Но също така е безспорно, че много критики към еврейството, обявени иначе прибързано и по презумпция за антисемитски, всъщност представляват съвсем коректно отбелязване на проблемни пунктове и обстоятелства, каквито съществуват без всякакво изключение във всички човешки колективи. Тъй като евреите, както и всички човешки същества, не са имунизирани срещу грешки, и сред тях все някой понякога бърка или действа злоумишлено, това няма как да не предизвиква ответна реакция сред другите, която се проявява в справедливи или не дотам такива критики. Правилни или не, бележките спрямо евреите или към който и да е друг са право на всеки индивид, от което никой не може да го лиши и в което никой не може да го ограничи. Всъщност, справедливостта на обвиненията се уточнява само в открити обществени дебати или в съдебните институции, но не и чрез запушване устата на критиците с агресивно враждебни обвинения в „антисемитизъм”, с помощта на което оръжие се тушират всички дебати около поведението на Израел или на евреите в другите държави. А възпрепятстването на критиките с цел потискане на истината е обезпокоително и ненормално явление, на което трябва да се противодейства енергично и решително.

Няма човек или група от хора, които да не грешат, и евреите не са изключение от това правило. Следователно те подлежат на критики, както и всеки от нас, и това трябва да се смята за съвсем естествено. И обратното – неестествено е да се парализират и осуетяват всички критики по отношение на тях, като се обявяват неизменно за „антисемитизъм” или „ксенофобия”, а авторите им да бъдат преследвани и анатемосвани по средновековен маниер.

Присъщо е на хората, а значи и на евреите, да се стремят да избягват упреците, разобличаващите факти и критичните коментари, създаващи им дискомфорт. Но по-важна от душевното спокойствие на когото и да било е истината. Затова дълг на обществото е да следи тя, истината, да не става жертва на нечии интереси, които налагат прикриването ѝ чрез преднамерено дискредитиране с неоснователни нападки достойнството и авторитета на разкриващите я пред обществеността личности. Всеки индивид и всяка общност имат нужда от коректив, какъвто по същество представляват техните критици и опоненти. Липсата на критики, липсата на външен поглед и преценка създават грешна представа за собствените възможности и измамно усещане за безгрешност. С други думи, отсъствието на критично отношение развращава съзнанието и изкривява самооценката в неправилна посока.                                                                

Съвсем разбираемо е евреите, както и всички останали, да се опитват да отбягват или дори напълно да заглушават критиките към себе си. Това е естествено за човешката природа и би го правил всеки, стига да има такава възможност. Но това не означава, че трябва да се толерира и поощрява такова поведение. Защото никой не бива да бъде щаден заради криворазбрани симпатии и сантименти от критики, коментари, забележки и дори обвинения, когато това се налага. Всеки греши и следователно всеки подлежи на критицизъм и никой не бива да бъде привилегирован в това отношение, тъй като това изкривява обективната представа за него, създавайки предпоставки за идеализация и въздигане в култ. Църквата и тоталитарните комунистически управления са отличен пример за упадъка и извращенията, до които води липсата на критични мнения и оценки в тяхната сфера на влияние, смазани своевременно от грубата или по-рафинирана цензура.

Ето защо, тези, които, уж с добри намерения, лишават еврейството от укори и изобличения, които го охраняват на всяка цена и с всички средства от острото перо на опозицията, от справедливи критики и анализи, които възпират неудобните въпроси и дискусии около него, в действителност не са негови доброжелатели, а му нанасят сериозна вреда, макар и неосъзнато. Защото градивната критика има отрезвяващ, конструктивен и съзидателен ефект както за самия обект, към който е насочена, така и за обществото като цяло. 

Препечатваме откъс от брошурата на Георги Стойков Раковски “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, издадена за пръв път през 1861 г. в Букурещ. За второто издание през 1886 г. предговор пише Захари Стоянов (публикувахме го в миналия брой – бел.ред.). Фототипно издание на брошурата излезе през 1998 г. Заглавието е цитат от текста на Раковски.

Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!

Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.

Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.

Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област!

Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.

Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.

Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето: Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.

До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!

Руското царство от времето на княза им Светослава (969-976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото войнство и него самого.

От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!

От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци, или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда! (...)

Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие.

На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител! Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва. (...)

Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те се твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си! А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана! Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!

Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследоват дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:

“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте!”

А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!

Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили ­ да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.

Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.

С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.

Източник:  http://www.epochtimes-bg.com/2007-02/2007-12-16_06.html 

Статията представлява пълен превод на глава първа („Предвоенната обстановка. Непосредствените причини за войната”) от фундаменталния труд на Джон Фредерик Чарлз Фулър „Втората световна война 1939-1945 г. Стратегически и тактически обзор” (Fuller J.F.C. The Second World War 1939-1945. A Strategical and Tactical History. — London, 1948.)

Глава първа.
Предвоенната обстановка
      1. Непосредствените причини за войната

„В събота на 8 юни 1919 г., ”La journee de Versailles” (фр. – „денят на Версай”), – пише Харолд Никълсън в книгата „Миротворчеството през 1919 г.”, – ние влизаме в Огледалната зала... Клемансо вече седи под тежък балдахин. Над него стои надпис: „Le roi gouverne par lui-meme” (фр. – „Кралят управлява по собствена воля”). Той изглежда малък и пожълтял, като изсъхнал човешки зародиш... Републиканската гвардия пред вратите със звън прибира своите саби в ножниците. „Faites entrer les Allemends!” (фр. – „Нека влязат германците”), – казва Клемансо... Тях ги водят до местата. Клемансо незабавно прекъсва тишината. „Messieurs, la stance est ouverte” (фр. – „Господа, заседанието е открито”), – скърца той и добавя още няколко лошо подбрани думи. „Ние сме се събрали тук за подписването на мирния договор...”. След това Сен –Катен се приближава към немците и с изключително достойнство ги води до масата, на която е положен договорът... Те подписват... Изведнъж отвън се раздава гръм от оръдеен салют. С него се известява Париж, че вторият Версайски договор е подписан от д-р Мюлер и д-р Бел... „Заседанието е закрито”, – скърца Клемансо. Повече нито дума.

Ние останахме по местата си, докато съпровождаха немците като престъпници от подсъдимата скамейка. Техните погледи все още бяха устремени в пространството, някъде към хоризонта.

Ние останахме на място, давайки възможност да напусне Голямата петорка: Уилсън, Лойд Джордж, представителите на доминионите и другите. Накрая Клемансо крачи с походката на сатир. Пенлеве, който седеше близо до мен, се повдигна да го приветствува. Той протегна ръце и хвана Клемансо за дясната ръкавица, поздравявайки го. „Oui, c'est une belle journee” (фр. – „Да, какъв хубав ден”), – казва Клемансо. Сълзите напираха в замъглените му очи.

Мария Мюрат стоеше до мен и чу всичко.

„En etes-vous sure?” (фр. – „Уверени ли сте в това”), – попитах я аз. „Pas du tout” (фр. – „Съвсем не”), – отвърна тази умна жена”. („Peacemaking 1919”, 1945, Nicolson H.)
  

Така под грохота на оръдейния салют беше погребана първата световна война и започната втората. Макар че при изучаването на последната, впрочем, както и на първата, да е видно, че нишките се проточват през парните двигатели и борсите към инстинктите на първобитния човек, все пак непосредствената причина за нея беше Версайският договор. И не защото беше суров или лишен от здрав разум, а понеже Версайският договор наруши условията на примирието от 11 ноември 1918 г. Важно е да се помни това, защото именно тази недостойна постъпка даде възможност на Хитлер да сплоти около себе си цяла Германия и да оправдае в очите на немския народ всяко нарушаване на Версайския договор, което той предприе.

Историята накратко е следната: на 5 октомври 1918 г. германското правителство се обръща към президента Уилсън с нота, в която приема неговите Четиринадесет пункта и моли за мирни преговори. Президентът отговаря след три дни. Уилсън пита правилно ли е разбрал, че целите на германското правителство се свеждат само до това да се договори за практическите детайли за претворяване в живота на условията, изложени в Четиринадесетте пункта, Четирите принципа и Петте приложения. После следва по-нататъшна преписка. Накрая, на 5 ноември президентът отправя към германското правителство окончателен отговор, в който се указва, че съюзните правителства „заявяват за своето желание да сключат мир с германското правителтво въз основа на условията, указани от в посланието на президента в Конгреса на 8 януари 1918 г. (Четиринадесетте пункта) и на принципа на мирното регулиране, изложени в неговите последващи послания”.

„Характера на контракта между Германия и съюзниците, произтичащ от този обмен на документи, е ясен и недвусмислен, – пише Джон Мейнард Кейнс (впоследствие лорд Кейнс). – Мирните условия трябва да се съгласуват с обръщенията на президента, а предмет на занимание на мирната конференция се явява „обсъждане детайлите по тяхното претворяване в живота”. Обстоятелствата, съпровождащи този контракт, носят необичайно тържествен и свързващ характер; та нали едно от неговите условия бе съгласието на Германия да приеме пунктовете на примирието, които бяха такива, че я правеха напълно безпомощна. Тъй като Германия се обеззоръжава в упование на контракта, то за съюзниците е дело на честта да изпълнят поетите задължения; ако тези задължения допускаха двусмислено тълкувание, то съюзниците нямаха право да използват своето положение, за да извлекат изгода за себе си от тази двусмисленост” (The Economic Consequences of the Peace,  1919,  John Maynard Keynes).

Съюзниците не изпълниха своите обезателства. Вместо това, те поставиха Германия в безпомощно положение; те, първо, се отказаха от процедурите, използвани на предшестващите мирни конференции, включително в Брест-Литовск, а именно устните преговори с представителите на врага, второ, по време на цялата конференция не снеха блокадата, трето, съюзниците скъсаха на парчета условията на премирието. Както казва Харолд Никълсън „от двадесет и трите условия на президента Уилсън само четири бяха с по-голяма или по-малка точност включени в мирните преговори” („Peacemaking 1919”, 1945, Nicolson H.).

По повод отказа да се водят преговори с представителите на Германия тогавашният премиер-министър на Италия Нити казва следващото в своята книга „Peaceless Europe”: „В съвременната история завинаги ще остане този ужасен прецедент: въпреки всички клетви, всички прецеденти и всички традиции, на предсавителите на Германия не бе дадена думата, на тях не им остана нищо друго освен да подпишат мир; гладът, изтощението, заплахата от революция не даваха възможност да се постъпи иначе... Старият закон на църквата гласи: Etiaim diabulus aulutur (даже дяволът има право да бъде изслушан). Но новата демокрация, която Общността на нациите имаше намерение да създаде, не изпълни заповедите, считани за свещени дори и в мрачното средновековие”(Nitti F. S., Peaceless Europe, 1922, p. 114.).

Относно блокадата следва да се припомнят думите на У. Чърчил в палатата на общините на 3 март 1919 г.:

„Всички наши средства за принуждение вече действат или сме готови веднага да пуснем в ход. Ние провеждаме блокадата енергично. Ние държим в готовност силни армии, които при първи сигнал ще се придвижат напред. Германия се намира на границата на гладната смърт. Информацията, която получих от офицерите, изпратени от военното министерство в Германия и обиколили цялата страна, показва, че, първо, германският народ търпи огромни лишения, второ, има огромна опасност от рухване на цялата структура на германското национално и социално устройство под натиска на глада и нищетата. Именно сега е настанало времето за мирно регулиране”(House of Commons Hansard Index for Volume 113, Del... 5s, col. 84.)

От тук става ясно, че подписването на мирния договор се предполага да се води под дулото на насочения пистолет.

Когато се събра конференцията, пише Кейнс, „започна изплитането на тази хитра софистика и йезуитски тълкувания, които в крайна сметка покриха с лицемерие и измама буквата и същността на целия договор...

Най-лукавите софисти и най-ловките интриганти бяха изпратени да работят там; техните ловки прийоми бяха способни дълго да държат в заблуждение даже по-проницателния човек, а какво остава за президента...” (The Economic Consequences of the Peace,  1919,  John Maynard Keynes).

По-нататък Кейнс пише:

„Тях не ги интересуваше как ще продължи в бъдеще животът в Европа; въпросът за нейните средства за съществуване не предизвикваше у тях тревога. Всичките им помисли, и добрите и лошите без значение, бяха посветени на границите и националностите, равновесието на силите, империалистическото разширение, отслабването на могъщия и опасен враг, отмъщението и грижата как, възползвайки се от своята победа, да хвърлят непоносимото финансово бреме на плещите на победения противник.

Два противоположни плана за бъдещото устройство на световните отношения се бореха помежду си – Четиринадесетте пункта на Уилсън и Картагенския мир на Клемансо. Обаче само един имаше право на осъществяване, тъй като противника се подчини не безусловно: той договори за себе си определени пунктове, касаещи общия характер на мирния договор” (The Economic Consequences of the Peace,  1919,  John Maynard Keynes).

Така посяха зъбите на дракона, от които трябваше да израстне още по-гибелен конфликт, от потушения с този насилствен мир.

Поне един човек, макар и сам явяващ се участник в произходящото, предвиди какво ще се случи в бъдеще. На 25 март 1919 г. Лойд Джордж отправи към мирната конференция меморандум, озаглавен „Някои съображения за сведение на участниците в конференцията преди да бъдат изработени окончателните условия”. В документа се казваше:

„Вие можете да лишите Германия от колонии, да превърнете нейните въоръжени сили в обикновена полиция, да сведете нейния военноморски флот до нивото на петоразрядна държава, обаче, ако в края на краищата Германия почувствува, че с нея са се отнесли несправедливо при сключването на мирния договор от 1919 г., тя ще намери средства да се сдобие с възмездие от своите победители... Поддържането на мира ще зависи от отстраняването на всички причини за раздразнение, които постоянно повдигат духа на патриотизма; то ще зависи от справедливостта, от съзнанието, че хората действат честно в своя стремеж да компенсират загубите... Несправедливостта и високомерието, проявени в часа на триумфа, никога няма да бъдат забравени или простени.

Поради тези съображения аз решително се изправям срещу предаването на голямо количество немци от Германия под властта на други народи, и е необходимо да се възпрепятства това, доколкото е практически възможно. Аз не мога да не видя главна причина за бъдещата война в това, че германсият народ, който достатъчно се е проявил като една от най-енергичните и силни нации в света, ще бъде обкръжен от редица неголеми държави. Народите на много от тях никога по-рано не са могли да създадат стабилни правителства за самите себе си, а сега във всяка от тези страни попада маса немци, искащи присъединяване към своята родина. Предложението на комисията по полските дела за предаването на 2 милиона и 100 хиляди немци под властта на народ с друга религия, народ, който по протежение на своята история не е могъл да докаже, че е способен на стабилно самоуправление, по моя преценка рано или късно трябва да доведе до нова война в изтока на Европа” (Цитира се по Nitti F. S., Peaceless Europe, 1922, p. 92 — 93.)

Предупреждението не беше чуто. Германия беше заставена да приеме цялата вина за войната върху себе си и на нейна сметка записаха цялата стойност на войната. Нейните икономически ресурси бяха подкопани, голяма област бе откъсната от Източна Прусия и предадена на Полша, за сметка на което бе създаден Полският коридор.

Тук не е нужно да се спирам на всички подробности, достатъчно е да напомним този факт: за да принуди Германия да изплаща немислимите репарации и да я сломи, Франция окупира Рур на 11 януари 193 г. Последваха финансов крах на Германия и огромна безработица.

Много британски деятели разбираха към какво води такованарушаване на договора. Сър Джон Саймън заяви, че това по същество е „акт на война”. Членът на парламента Чарлз Робърт указа: „Съдбоносните мероприятия, провеждани сега, в крайна сметка могат да доведат само към един резултат – нова световна война, която, по мое мнение, ще означава край на цивилизацията”. Друг член на парламена, капитан Р. Бъркли, заяви, че „ако някога в миналото е имало действие, граничещо с акт на война... то заповедта на френското правителство за окупацията на Рур е точно такова”. Списание „Liberal magazine” писа: „Перспективата за нова война след няколко години става все по-очевидна и определена”. А в ежегодника „Liberal year book” се казваше: „С всеки ден неизбежността на европейска война става все по и по-очевидна... Остана твърде малко време за превантивни мерки, а може и да е вече късно за да се предприеме каквото и да е, тъй като психологическата рана, нанесена на немците, вероятно е толкова дълбока, че няма да зарасне до времето, когато Германия ще събере сили и ще бъде способна на възмездие”.

Франция също така се стремеше да разчлени Германия, създавайки блок от независими католически държави от Австрия до Долен Рейн. По време на окупацията на Рур се водеше интензивна пропаганда за отделянето на Рейнската област и образуването на независима католическа монархия в Бавария под васалитета на Франция. Към октомври 1923 г. сепаратисткото движение в Бавария постигна такива успехи, че по сигнал от Франция премиер-министърът на Бавария реши да провъзгласи независимост. Това беше точно на петата годишнина от създаването на Германската република. Хитлер започна ликвидацията на Версайския договор член по член, така, както неговите създатели по свое време ликвидираха условията на примирието. На 16 март 1935 г. той обяви за въвеждането на всеобща военна повинност; на 7 март 1936 г. беше ремилитаризирана Рейнската област; на 13 март 1938 г. – анексирана Австрия; през октомври същата година – окупирана Судетската област на Чехословакия; на 13 март 1939 г. – завладяна цяла Чехословакия, а на 21 март 1939 г. Хитлер поиска връщането на Данциг към Германия и разрешаване ползването на пътищата през Полския коридор с правото на екстериториалност.

Така колелото на съдбата направи пълен оборот. Оправда се това, което преди двадесет години предсказа Лойд Джордж с неговия трезв келтски разум. А той казваше, че предаването на над 2 млн. немци под властта на поляците „трябва рано или късно да доведе до нова война в изтока на Европа”. Това предвидиха и други. Десет години след предупреждението на Лойд Джордж Фолик (Follick M.) написа: „Създаването на Полския коридор е хиляди пъти по-тежко престъпление, от създаването от Германия в случай на нейна победа във войната на коридор, през сегашния Каледонски канал (Каледонският канал представлява система от стари канали, пресичащи цяла Англия от източното до западното крайбрежие по границата с Шотландия – В. К.) и предаването на Холандия на тази полоса широка 10 мили с единствената цел да отслаби Британия. Примерно така постъпи Франция, предоставяйки на Полша коридор, разрязващ една от най-плодородните области на Германия.

Съгласявайки се с този престъпен акт, съюзниците на Франция извършиха едно от най-тежките престъпления срещу цивилизацията, известни в историята... За да дадат на Полша морско пристанище, беше извършено друго престъпление срещу Германия: от нея откъснаха Данциг и го превърнаха в Свободен град. Но от всичко най-немско в Германия Данциг е най-немското (95% от населението на града по това време са германци – В. К.)... Рано или късно Полският коридор ще стане причина за бъдеща война”. По-нататък Фолик предупреждава, че ако Полша не върне коридора на Германия, „тя (Полша) трябва да бъде готова на най-гибелната война с Германия, към анархия и, вероятно, към връщане в състоянието на робство, от което съвсем скоро се освободи” (Follick M., Facing Facts: A Political Survey for the Average Man, 1935, p. 83, 84, 109.)

От всичко това е видно, че двете изисквания, предявени от Хитлер на 21 март 1939 г., въобще не са били неразумни. Въпреки това британският премиер-министър Чембърлейн, справедливо виждайки в тях предлог за нова агресия, на 31 март изключително безразсъдно дава на Полша британски гаранции ٭ за помощ. Беше обявено: „В случай на всякакви заплашващи независимостта на Полша действия, на които полското правителство реши да окаже въоръжено съпротивление, Правителството на Негово Величество ще се смята за задължено да окаже незабавно на Полското правителство всякаква възможна поддръжка” („Blue Book”, Cmd. 6106, р. 36.)

Няма никакво съмнение в това, че Хитлер предизвика войната от 1939-1945 г., както по същия начин няма никакво съмнение в това, кой и какво предизвика Хитлер към живот. Това е Клемансо, безконтролният, но всичко контролиращ председател на мирната конференция, и неговият шедьовър – Версайският договор.

В утрото на 1 септември 1939 г. отново се раздаде грохота на оръдията, този път известявайки погребването на втория Версайски договор и раждането на Втората световна война.

٭ „Аз бях в Берлин скоро след предоставянето на гаранциите и попитах известен американски журналист (журналистът е William L. Shirer, автор на „The Rise and Fall of the Third Reich”, 1960) какво му е мнението за тях. Ето и неговия отговор: „Аз смятм, че вашият премиер-министър извърши най-грубата грешка от времето на приемане на закона за гербовия налог (има се предвид закона, приет от английския парламент през 1765 г. за облагане с обременителен гербов налог на всички официални документи и печатни издания в тогавашните колонии в Северна Америка. Този закон рязко изостря отношенията между Британия и колониите – В. К.)”. Освен това той каза (а той познава Полша повече от тридесет години): „Напълно е възможно да се застрахова барутна фабрика, ако там се съблюдават правилата за безопасност, но да се застрахова фабрика, пълна с луди, е малко опасно (У. Ширер има предвид авантюристичния характер на полските държавници – В. К.)”.

Превод: Виктор Кордон

Ще се радвам, ако имате предложения.

Ще се радвам, ако имате предложения.

Ще се радвам, ако имате предложения.

Ще се радвам, ако имате предложения.