист – Antonio Gramsci. През 1923 г., в Германия, група марксисти основават институт, чиято цел е да направи тази трансформация – институтът носи името Institute of Social Research (по-късно известен и като Frankfurt School). Един от основателите му, George Lukacs, започва дейността на този институт, като отговаря на въпроса „Кой ще ни спаси от Западната цивилизация?”. Франкфуртската школа по-късно пренася влиянието си в САЩ, след като много от ръководните и фигури бягат там през 30-те години (заради етническия си произход), след като национал-социалистите идват на власт в Германия. Основната идея на школата била да се експлоатира идеята на Фройд за “пансексуализъм” – търсенето на сексуално удоволствие и използването на разликите между половете, за да се променят идеите за традиционните отношения между мъж и жена, да се срине представата за семейството и да се феминизират западните общества. Тези идеи били доразвити, като  заедно с по-късни марксистки влияния окончателно дооформят т.нар. „Критична теория” и „деконструкция”. Те изключително много повлияват образователната теория и по-късно в университетите стават причина да се роди нещото, което днес наричаме„политическа коректност”. Следата е ясна и тя води директно към идеологията наКарл Маркс. Разбира се, политическата коректност властваше и в СССР (политическая правильность), където бе същността на политическия контрол върху образованието, психологията, етиката и поведението на съветското общество. Тя бе съществен компонент, чрез който болшевиките бяха сигурни, че всички аспекти от живота са покрити с идеологическа ортодоксалност. В пост-сталинисткия период, политическата коректност дори твърдеше, че несъгласието с нея е психично заболяване, чието единствено лечение бе отъждествявано с изпращането в затвор или лагер. Както Мао Дзе Дун, „Великия кормчия”, казва – „Да нямаш политическа ориентация, това е все едно да нямаш душа.” „Малката червена книжка” на Мао е пълна със съвети как да се следва правилната посока на комунистическото мислене.

До края на 60-те години на миналия век политическата коректност успя да пусне своите корени в университетите в САЩ.  Крайната степен в развитието й са нещата, на които сме свидетели и днес, които са резултат от смесването и с всички късни „изми”: анти-расизъм, феминизъм, структурализъм, пост-модернизъм, които днес доминират във всички учебни програми на универистетите по света. Резултатът е един нов, унищожителен тоталитаризъм, чиито паралели с ерата на комунизма са очевидни. Днешните догми са довели до строги правила относно начина на говорене, мислене и поведение, а нарушителите се третират, като психично болни, точно както комунистите третираха съветските дисиденти.

Някои хора търдят, че е нечестно режима на Сталин да бъде определян, като тоталитарен, защото без значение от това колко безмилостно е неговото управление, все пак той не е имал възможност да контролира всички функции на държавата. Но в действителност, той не е имал нужда да го прави. Тоталитаризмът в СССР бе нещо повече от държавен терор, цензура и концентрационни лагери; той бе начин на мислене, в която всяка идея за лично мнение или гледна точка бе унищожавана. Пропагандистите на болшевизма караха хората да вярват, че робството е свобода, че липсата е изобилие, че невежеството е знание, че най-затвореното общество в света всъщност е най-отвореното. И когато веднъж пропагандистите убеждаваха хората да мислят така, това всъщност се превръщаше в самоконтролиращ се тоталитаризъм.

Нека направим паралел с днешното време – днес ние сме убеждавани, че различието е сила, че перверзията е целомъдрие, че успехът е подтисничество, като непрестанното повтаряне на тези идеи, като мантра, е „толерантност и разнообразие”.

Всъщност мултикултурната революция действа подривно във всички сфери на живота, точно както действаше комунистическата революция:

§                    Упражнява се непрестанен натиск върху взимането на съдебни решения, което обезсмисля ролята на законите

§                    „Толерантността” разрушава условията, в които би била възможна една истинска толерантност, която не би имала нужда да се налага чрез репресивни методи

§                    Университетите, които трябва да са храмове на свободните научни изследвания всъщност упражняват цензура, която спокойно може да се конкурира със съветската

§                    Навсякъде около нас виждаме неистов стремеж към уеднаквяване на индивидите и грубо манипулиране на истината. Отрича се не просто разликата между човешките раси и полове, но дори тяхното съществуване.

През комунистическата ера, тоталитарните държави бяха изградени и крепени чрез насилие. Абсолютно всяка една комунистическа система бе установена с насилие и терор. Ръководителите на комунистическите партии издаваха смъртни присъди и определяха абсолютно невинни хора за „врагове на народа”, „класови врагове”, “реакционни елементи” или “фашисти”. Въпреки, че знаеха, че обвиненията са скалъпени, комунистическите изроди сами си вярваха, че присъдите са правилни. Вярват го и до ден днешен, когато продължават да се събират и да празнуват зверствата си. През 30-те години в СССР колективната вина например оправда избиването на милиони руски селяни.  Както пише Робърт Конкуест в книгата си „Жътварят на тъгата” (Harvester of sorrow) (с. 143), комунистическата държава гледаше на неудобните и по следния начин „никой от тях не е виновен за нищо, но те принадлежат към класа, която е виновна за всичко.” В България положението беше аналогично, като народния съд обявяваше за „фашисти” и „врагове на народа” всеки, който не й е удобен, без значение от политическите му убеждения или статус в обществото. Стигматизирането на цели институции, групи хора и зверското избиване на всеки неудобен позволи много по-лесната цялостна промяна на обществата, които паднаха под ярема на комунизма.

Нека отново направим паралел между днешния свят и методите на тоталитарните комунистически държави.  Например два от особено популярните термини „расизъм” и „сексизъм” се използват от т.нар. правозащитници, за да се демонизира какво ли не – от отделни държани институции, неудобна литература, език, закони и обичаи, та чак до цели цивилизации.

Най-интересното е, че псевдохуманистите-правозащитници (всъщност болшевишките комисари на нашето време) дори не си правят труда да променят комунистическата пропаганда и използват същите термини – всеки неудобен е наричан „фашист”, “расист” и „антисемит”, а те самите определят себе си за „прогресивни”. Същите тези войни на политическата коректност, въпреки че уж са против тоталитаризма, проповядват абсолютен тоталитаризъм – например станахме свидетели в последните дни как дори на политическо ниво се зове за инкриминиране на измислените термини „хомофобия” и „расизъм” – т.е. те искат „расистите”, „хомофобите” и „сексистите” (разбирайте хората, пред чиито аргументи те са безсилни) да бъдат следени, за да не използват „езика на омразата”, малтретирани, репресирани и дори изпращани в трудови лагери!

Примерите за паралелите между двата вида левичари са безброй, но да се спрем на още няколко:

§                    Например зарядът на термина „институционален расизъм” по никакъв начин не се различава от обявяването на цяло съсловие или класа за „враг на народа”!

§                    Думите „расизъм” и „сексизъм” са оръжията за масово поразяване на мултикултуралистите, техните ВЕЛИКИ ИДЕИ, точно както класовата борба бе за комунистите. Всъщност ефектът и целите са същите!

§                    Ако едно престъпление може да бъде колективизирано, всеки който принадлежи към грешната група е виновен по подразбиране. Например расизмът винаги е бял – това е аксиома! Когато млади бели хора, европейци, станат жертва на расово мотивирани престъпления, те са днешната версия на руските селяни от 30-те години на миналия век. Дори ако те лично не са извършили нещо, те са виновни, защото „принадлежат към раса и цивилизация, която е виновна за всичко”!

§                    Подобно на комунистите, мултикултуралистите избягват всякакъв дебат и неудобните за тях въпроси, защото те са дълбоко убедени, че винаги имат право, а противниците им са винаги грешни. Нещо повече – техните противници изначално нямат право на собствено мнение.

Както става ясно от всичко написано до сега целта на мулти-култи пропагандата е една–европейската култура и ценностна система трябва да бъдат разрушени на всяка цена. Заучените фрази на либералните активисти, които проповядват несъществуващи ценности, техните жестове и изражения, са всъщност лицето на новия Съветски човек (наричан днес често “гражданин на света”), политически-коректният човек на нашето време. И когато веднъж хората бъдат накарани да мислят по този начин, насилието вече не е необходимо. Обществата ни са достигнали до такова ниво на тоталитаризъм, че огромната част от хората знаят какво се очаква от тях и изпълняват безропотно предопределените си роли в сивото ежедневие без да се осмелят да надигнат глава.

Макар, че болшевизмът официално бе победен, ехото от неговата пропаганда се е загнездилно дълбоко в западните общества, като е внесло внушението, че истината е присъща само за определна класа (пол/раса/сексуална „ориентация”). Истината не е нещо, което може да бъде установено от рационално проучване на конкретния казус, а зависи от гледната точка на говорещия. В мулти-култи вселената, гледната точка на един човек е „оценена” (любима дума на мултикултуристите) в зависимост от неговата класа. Феминистките, чернокожите, еколозите-талибани и хомосексуалистите винаги „говорят истината”, защото те по презумпция са от групата на „подтиснатите”. И от позицията на „подтиснати” те, според тях самите, виждат истината много по-ясно от обикновения бял хетеросексуален мъж, който ги „подтиска”. Това всъщност е перфектен огледален образ на марксисткия пролетарски морал и интелектуално надмощие над „злите буржоа”.

В действителност, феминистките, хомо-активистите и анти-расистите отказват да приемат истината, точно както комунистите отказваха да я приемат. Убедени, че са по всякакъв начин са сплашили своята опозиция, феминистките ще ни докарат вода от 10 кладенеца, за да ни убедят, че мъжете и жените са абсолютно еднакви във всяко едно отношение. Гей активистите ще ни наговорят един куп лъжи – че хомосексуализмът бил генетичен, че имало животни хомосексуалисти и че те просто се борят за човешки права. Либералите правозащитници ще се втурнат да ни обясняват как неинтегрируемите всъщност желаят да се интегрират, но ние ги възпираме с нашия скрит расизъм, който е толкова скрит, че не съществува, но трябва да бъде изкоренен преди да се е появил. Когато обаче тези индвиди се сблъскат с фактите, тяхната реакция е само една -  останали безмълвни пред аргументите на опонентите си, те ги обявяват за зло, с което потвърждават собствената си абсурдна теория за  господството на белите хетеросексуални мъжки расистки шовинистични свине.

Една от най-фрапиращите гледни точки на западните общества днес, по-точно в университетските среди, е готовността феминизмът да бъде обявяван за главен фактор допринесъл към развитието на човешкото познание, като разбира се се признаят неговите абсурди. Друг стряскащ процес е разпознаването на еднополовите сексуални отношения, като  нещо естествено и дори едва ли не препоръчително. Забележителното е, че приемането на тези лъжи става без абсолютно никакво физическо насилие. Желанието на хората да бъдат приети в обществото ги кара да отстъпват позициите си през тези фалшиви революционери.

Всъщност това е тактиката, за която говори още Достоевски в книгата си „Дяволите”, и която работи без никакви затруднения и днес : „Всичко, което трябва да направя е да вдигна шум и да им кажа, че не са достатъчно либерални”. Анти-расистите, феминистките и всички ловци на зли духове използват същата тактика, като няма член от обществото, който да не се огъва пред тези думи.

Например, презумцията за невинност редовно се потъпква щом някой ви обвини в разтегливото понятие „расизъм”: Вие автоматично ставате виновен, докато не докажете, че сте невинен, което на практика е невъзможно, защото сте в ролята на постоянно заподозрян, само защото сте хетеросексуален европеец. Днес обвинението в „расизъм” има същия ефект, като обвинението във вещерство по времето на инквизицията. По този начин силата на обвинението в „расизъм” умело елиминира дискусията, която иначе би възникнала при обсъждането на идеята, че ние задължително трябва „да оценяме разнообразието”. Или да се замислим какво всъщност е „разнообразието”? И дали, ако то беше толкова ценно, всички европейци нямаше да искат още и още, и нямаше ли да молят все повече градове в Европа да бъдат заселвани с имигранти. Ако „разнообразието” беше толкова прекрасно щяха ли хиляди пенсионери населяващи в Българските села да живеят в постоянен страх за живота и имущество си? Както реалността показва, такова нещо няма и настроенията на коренните европейци все по-стремглаво поемат в обратна посока. За щастие тази година ЕС показа лицемерието си и че е империя на двойните стандарти, като позволи на Франция да изгони циганите, граждани на България и Румъния. Дано повече наши сънародници се замислят върху тези събития и защо ЕС продължава да ни поучава как да интегрираме циганите си, а в същото позволява да се нарушава европейското законодателство и страни членки да експулсират група хора на базата на етническия им произход. Излиза, че да „оценяш разнообразието” е единствено хоби за хора, които след това няма да берат плодовете на същото това разнообразие.

Мулти-култи обществата неизбежно биват раздирани от конфликти, като по тази причина се създават огромни правителствени бюрокрации, чиято цел е да се борят с „дискриминацията”. В България такава структура е „Комисията по защита от дискриминацията (КЗД), чиято основна дейност се свежда до усвояване на парите на данъкоплатците и целенасочена и постоянна подривна антибългарска дейност. Всъщност тези структури никога не са и няма да разрешат реалните проблеми, защото целта на тяхното съществуване е не да решават проблеми, а да ги създават, с което да оправдават своето собствено съществуване.

Политиката, която властва в целия ЕС например цели хомогенизирането на различните етнически групи населяващи държавите от съюза и цветнокожите емигранти от Африка и Азия. В България политиката цели хомогенизирането на трите най-големи етноса в държавата – българският, циганският и турският. Както обаче е видно, „десетилетието на ромското включване” е пред очакван провал. Освен културната циганизация, която е завладяла народа ни, на лице е и откритата дискриминация на Българите за сметка на различни от Българската малцинствени групи (най-вече циганската). В другите европейски държави положението не е по-различно – единственото нещо, което постига политиката на мултикултурализма е да създава конфликти и открито да дискриминира белите европейци. Тя  не просто стимулира дискриминационното отношение към все един коренен европеец, а показва каква война се води срещу европейската цивилизация.

Може би някой ще се запита, как е възможно подобна радикална програма да действа под носовете ни?

СССР имаше огромна система за цензура, болшевиките дори цензурираха уличните карти. В България положението беше същото. Освен официалната държавна цензура, съществуваше и скритата самоцензура на обикновените хора, които внимаваха какво ще кажат, за да не бъдат чути от някой услужлив партиец, който веднага би ги докладвал на съответните служби. Положението в съвременните демокрации по своята същност не се различава много от положението в което бяха поставени хората в народните демокрации. Това все още не се случва с пълна сила в България, но сме свидетели в колко много държави човек може да отиде в затвора, ако например публично оспори някое спорно историческо събитие. Или ако каже истината за расовите различия, както го направи преди две години съоткривателя на ДНК и носител на нобелова награда – Джеймс Уотсън. Той бе подложен на невиждан терор, защото си беше позволил да каже истината, така както я вижда той. И това се случи в САЩ – държавата, която твърди за себе си, че е люлката на „демокрацията” и „свободата на словото”.

Съществува и друг модел на цензура, който се предоставя на хората по много по-хитър и деликатен начин, но всъщност им втълпява неистини. Това е моделът на функционалните ролеви модели в западните общества, чрез който антирасисти, феминистки и хомосексуалисти успяват да прокарат идеите си на подсъзнателно ниво. Всеки, който гледа поне отвреме на време телевизия е забелязал, че американските и западноевроейски филми са пълни с мъдри ченокожи съдии, красиви и съобразителни жени полицайки, компютърни гении от малцинствен произход и разбира се пропаднали бели мъже. Всъщност този модел е директно взаимстван от съветския социалистически реализъм, с неговите идеализирани образи на твърдите и решителни пролетари, които громят злата капиталистическа сган.

Мултикултирализмът има същите амбиции, каквито имаше съветския комунизъм. Той е абсолюстичен в преследването на целите си и безкомпромисен в атаката срещу враговете си. Мултикултурализмът е идеологията, която ще сложи край на всички идеологии, като неговите тоталитарни подходи ни позволяват да си направим следните заключения:

§                    Първо, мултикултурализмът има за цел да елиминира своята опозиция на глобално ниво. Не трябва да съществува място на земята, където неговите опозиционери да не бъдат преследвани.

§                    Второ, когато един път бъде установен, мулти-култи „рая” трябва да бъде защитаван на всяка цена. Идеологическата му ортодоксалност трябва да бъде бранена с всички средства на държавата.

Нашето общество е на път да стане абсолютно тоталитарно и да се превърне в нещо, спрямо което комунизмът ще ни се стори като песен. То няма да има концентрационни лагери, като комунистическите, просто защото държавите ще бъдат превърнати в огромни лагери сами по себе си. За разлика от твърдия и явен комунистически тоталитаризъм това ще бъде една по-лека и незабележима тирания, която няма да окове тялото, а духа на европейската цивилизация. Нещо, което неминуемо ще доведе и до физическото изчезване на европейските народи.

Ако погледнем на мултикултурализма, като на поредното проявление на добре познатия ни комунистически тоталитаризъм от 20 в., можем ли да потърсим утеха във факта, че болшевизма се срина? Дали мултикултурализмът е фаза, просто период на криза, през която преминава Запада или представлява нещо фундаментално и може би необратимо?

Въпреки усилията на про-съветските подривни елементи, Западът виждаше в лицето на Съветската империя – свой враг. Но същия този Запад не вижда в лицето на мултикултурализма същия враг. По тази причина, подривната му дейност, маскирана зад кухи фрази и псевдо-хуманизъм бавно и постепенно намира своето постоянно място във нашите общества. Единственият начин тя да бъде спряна е все повече хора да разбират несъстоятелността на идеята за мултикултурните и мултирасови общества и въпреки политическата коректност владееща почти всички сфери на обществения живот да успяват да виждат и посочват на другите истината! Хората трябва да разберат, че казването на истината не означава „проповядване на омраза”, „ксенофобия” и други кухи политкоректни фрази, които мултикултуралистите обичат да използват. Ние ценим разнообразието и точно по тази причина не желаем смесване на различните народи и създаването на изкуствени мултикултурни общества. Ние обичаме свободата и точно по тази причина не желаем политически коректната тирания! Стремежът за запазване на собствената ни национална идентичност е любов към народа ни, а не омраза към различния!

Въпреки, че процесът по налагането на политически коректния тоталитаризъм е изключително напреднал, все още може да се противопоставим. Хората трябва да разберат, че марксизмът е тук и не си е отишъл, а просто е облечен в лъскави демократични одежди. С общи усилия обаче, ние все още може да разкъсаме одеждите му криещи се зад кухите призиви за „толерантност”, „различност”, „чувствителност”и  „многообразие”, и да покажем истинското му лице пред Българското общество. Нашето оръжие e словото. Ние трябва да обясним на обществото, че лицемерието и неназоваването на проблемите с истинските им имена не води до тяхното решение, а напротив – точно обратното. А стремежът към „мулти-култи рая” ни води по пътя на един специален вид Ад, Ад подобен на този, в който имахме нещастието да се пържим след 9-ти септември 1944 г. Ад,  който ние хората, примирявайки се с терора и вървейки срещу законите на природата, строим за себе си и околните, както и за нашите собствени деца.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                             автор:  Михаил Иванов                                                                                                                                                                                                                                                                                                                източник :    http://bg.altermedia.info/?p=15559