Приказки от живота
Имало някога един поет и едно коте,вероятно ги има и сега.
 Поетът като всеки млад човек,бил блед и срамежлив и почти никой не знаел,че се опитва да пише поезия освен котето.Толкова бил срамежлив,че минали години,докато се решил да прочете творбите си на семейството си ала тук го очаквал първият студен душ.
Семейството му се оказало,здраво стъпило на земята-казали му,че нямат време за глупости и да си намери друго занимание от което да  изкара някой лев.

Затворил се  поета в своя си свят,докато един ден не забелязал че котето го гледа с интерес докато пише и чете написаното.
  Тук трябва да обърнем внимание и на котето му,то не било от обикновен произход-баща му бил незаконороден син на  една от принцесите на Сиам, а пък то носело аристократичното име Гугита фон Блек., а и  изглеждало сякаш току що излязло то графика на известен художник А както се знае всички аристократи разбират от изящни изкуства и от поезия дори.
Така,че нашият герой почнал да чете произведенията си ,първо на котето.То никога не казвало че няма време и че го занимава с глупости.Само понякога с възмущение мяукало,когато в стиховете му ставало въпрос за кучета:

”Кученца две,изхвърлени от своя дом

в този безсърдечен свят от човешки ръце.

Питат със своите тъжни,гладни, уплашени очи:

Виновни ли сме ние,че бог така е ре шил,

в света ви да се появим.”

Е, то не знаело що е любов и нетт,но усещало с мустаците  си,че никога няма да изпита тези чувства.
  За разлика от други поети,нашият поет бил отговорен и милостив човек,затова не си позволявал  любимото му коте да има котенца,защото сърцето му нямало да му даде  да ги изхвърли на улицата.
Той така свикнал,да  му чете  стиховете си,че му трябвало  време да забележи,че точно на тези стихове на който то заспивало,мъркайки се оказвали най-добрите му.
  И така ,благодарение на него,младият поет се престрашил и почнал да чете стиховете си и на други себеподобни,в интерес на истината вече не бил толкова млад и блед,но вие досега да сте чували за добре охранен млад поет,каквото и да означава това…

Имало някога една изгубена усмивка,вероятно я има и сега.
 Тя живеела заедно с други забравени усмивки-Не вярвате,че може да има забравени усмивки ли? Тогава,като излезете навън,обърнете внимание колко малко хора се усмихват.Но аз ще ви разкажа за нашата усмивка,за разлика от посестримите си,тя искала да намери стопанина си,не желаела да бъде изгубена и забравена.
 Един ден събрала смелост и казала на  останалите-Аз реших,тръгвам да  го търся .
  Тръгнала усмивката,много път изминала и се уморила,точно когато силите я напускали,тя зърнала един разцъфнал розов храст,на  едно от клончетата му пеело птиче.Птичето пеело толкова хубаво а и розите били толкова красиви-усмивката решила да поседне на една от розите,хем да си почине а и да послуша красивата песен.
Точно в този момент покрай храста минали влюбени момче и момиче.Момичето се загледало в розовият храст и птичето,изведнъж му се сторило,че една от розите и`  се усмихва.Казала и на приятеля си,но той отвърнал че досега нито е виждал и чувал  храсти да се усмихват,пък дори и да са розови.

 Натъжила се нашата героиня но и куража и се върнал,защото докато все още има хора които да я забелязват,значи не всичко е изгубено.
 Тръгнала отново,по едно време вниманието й било грабнато от един особен котарак,който ту се явявал,ту изчезвал.Усмивката се настанила между мустаците му.
Tук тя не останала незабелязана,но не й харесвало ту  да изчезва , ту да се появява .
Искала,ако е възможно винаги да я виждат, а и усещала с ъгълчетата си че не това е стопанина и`
Един ден котарака се озовал в един град със седем хълма,усмивката по незнайни причини,решила да тръгне сама из големият град.Ходела между хората ,но те почти не я забелязвали.Точно когато загубила надежда,изведнъж съзряла в една от страничните улички,едно чаровно рошаво същество,което пеело и танцувало едновременно,в усмивката нещо трепнало и тя без да мисли се настанила на устните му.Веднага се почувствала толкова изморена,но и доволна-разбрала по някакъв си свой начин,че е намерила мястото си.А и хората ,които срещнали този ден танцуващото и пеещо същество също се усмихвали,макар и малко срамежливо.

Змей-Горянин се върна от неговите си дела,кисел и сърдит.Жена му-бялата Змеица не му обърна никакво внимание,защото по това време, това беше обичайното му настроение.

А чуеше ли коледни песни,змеят така се вкисваше и се възпламеняваше от яд,,че не един път след Коледа се налагаше да сменят обзавеждането на пещерата.

….Но всичко това си имаше предистория.

Някъде през  деветата година от 21 век,докато  беше още малко змейче,точно по това време на годината,като всяко хлапе той летеше над планини и паланки.Отгоре  зърна някакво дърво,което блестеше с украшенията си.Слезе по надолу да го разгледа.Разбра,че е уморен  и реши да си почине на  него,кацна и се уви около дървото,не усети как се унесе в дълбок сън.

Люспите му от слънчевата светлина засветиха  с всички нюанси на дъгата.

Привлечени от необичайното искрене на елхата,започнаха да идват деца и възрастни.

 Изведнъж Змеят се пробуди,стреснат от неимоверната  гълчава.Първата му мисъл беше да отлети бърже,но нали все още  беше дете,макар и змейско реши малко да се позабавлява.Когато кметът на  това градче реши,да запали светлините на коледното дръвче,вместо да замигат разноцветни лампички,от дървото се разнесе истински огън(досущ като от рекламата на “Петрол”),но змеят нямаше откъде да знае това,защото нямаше телевизор и съзнанието му не беше отровено с никакви реклами.

Тълпата изпищя  уплашено- очароващо и се дръпна бързо настрани от пламъците,излизащи  от устатата му.Само две момичета не се стреснаха от представлението му.

Едното смело се опита да влезе в  избълваните от него пламъци,но докато тръгна напред,другото измъкна отнякъде пожарогасител и започна смело да пръска в пламъците.Змеят така се стресна,че не разбра как погълна част от пяната.Вбесен,той се изкашля един-два пъти и реши веднъж завинаги да покаже на какво е способен.

Опита се отново да избълва внушителни пламъци,но за негов ужас от  устата му излезе само бял гъст дим.Всички хора на площада се разсмяха,защото помислиха,че това е част от коледното представление.

   Оттогава Змеят не понасяше всичко коледно,понякога му идваше мисълта,че е  

по – добре да е мечка за да може да проспива това отвратително комерсиално време измислено от хората.

  Само,че никой не разбра дали с пламъците си запали нечии надежди или ги изгори със тях, та дори и самият той.

Две сърца

НаК.

“Всички ние сме като празни къщи, които чакат някой да ни отключи и освободи.”

Ким Ки Дук

Сърцето спи, сънува, свива се в огледалната повърхност набраздена.

Перцето политна, разтвори се сякаш. Във въздуха остана спомена. Прелюдия към нещо, което е било.Към нещо, което е.

Тя се роди на 27 март. Едва отворила очички, проследи полета на пеперудата, която беше харесала розовия цвят, който се виждаше презпрозореца на отделението. Беше 1988 година.

Тогава той бешена 7 годинки. Опознаваше света с онова свенливо, присъщо на всяко момчелюбопитство и с всеки изминал ден обикваше все повече и повече от това, коетовиждаше.

Допускаше го до сърцето си – оставяше се да го обхване целия и тогава гъделичкащия го по бузката вятър му се струваше слънчев вълшебник, дошъл от далечна страна, който му разказва приказни истории...

Помнеше първия път, когато го качиха на Детската железница в Пловдив. Гледаше с изумление малките вагончета на мъничката влакова композиция, които се плъзгаха порелсите. И се смееше. Цялото му същество.

Балони – усмивки под сребърен прах.

Детски лица – цветове на дъга.

Тя порастна бързои неусетно. Нещо, което е било. Нещо, което ще бъде. Нещо, което е.

«Добре, че са снимките да ми напомнят каква беше като малка, – казваше често баща й. Как те къпех с една ръка на чешмата...

Сега си друга. Вече си жена. И все пак дете. Слънчево дете.»

Те се срещнаха един зимен ден, в края на декември месец.

Събра ги книгата“Последният Еднорог”, обичта към природата и хората – съществата със сърца, които всеки ден се борят, за да променят този свят към по-добро и които наричаха човеци.

Той правеше прожекция на анимационния филм за красивата еднорога, тръгнала да търси изгубения си народ, в университета, заедно с негов приятел. Тя дойде с нейна приятелка. Преди това й беше писал в електронния журнал, че ще носи зелена лентичка – знак на солидарност за българската природа. Беше с черна тениска, с красив червено-бял знак – като Ин и Ян - стори й се, че магия и предначертана мисия се бяха събрали в едно. Като самия него.

Тя знаеше това още, когато го съзря в дъното на коридора да отключва вратата на залата.

Знаеше, че са се виждали преди. Не само в този живот... А някъде отвъд още... В Космоса.

Какво става, когато две души се открият, когато две сърца забият в синхрон и когато частичката, откъснатата песъчинка от космическия часовник-майка, намери другата– частта от божествения медальон? Когато е насред другото, насред различията и отчуждението и тук и сега чувства, обича и копнее?...

Тя не очакваше да намери любовта, когато я беше загубила за миг в предишните си илюзии... Тя не очакваше да отвори сърцето си така, за да го допусне. Не очакваше да се отвори цялататака за всичко наоколо – за природата, приятелите си – стари и нови, за всичкото, за цялото, за Вселената, божественото, космическото, неназовимото, което се опитваме да назовем всеки ден, но не ни достигат думи..

«Аз имам ключетата, които отварят вратичките, - й каза той днес.  
Както и ти имаш тези, които отключват моите – ти си тази, която дава, вярва и успява да направлява отключеното.»

Когато разглеждаха заедно албумите със снимки от детството, в съзнанието й се запечата образа на малкото момче с пъстрите очи, които търсят своята вечност.

«Същите физиономии, същите малки чертички по лицето, когато се усмихва – леко се набръчква около скулите, както есенно листо, погалено от внезапната ласка на дъжда... - мислеше си. А очите му – кристални езера, сякаш хиляди малки орлета летят над тях, или малки котенца се гушкат и усмихват. Всички заедно.»

Същите сме и сега– съшити от мечти, следвайки неотклонно житейския си път, предначертан отневидима могъща ръка, погалени от мека божествена длан, пазени отангели-пазители.

Направлявани от сърцата си.

Сърцето тупти, търси, обича, оглежда се в огледалната повърхност...

 
Сами не сме, защото заедно сме вплели длани. Изгревът на нашето утре ни зове. Пеперудени клепки – миг от голямата вечност. Докосващи се длани – обич, която не може да се опише.

Ние сме някъде там – свещички-звезди насред морето от тъмнина.

Ние сме птици, Кале, разпери криле и ме последвай!

Сърцето спи, сънува, свива се в огледалната повърхност набраздена. И се слива с другото.

01 август 2007 г.