Сибир.

Много студено място.

Сграда.

Много грозна сграда. 

Грозната сграда в студения Сибир, много гадна комбинация. А добавиш ли към нея и двама руски войници с намаляващи запаси от водка, положението става критично.

1991 г.

-          Серьожа – прокънтя гласа на другаря Алексиев. – Къде си?

-          Тук, другарю началник, тук. – отвърна младежа. – Проверявам доклада от спътника ни.

Другаря Алексиев, 63 годишен закоравял генерал, закърмен от ранно детство с идеалите на комунистическата партия, влезна в контролната зала:

-          Какво откри?

Младия Серж, както го наричаше майка му, беше седнал пред някакъв монитор, а от портрет над главата му го гледаше с изпитателен поглед, Владимир Илич Ленин.

-          Другарю Алескиевич, последните данните от сателита  Сталин- Космос 3, показват, че гадните капиталисти не предприемат нищо.

При тези думи, Алексиевич хвана най-близкото до себи си отворено шише с водка и отпи три огромни глъдки. Това му беше навик или по-точно тик. Всеки път когато чуеше думата „капитализъм” пиеше водка.

-          Капиталистическите Свине – още три глъдки преминаха от шишето в стомаха на Алексиевич – Замислят нещо!

-          Тъй, Вярно! – Изрецитира Серьожа.

-          Всяко кебапче - куршум в сражението срещу cветовния империализъм! – извика стареца, комбинирайки нови три глътки с половин кебапче.

-          Другарю началник, това ни беше последното кебапче. – възмутено отбеляза Серж.

-          Агресорите отвъд океана са намислили нещо – подхвана другаря без да обръща внимание на гладния младок. – Опитахме се да ги спре, опитахме се! Изпратихме първият човек в космоса! Те пратиха човек на Луната!

Той погледна Серьожа строго и младежа стреснато скочи на крака и изрецитира:

-          Да живее СССР - вечният строител на социализма!

-          Прав си! – продължи доволно другаря - Ние им го върнахме. Кенеди го отнесе първи. Но те не се спряха! Дойде Рейгън!

Серьожа скочи отново и изрецитира:

-          Рейгън - враг номер едно на Тутраканска селищна система!

-          Така е, но за жалост не успяхме, но има време, има! Прибирам се в стаята си, Серьожа, продъжавай да следиш сателита!

-          Тъй вярно, другарю началник!

Алексиевич се отправи към стаята си заедно с бутилката с водка. Серьожа седеше и гледайки тъпо в монитора въздишайки. Вече Цели 2 години беше прекарал в Тайната Съветска База в Сибир. Всякаш беше вчера денят в който другарите от КГБ почукаха на вратата му и го „помолиха” да им съдейства. През тези две години, не се бе случило абсолютно нищо интересно или заплашващо сигурността на Социалистическия идеал. Серьожа се надяваше да се махне по-бързо, дори и това да означаваше падането на комунистическия режим. Младока бързо прогони тези мисли с помоща на шише с водка. Можеше да нямат кебапчета или каквато и да било храна, но поне имаха водка – Руска Водка!

Бийб- бийб,  Бийб- бийб. Бийб

Странно бибиткане изпълни стаята. „Да съм сложил нещо в микровълновата?” зачуди се Серьожа. Докато младежа се опитваше да установи какво става, една точка приближаваше към Тайната Сибирска База. 

-          Фелдмаршал! – извика Серьожа.

-          Сбърка великтие сили. – Строго възрази Другаря Алексиев.

-          Простете майн Фюрер! – извини се Серж

-          Пийни водка момче. – каза генерала и въздъхна.

-          Една точка се приближава към базата!

-          Каква точка?!? – учудено попита стареца.

-          Оранжева – другаю – оранжева.

В този момент полу-празната бутилка, която държеше Алексиевич се стовари върху главата на момчето.

-          Редник вземете се в ръце и докладвайте!

-          Тъй вярно... другарю. - Алексиевич го изгледа изпитателно без да каже нищо. – Приближаващата точка най-вероятно е човек.

-          Лошо редник, лошо. Долните капиталисти са ни надушили, трябва да се приготвим за битка, донеси кашоните с водка.

В този момент въпросната точка, вървеше към тях бърборейки.

-          Как можах да се навия? Отиди в Сибир, ми казаха, там има потенциални мишени. Какви ти мишени в тоя кучи студ. Но не, щом Компанията каже, ти изпълняваш. Важна мисия било, майната и’ на мисията, умирам от студ. Работя за Ц.Р.У. а не мога просто да кацна с хеликоптера и да свърша каквот трябва.

Мърморейки си „точката” почти стигна до вратата на базата. Той застана пред нея и почука. Нищо. Почука втори път. Нищо. Точно преди да почука за трети път на 20 сантиметра над главата му, се отвори прозорче 40 на 40 сантиметра, от което се появи космата ръка държаща чук, който се стовари върху главата на псоетителя.

Двамата войници завлякоха „госта” си в килера, който на бързо беше преобразен в стая за разпит.

-          Другарю, вижте какво намерих. – каза Серж подавайки портфейл на генерала.

-          „Вас ви обслужва, Боб Мкдоналд, предан служител на КОМПАНИЯТА.” – прочете Алексиевич на глас. – знаеш ли какво означава това, Среж.

-          Означава, че си имаме нов слуга? – тези думи бяха последвани от удар по главата с пълно шише водка.

-          Това, младежо, означава, че сме хванали агент на ЦРУ. В родината на долните капиталисти, наричат ЦРУ „Компанията”.

-          Другарю той се събужда, какво да правим, боже какво да правим? СЪБУЖДА СЕ!!!! – започна да вика Серж, но отново беше прекъснат от удар с вече полупразна бутилка водка.

Боб отвори очи, след което ги затвори. Повторното им отваряне, потвърди съмненията породени от първото, че нещо не е наред.

-          Здравейте! – извика жизнерадостно той, все пак беше „предан служител” на Компанията. – Аз съм Боб, изпраща ме компанията, тук съм за да...

Боб не успя да довърши изречението, защото получи удар с празна бутилка водка по главата.

-          Браво, другарю, много добър удар! Извика Серж.

-          Гледай и се учи момче, някой ден може да получиш медал благодарение на умението си да удряш хора с бутилки! – Поучително каза Алексиевич гледайки Боб. – Донеси още водка.

Боб отново се събуди, но този път не побърза да отвори очи, а се заслуша в околната среда.

-          Другарю, какво ще правим? Не може само да го удряме по главата, трябва да разберем за какво е дошъл.

-          Прав си Серж, трябва да разбереш.

-          Казах ние друг... – Пореден удар с пълна бутилка.

-          Отиди и разбери каква е целта му – нареди стареца.

Търкайки цицините по главата си, младока се отправи към „гостенина”. На три метра от него започна да стъпва предпазливо. Всяка негова крачка, бе придружена от две глътки водка.

-          Който не познава Сибир, не познава СССР. -  изрецитира стареца крийеки се зад варел с водка.

Серж се приближи до Боб и изгълта последните глътки водка от шишето. Вдигна празната бутилка и точно преди да я стовари върху завързания, той проговори.

-          Моля те, не ме удряй с празна бутилка. – примоли се Боб.

-          Имам и пълна – каза Серж и извади пълно шише с водка.

-          Не, моля те не меудряй с каквото и да било.

-          Няма как, точка 5 алинея 7 от  протокола за спешни ситуации гласи: „При извънредни ситуации като: Пожар, наводнение, лавина и залавяне на агенти на ЦРУ, да се ползва празни или пълни буилки от водка.

-          Как разбрахте, че работя за Ц.Р.У. – попита Боб

-          В портфейла ти пишеше.

-          В такъв случай знаете за какво съм тук. – радостно извика БоБ

-          ЗНАЕМ – извика Алексиевич, все още криейки се зад варела, който беше намалял заплашително. – Идваш да отмъкнеш тайна съветска информация! Удари  го Серж!

Младока моментално се подчини, след което попита:

-          Другарю, ние имаме ли тайна съветска информация?

Алексиевич се почеша по главата и каза:

-          Може и да имаме, може и да нямаме. Донеси още водка.

Боб се събуди за трети път с неверяотно главоболие.

-          Не ме удрайте! – развика се той. – изпраща ме Ц.Р.У. за да..

-          Знаем кой те изпраща – прекъсна го стареца. – За това ще...

-          Не, не разбирате. Аз съм от Компанията. Идвам да донеса тържествен венец.

-          Какво? От кога Централното Разузнавателно Управление, носи тържествени венци на жертвите си?

-          Централно какво? – учудено попита Боб. – Аз съм от Компанията Ц.Р.У. – Цветя. Разнасяне. Украшения.

-          Цветя ли? – попитаха невярващо войниците.

-          Да, погледнете в торбата ми, там има венец.

Серж отиде од торбата, извади венеца и го подаде на Стареца. На венеца пишеше.

„Честито, Комунизма падна!”

 ЧЕСТИТ ПЪРВИ АПРИЛ!!!

Берлинската Стена

Явор извади някакво тефтерче, отвори го и се загледа в него. След 5 секундно зацикланя, той отмести погледа си към календара. След това пак погледна тефтерчето и каза:

-         Ноември.

След това погледна пак календара:

-         Девети, интересно.

Това действие се повтори няколко пъти. След 10 минути, Явор свърза „ноември” с „девети”  и за негово учудване се получи Девети Ноември. Погледа му се изпълни с решителност, сърцето с кураж а главата за да бъде опозиция на преднтие две, започна да пулсира.

Двата аспирина заглушиха болката и позволиха на Явор да проведе един телефонен разговор:

-         К’во – изрече прегракнал мъжки глас, изпълнен с огромно нежелание.

-         Кестен, братле, трябваш ми спешно. – каза Явор

-         Ти луд ли си бе? Май още не си изтрезнял?

-         Как бе, ‘сичко е чук! Та като стана въпрос, стоката в тебе ли е?

-         Коя стока? – Кестена вече се беше примирил с факта, че няма да спи.

-         Онази стока. – прошепна Явор.

-         Да, в мен е.

-         Идвам!

Явор затвори телефона и започна да се подготвя. Отвори гардероба и намери възможно най-разпокъсантие си дънки.

Обу ги.

Отиде до коша за дрехи в банята и намери възможно най- миризливата и изцапана тениска.

Облече я.

Отиде до шкафа за обувки и извади възможно най- новите си и чисти кецове.

Обу ги.

След кеото сложи чисто новите си слънчеви очила и потегли. Контрастът между разкъсаните и мръсни дрехи, и чисто новите слънчеви очила и кецове, придаваше на Явор този психясало- луд вид с наколонности към убийствено-самоубийствени мисли, или с други думи – Тотален перко.

Явор претича разстоянието от два блока до апартамента на Кестена. Позвъни на вратата и зачака. Нищо. Второ позвъняване. Нищо. Серия от къси и дълги звънвания придружени с удряне и ритане на вратата. Успех. Кестена отвори вратата и погледна гостенина си с възможно най- измъчения вид.

-         Кестен, дойдох. – въсторжено извика Явор.

-         Виждам. – измънка Кестена.

-         Стоката... – подкани го Явор.

Кестена извади някакъв сив пакет и му го подаде.

-         Задължен съм ти, човече.

-         Знам.

-         Изчезвам, чакат ме важни дела!

-         Както и да е.

Явор извади от пакета чук и се запъти на някъде. Вървейки по улицата чукът обогаяваше предняит му вид на Тотален Перко. Вече беше Тотален Перко с чук в ръка. Може и да не вярвате но разликата е голяма. Той се качи в автобуса и седна на една от свободнтие седалки. На следващата спирка се качи контрола, но това не направи впечатление на Явор, който стискаше чука с две ръце а на лицето му беше цъфнала огромна усмивка.

-         Билети и Карти за проверка – каза контрольорката.

-         Не мога!

-         Защо? – учудено попита тя.

-         Отивам да бутам Берлинската стена- каза Явор

-         Дай си билета, пък ходи където си поискаш. – отвърна контрольорката.

-         Нямам билет, дадох последните си пари за специален чук за бутане на берлински стени. – каза Явор държейки в дясната си ръка , съвсем нормален чук.

-         Но тя стената вече падна– Каза Мара, контрольор в градския транспорт от 35 години, наградена с орден „Скъсано билетче” и престижната награда „Късачка на година ‘ 87” .

-         Мамка му, пак закъснях! Кога са я бутнали?

-         Преди 20 години.

-         Май това ми е рекорда за закъснение

-         Щом няма билет, ще се глобяваме.

-         Нямам пари, нали Ви казах вече. – жално каза Явор.

-         Беден студент, а? – попита Мара

-         Не, само беден – отговори гордо Явор

-         На колко си години?

-         14 – каза без да се замисли и  погледна още по- невинно.

-         Сигурен ли си? – попита Мара

-         Така пише на Енг-то, но Мама не е много сигурна. – отвърна Явор

-         Момче, не се занасяй с мен. Поне на 19 си! – Мара започна да се изнервя. – Айде, от мен да мине пускам те, но гледай да не те хвана пак.

-         Няма, обещавам! Следващия път като Ви видя ще избягам – отвърна весело Явор и слезе на спирката.

Погледна към слънцето след което въздъхна и извади тефтерчето си. Отвори го. На първата страница имаше няколко задраскани думи:

„Хляб”

„3 яйца”

„Мляко”

Под тях седяха само два не задраскани реда:

„Да бутна Берлинската Стена”

„Да сваля Тодор Живков”

Явор задраска „Да бутна Берлинската Стена”, след което погледна последните думи в списъка и каза:

- Добре, остана само още едно нещо, към Парламента.

Берлинската Стена

Явор извади някакво тефтерче, отвори го и се загледа в него. След 5 секундно зацикланя, той отмести погледа си към календара. След това пак погледна тефтерчето и каза:

- Ноември.

След това погледна пак календара:

- Девети, интересно.

Това действие се повтори няколко пъти. След 10 минути, Явор свърза „ноември” с „девети”  и за негово учудване се получи Девети Ноември. Погледа му се изпълни с решителност, сърцето с кураж а главата за да бъде опозиция на преднтие две, започна да пулсира.

Двата аспирина заглушиха болката и позволиха на Явор да проведе един телефонен разговор:

- К’во – изрече прегракнал мъжки глас, изпълнен с огромно нежелание.

- Кестен, братле, трябваш ми спешно. – каза Явор

- Ти луд ли си бе? Май още не си изтрезнял?

- Как бе, ‘сичко е чук! Та като стана въпрос, стоката в тебе ли е?

- Коя стока? – Кестена вече се беше примирил с факта, че няма да спи.

- Онази стока. – прошепна Явор.

- Да, в мен е.

- Идвам!

Явор затвори телефона и започна да се подготвя. Отвори гардероба и намери възможно най-разпокъсантие си дънки.

Обу ги.

Отиде до коша за дрехи в банята и намери възможно най- миризливата и изцапана тениска.

Облече я.

Отиде до шкафа за обувки и извади възможно най- новите си и чисти кецове.

Обу ги.

След кеото сложи чисто новите си слънчеви очила и потегли. Контрастът между разкъсаните и мръсни дрехи, и чисто новите слънчеви очила и кецове, придаваше на Явор този психясало- луд вид с наколонности към убийствено-самоубийствени мисли, или с други думи – Тотален перко.

Явор претича разстоянието от два блока до апартамента на Кестена. Позвъни на вратата и зачака. Нищо. Второ позвъняване. Нищо. Серия от къси и дълги звънвания придружени с удряне и ритане на вратата. Успех. Кестена отвори вратата и погледна гостенина си с възможно най- измъчения вид.

- Кестен, дойдох. – въсторжено извика Явор.

- Виждам. – измънка Кестена.

- Стоката... – подкани го Явор.

Кестена извади някакъв сив пакет и му го подаде.

- Задължен съм ти, човече.

- Знам.

- Изчезвам, чакат ме важни дела!

- Както и да е.

Явор извади от пакета чук и се запъти на някъде. Вървейки по улицата чукът обогаяваше предняит му вид на Тотален Перко. Вече беше Тотален Перко с чук в ръка. Може и да не вярвате но разликата е голяма. Той се качи в автобуса и седна на една от свободнтие седалки. На следващата спирка се качи контрола, но това не направи впечатление на Явор, който стискаше чука с две ръце а на лицето му беше цъфнала огромна усмивка.

- Билети и Карти за проверка – каза контрольорката.

- Не мога!

- Защо? – учудено попита тя.

- Отивам да бутам Берлинската стена- каза Явор

- Дай си билета, пък ходи където си поискаш. – отвърна контрольорката.

- Нямам билет, дадох последните си пари за специален чук за бутане на берлински стени. – каза Явор държейки в дясната си ръка , съвсем нормален чук.

- Но тя стената вече падна – Каза Мара, контрольор в градския транспорт от 35 години, наградена с орден „Скъсано билетче” и престижната награда „Късачка на година ‘ 87” .

- Мамка му, пак закъснях! Кога са я бутнали?

- Преди 20 години.

- Май това ми е рекорда за закъснение

- Щом няма билет, ще се глобяваме.

- Нямам пари, нали Ви казах вече. – жално каза Явор.

- Беден студент, а? – попита Мара

- Не, само беден – отговори гордо Явор

- На колко си години?

- 14 – каза без да се замисли и  погледна още по-невинно.

- Сигурен ли си? – попита Мара

- Така пише на Енг-то, но Мама не е много сигурна. – отвърна Явор

- Момче, не се занасяй с мен. Поне на 19 си! – Мара започна да се изнервя. – Айде, от мен да мине пускам те, но гледай да не те хвана пак.

- Няма, обещавам! Следващия път като Ви видя ще избягам – отвърна весело Явор и слезе на спирката.

Погледна към слънцето след което въздъхна и извади тефтерчето си. Отвори го. На първата страница имаше няколко задраскани думи:

„Хляб”

„3 яйца”

„Мляко”

Под тях седяха само два не задраскани реда:

„Да бутна Берлинската Стена”

„Да сваля Тодор Живков”

Явор задраска „Да бутна Берлинската Стена”, след което погледна последните думи в списъка и каза:

- Добре, остана само още едно нещо, към Парламента.

Кой подпали Райхстага?

    Всяко стадо си има черна овца. Тъй като човекът е животно, което, поради една или друга причина, живее на стада, се е появила нуждата да има един изолиран член на групата, който да служи за нарицание и с който майките да плашат децата си. Аз съм черната овца в моето стадо. Направо да се чудиш къде в живота ми съм оплескал толкова нещата, че да заслужа тази съдба. При всеки удобен случай член на фамилията ми натяква и изтъква колко са добри и успели роднините ми, а аз седя на едно място. Вече съм свикнал, но едно социално събитие промени мнението на фамилията  за мен или по-точно го обогати и вече не съм издънка, а съм откачената издънка. Това си е повишение!

   Решава фамилията и си прави „празненство” или, с други думи,” Конкурс за най-добър син/внук/правнук/племенник...” Ожесточено състезание, в което аз, слава богу,  не съм включен. Поредното Събитие  се състоя в заведение с култовото име: „При Кочо”.

   -Прекрасно, започва се защитата на Перущица! – казах, излизайки от колата.

   -Стига, няма да е толкова зле! – опита се да ме успокои майка ми.

   Да, вярно, все едно бих и’ повярвал. Завиждах на баща си, беше успял да се измъкне от това мероприятие, сигрурно си е продал душата на дявола,за да се отърве. Още с влизането в заведението всички присъстващи спряха разговорите си и се обърнаха към мен. Чувствах как погледите им прогарят дупка в същността ми. Оглеждаха ме от горе до долу и констатираха всеки детайл, който не им харесваше.

   -Виж го Симеон, – подхвана една бабка с достатъчно тих тон, че да я чуе и глух – с раздърпаните дънки.

   -Да, и тази дълга коса – продължи друга .– Как го търпят родителите му?

   -То и те не са цвете за мирисане! – добави първата и двете заедно започнаха да се смеят ехидно.

   Повтарях си , че всичко ще свърши скоро. Повтарях си, че си заслужава и че го правя заради майка ми. Това не помогна. Придвижих се по възможно най-бързия начин до братовчед ми Сашо. Един от малкото роднини ,който е нормален.

   -К’во ста’а, брат’чед? – попита Сашо.

   -К’во да става, налазиха ме още с влизането –отвърнах аз.

   -Да не ти пука, пийни едно! – каза той, подавайки ми чаша с уиски.

   -Лесно ти е, теб не те изследват под микроскоп!

   -Копелее, скрий се, идва леля Мичка с Никола! – предупреди ме Сашо и изчезна.

   Единственото по-отвратително нещо от срещата ми с братовчеда Никола е разпит на агенти от КГБ в тайна сибирска база.

   -Симеоне, колко си пораснал! – надменно каза Мичка.

   -Здравей, братовчеде! –  изрецитира като робот Никола.

   -Как е, брат’чед ? – отвърнах без да си давам зор.

   В този момент леля Мичка подхвана лекцията на тема: „Никола! Най-добрият син на СВЕТА или Как той е по-добър от теб.”:

   -Никола завърши 12-ти  клас с отлична оценка. 6.00.А ти?                                                                                                           Понечих да отговоря, но не ми беше дадена  възможност.: – Записа в УНСС икономика и влезна на първо класиране. А ти? – пак никакъв шанс за отговор. – Сега мислим на какъв курс за чужд език да го запишем, четвърти ще му е. А ти?

   Този рецитал ме остави безмълвен. Не стига, че е почти на 20, ами не може да проведе един разговор без майка си.

   -Ами аз – най-после ми беше дадена възможност за отговор. – Смятам да не кандидаствам, първо искам да си намеря работа и да си стъпя на краката.

   -Е, то е ясно, какво друго може да очакваме от ТЕБ. – с презрение каза Мичка.

   В този момент започнах да побеснявам. Точно преди експлозията от цветущи епитети по техен адрес  кръстницата ми ме хвана за яката и ме издърпа на безопасно разстояние.

   -Как си, кръщелник? – попита тя.

   -Тези двамата... ! – не можех да говоря от яд. –  Тази Мичка, направо ми иде да...

   -Спокойно, кръщелник, спокойно! – отвърна Ана - Не им обръщай внимание, те само така си говорят.

   -Ама как така ще говорят! – протестирах аз. – Някой ден ще ми писне и ще хвана варията и наред!

   -Как си ти иначе? – попита Ана, сменяйки много елегантно темата.

   -В процес на търсене на работа, все още...

   -Не се отчайвай! – весело отвърня тя. – Всичко ще се оправи!

   -Дано...

   -Ела да те заведа на нашата маса. Резевирала съм ти място – ми каза усмихнато и ме поведе нанякъде.

   На въпросната маса седеше „криминалният  контингент” на фамилията. Ясно беше, че най- „издирван” от всички бях аз, но и другата част на тази групичка също не беше много обожавана по една или друга причина. Седнах на свободния стол между братовчеда Иван и вуйчо ми Игор, Сашо също се появи отнякъде и седна при нас.

   -Симеончо, къде се губиш? – попита Иван.

   -Нали знаеш, Ванка, тук- там...

   -Важното е да си повече тук, отколкото там! – вметна Игор.

   Вечерта се очертаваше да не е чак толкова зле. Празнеството вървеше, а ние на острова на изгнаниците си бяхме добре. Както подобава на подобно мероприятие, чашите пресъхваха, умовете се замъгляваха, а двигателните функции ставаха все по- трудни за овладяване.

   -Удриии! – извика Игор.

   -Така че, Ванка, „Форд”  правят по-добри коли от „Фолксваген”. – Учудих се на себе си, че успях да изрека правилно това изречение.

   -Не си прав ,Мони,” Фролцвъген” – за разлика от мен Иван не успя – са по-добри!

   -УДРИИИИИИ – вметна точно на място Игор. Аз и Иван се съгласихме с довода му и се чукахне за здраве, отново.

   Сашо лежеше под масата почти в безсъзнание. Цялата фамилия ни гледаше злобно, което ни правеше много щастливи. Игор стана и се отправи към центъра на залата. В средата той разкъса ризата си, хвана вратовръзката си и я завърза на челото. Приликата му с Рамбо беше покъртителна. Като изключим абсолютната му липса на мускулатура, двамата бяха като 2 капки вода, различни при това.

   -И сега, хлъъъц, специално за фамилията, ще изпълня песента ” Сбогом, Курв...”– усещах, че изречението не върви на добре, затова се затичах към него и го спрях точно преди да довърши.

   След кратък съвет го склоних ,вместо заплануваното парче, да изпълни любимата на всички „Детелини”. Докато Игор забиваше „Но щастието трябва да се търси -
то никога не идвало само”  в хеви метъл вариант с леки примеси на сръбски турбофолк, аз се отправих към кътчето, което бях напуснал преди малко, с цел да довърша спора с Иван. Точно на 4 крачки и половина от мястото, на което щях да се паркирам, дочух разговор на онези бабки, от по-рано.

   -Пияница ще излезе от него, няма какво друго да бъде... – боботеше едната.

   -Така е, и таз неговата майка, разправят, че била пачав....

   Бабето не получи възможност да довърши, защото една празна бутилка от чичо Джак полетя към нея.

   -Какво правиш ,Симеоне, щеше да ме уцелиш !– извика бабичката.

   Игор беше свършил песента и ме гледаше втренчено, както и цялата зала.

   -Вие нормални ли сте бе!?!? – започнах аз. – Какви хора сте? Какво , мамка му, съм ви направил, че да ме мразите толкова? Не съм такъв като вас, за мое щастие няма и да бъда. Не съм като Никола: робот на 20, който не може да диша без мама. Не съм отличник, не съм студент, не съм инженер, но съм човек, по дяволите!!!! Това, че не се вмествам в рамките и нормите ви, не значи, че съм нещо по-малко. Опитвам се да съм мил с вас, да съм културен. Какво още искате? Добре, признавам си, аз бях!!! Аз подпалих Райхстага, другаря Димитров, комунягата му с комуняга, не е виновен!!! Е, познайте какво, не бях аз. Писна ми вече, отказвам се!

   След този монолог отидох до масата, и казах чао на  брат’чедите и кръстницата, след което хванах майка ми за ръка и се отправих към изхода. Точно преди да изляза ,се обърнах към втренчената зала и казах:

   -И да добавя - Screw you guys, I'm going home![*]

Всяка прилика с реални братовчеди, вуйчовци и бабки е напълно случайна!