Автор: Виктор Кордон 

Инвазията на Русия в Украйна неизбежно поставя въпроса за причините за този акт на видимо непровокирана руска агресия. Изобилието от коментари както на мастити експерти, така и на политици, а също и на обикновени хора, показа, от една страна, фрапиращо неразбиране на геополитическите процеси от страна на болшинството от коментаторите, и, от друга, стряскащо и вредоносно разделение в българското общество по линията русофилство-русофобство. И това несъмнено се отразява негативно върху качеството на анализите. Поради това те са издържани почти изцяло в духа на ирационалното противопоставяне между русофили и русофоби и се ограничават до крайностите “Путин е прав” и “Путин е престъпник”. Това води до липсата на каквито и да е опити за целесъобразно анализиране на ситуацията, на причините за конфликта и на мотивите на главните играчи. Затова в този материал си поставяме за цел да внесем яснота в тази, очевидно, тъмна материя за българския наблюдател, който традиционно страда от политическо невежество, историческа неграмотност и дълбоки предубеждения.  

Както знаем, всяко събитие, независимо от мащабите му, си има дълбоки причини и предистория, и войната на Русия срещу Украйна не прави изключение. Ключ към правилното разбиране на това явление може да ни даде един друг позабравен и недобре познат конфликт отново по границите на Руската федерация – руско-грузинската война от 2008 г. 

Обявилата независимостта си през 1918 г. Демократична република Грузия е нападната от Червената армия през 1921 г. и инкорпорирана насила в състава на Съветска Русия под названието Грузинска съветска социалистическа република. Желанието на грузинците да се освободят от съветските окови нараства към 1989 г. с отслабването на СССР. Това подтиква съветските ръководители да подстрекават сепаратистките амбиции на Южна Осетия и Абхазия, съществували дотогава като автономни области в състава на Грузинската ССР. Въпреки това Грузия обявява своето възстановяване на независимостта на 9 април 1991 г., като по този начин става първата небалтийска република от Съветския съюз, която прави това. То усилва още повече подкрепата на Москва за абхазците и южноосетинците в опит да отслаби Грузия и да я върне в орбитата на Кремъл.  

За Русия Южен Кавказ, в който е разположена и Грузия, представлява район от особено стратегическо значение, защото се явява буферна зона между нея и Близкия Изток. Черноморското крайбрежие на Грузия, част от което се намира в Абхазия, също е важна зона за руските интереси. Освен стратегическите, Русия има и сериозни икономически интереси в този регион, свързани с достъпа до основни петролни резерви. След като през 2000 г. Владимир Путин става за първи път президент на Руската федерация, разногласията с Грузия отново ескалират. През 2002 г. Русия започва да раздава паспорти на жителите на Абхазия и Южна Осетия без разрешението на Грузия. Тази политика на “порусначване” или “русификация” на населението на тези области става основа за бъдещите претенции на Русия към тези територии. 

Притискана от Кремъл, Грузия се обръща към Запада като единствена възможност за отклоняване на руската агресия. Когато през 2004 г. президент на Грузия става Михаил Саакашвили (учил и работил в Украйна, Съединените щати и Западна Европа), той обявява за свой приоритет връщането на Абхазия и Южна Осетия под грузински контрол и влизането на страната му в НАТО. Грузия засилва отношенията си с НАТО, участва в мисии на организацията в Ирак и Афганистан и в редица взаимни военни учения със страни-членки, приема натовски военни инструктори да обучават нейните войски и изпраща войски на обучение. Това още повече разгневява руснаците. След като Грузия депортира четирима руски шпиони през 2006 г., Русия започва пълномащабна дипломатическа и икономическа война срещу Грузия, последвана от преследване на етнически грузинци, живеещи в Русия. 

На 5 януари 2008 година в Грузия е проведен необвързващ референдум за членство на кавказката република в НАТО, на който 77% от гласувалите се обявяват за присъединяване към евро-атлантическите структури. Напрежението в региона се засилва непосредствено след обявената независимост на Косово (на 17 февруари 2008 г.). Именно в отговор на косовската независимост Руската федерация заявява, че ще преосмисли отношенията си със самообявилите се грузински републики. По-късно същата година, по време на срещата на върха на НАТО в Букурещ през април 2008 г., американският президент Джордж Буш предлага на Грузия и Украйна да бъде предоставено членство в Алианса (Германия и Франция се противопоставят). В отговор на което Путин заявява, че разширяването на НАТО към Русия "ще бъде прието като пряка заплаха за сигурността на страната ни". Под указанията на Москва абхазките и южноосетински сепаратисти започват провокации срещу грузински населени места, граждани и военни обекти. Тази провокация предизвиква ответна реакция на Тбилиси, а с това и ескалация на конфликта, в който Русия намира претекст да се включи и в крайна сметка да спечели. В резултат Абхазия и Южна Осетия обявяват “независимост”, която е призната само от Русия, Никарагуа, Науру, Венецуела и Сирийската Арабска Република (все видни демократични страни).  

С какво ни помага историята на руско-грузинския конфликт да разберем ситуацията с руската инвазия в Украйна?  

Между тези на пръв поглед привидно различни и далечни по време и като разстояние събития все пак има достатъчно близки паралели, които ни указват основанията, подбуждащи руската страна да прибегне до тези крайни мерки. И двете страни са бивши съветски републики, граничат директно с Русия, управлявани са от неподлежащи на контрол от Кремъл фигури, желаят да се присъединят към вражеския за Русия Атлантически съюз и имат ключово за руската сигурност стратегическо местоположение. До голяма степен развитието на събитията в Украйна са идентични с тези в Грузия.  

През голяма част от историята си областите, населени с украинци, са били част от Полша и Русия, а в някакъв момент и от Австро-Унгария. След хаоса на Първата световна война и на Руската революция от 1917 г. западните украински територии са присвоени от Полша, а останалата част – от СССР. Няма да се спирам на престъпленията на комунистите срещу украинския народ, едно от най-големите от които е Голодомора, приел характера на геноцид, отнемайки живота на милиони души. Също като Грузия и Украйна обявява независимостта си през 1991 г., а суверенитетът й е признат от международната общност.  

През 1994 г. в Будапеща под председателството на Ядрения клуб, Украйна доброволно се съгласява да се откаже от ядрения си арсенал, останал й в наследство от СССР, и да го върне на юридическия наследник на Съветския съюз – Руската федерация. В замяна на този акт Великобритания, САЩ и Русия стават гаранти за суверенитета и териториалната цялост на Украйна. Това означава, че Русия, Обединеното кралство и Съединените щати се съгласяват да поддържат териториалната цялост на Украйна чрез т.н. Будапещенски меморандум. През 1999 г. Русия е една от подписалите Хартата за европейска сигурност, чрез която „потвърждава присъщото право на всяка участваща държава да бъде свободна да избира или променя своите договорености за сигурност, включително договори за съюз, докато те се развиват“. Тоест нападението на Русия над Украйна е нарушение не само на международното право, но и на договорите, които Русия е подписала, и на гаранциите за суверенитета и териториалната цялост на Украйна, които Москва сама е дала на тази страна.  

В годините след разпадането на Съветския съюз няколко бивши страни от Източния блок се присъединяват към НАТО, отчасти в отговор на регионалните заплахи за сигурността като руската конституционна криза от 1993 г., войната в Абхазия (1992–1993) и Първата чеченска война (1994 г. –1996). Руските лидери описват това разширяване като “нарушение” на уверенията на западните сили, че НАТО няма да се разшири на изток, което е доста наивно, тъй няма официално заверени такива обещания.  

Президентските избори в Украйна през 2004 г. са силно противоречиви. По време на предизборната кампания кандидатът на опозицията за проевропейска интеграция Виктор Юшченко е отровен, в което бе заподозряна Москва. През ноември премиерът Виктор Янукович (открито подкрепян от Кремъл) е обявен за победител, въпреки твърденията на наблюдателите за фалшифициране на избори. По време на двумесечен период, известен като Оранжевата революция, големи мирни протести успешно оспорват резултата. След като Върховният съд на Украйна анулира първоначалния резултат поради широко разпространени изборни измами, е проведен втори тур, който довежда на власт Юшченко като президент и оставя Янукович в опозиция. В Русия разглеждат Оранжевата революция и други цветни революции за демокрация в постсъветските държави като подстрекавани от западни страни, за да подкопаят националната сигурност на Русия. Руският президент Владимир Путин описва руските протести през 2011–2013 г. като опит за прехвърляне на Оранжевата революция в Русия.  

Както бе казано по-горе, на срещата на върха в Букурещ през 2008 г. Украйна и Грузия правят опит да се присъединят към НАТО, като президентът на САЩ Джордж Буш настоява за приемането им. Германия и Франция не се съгласяват, за да избегнат враждебността на Русия. НАТО в крайна сметка отказва да предложи за приемане Украйна и Грузия, но излиза с изявление, в което се съгласява, че „тези страни ще станат членове на НАТО“. Путин изразява категорична опозиция срещу кандидатурите на Грузия и Украйна за членство в НАТО.  

През 2010 г. Янукович печели президентските избори. Поддръжниците му са от южните и източните региони на Украйна, които приветстват близките връзки с Русия. До януари 2013 г. повече от половината от министрите, назначени от Янукович, или са родени в района на Донбас, или са направили някаква решаваща част от кариерата си там. Над 46% от бюджетните субсидии за социално-икономическо развитие са отпуснати за администрациите на Донецка и Луганска област  – 76,2 милиона долара срещу 87,5 милиона долара за цялата останала част от страната.  

След като Русия оказа натиск върху Украйна, през ноември 2013 г. Янукович отказва да подпише Споразумението за търговско асоцииране на Украйна със Западна Европа, въпреки огромната подкрепа за договора във Върховната Рада, което веднага разпалва народното недоволство. Започва Евромайдана – вълна от демонстрации и гражданско неподчинение, започнала в нощта на 21 ноември 2013 година, когато украинският президент Виктор Янукович отказва да подпише споразумението за асоцииране с Европейския съюз, като вместо това иска да засили отношенията между Украйна и Евразийския съюз, където Русия е основен играч. Протестиращите се обявяват против възможността за задълбочени връзки между Украйна и Русия. Като цяло тези протести са насочени към поддържане на законно установения геополитически курс на Украйна към Европа, което означава за Русия по-нататъшно оттегляне на Украйна от руския контрол. На следващата година Янукович е отстранен от президентския пост, а няколко дни след това с помощта на руския Спецназ напуска Киев и избягва в Русия. Лидерите в рускоговорящата Източна Украйна декларират продължаваща лоялност към Янукович, което води до проруски вълнения.  

Размириците са последвани от незаконно анексиране на Крим от Русия през март 2014 г. и войната в Донбас, която започва през април 2014 г. с образуването на две подкрепяни от Русия сепаратистки квази-държави: Донецката народна република и Луганската народна република. 

На 7 февруари 2019 г. Върховната Рада, парламентът на Украйна, гласува за изменение на конституцията, за да се посочи, че дългосрочната амбиция на страната е да се присъедини към Европейския съюз и НАТО.  

Главният съветник на Путин по националната сигурност, Николай Патрушев, според който Западът е в необявена война с Русия от години, е водеща фигура зад актуализираната стратегия за национална сигурност на Русия , публикувана през май 2021 г. В нея се посочва, че Русия може да използва "насилствени методи" за "осуетяване или предотвратяване на неприятелски действия, които застрашават суверенитета и териториалната цялост на Руската федерация". 

По време на струпването на руски войски по границите на Украйна, предшестващо нападението през 2022 г., Русия отправя искания към САЩ и НАТО, включително правно обвързващо споразумение, което не позволява на Украйна да се присъедини някога към НАТО, и премахването на многонационални сили, разположени в източноевропейските държави-членки на НАТО. Русия заплашва с неуточнен военен отговор, ако НАТО продължи да следва „агресивна линия“. Такива искания от страна на Русия, разбира се, са абсолютно несъстоятелни, тъй като те не зачитат правото на всяка страна сама да определя своя политически, икономически и отбранителен път на развитие и съюзите и блоковете, в които да членува. 

Очевидно след като НАТО, ЕС и засегнатите страни отказват да изпълнят неоснователните руски ултиматуми, Русия поема по пътя на войната, както в случая с Грузия. Това води пряко до руската агресия срещу Украйна, започнала на 24 февруари 2022 г.  

Каква обаче е ролята на САЩ в тези събития? 

Всъщност участието на Америка в украинските събития е съществено, дори първостепенно. Може да се каже, че американците имат основен “принос” за руското нападение над Украйна, колкото и парадоксално да звучи това за незапознатите с материята. Тази страна има щастието или нещастието да се намира на западната граница на Русия, което автоматично я превръща в предмет на силни аспирации. На нейна територия от дълго време се води многостепенна и мащабна война на различни нива, която често протича извън полезрението на публиката. САЩ отдавна финансират и отглеждат там разни организации и отделни лица, които обработват общественото мнение и го насочват в изгодна за американците посока в противовес на руското влияние. Така се стига до момент, в който украинците започват да импонират на западния обществено-икономически модел, рекламиран широко от американската пропагандна машина, и да се стремят към него. Но ние не можем да обвиняваме само американската пропаганда или пък украинския народ за този избор, защото само силно идеологически обременени индивиди с много ограничен мисловен хоризонт могат да предпочетат руския модел пред западния. Така че стремленията на украинските граждани към Запада са обусловени от естествено желание за постигане на по-добър живот, към което се стреми всеки от нас. Само че някои неориентирани особи (русофилите) погрешно смятат, че могат да го постигнат, следвайки сляпо Русия. 

Всъщност интересът на Съединените щати към Украйна не е предизвикан от загриженост за нейното благополучие (каквато не се очаква в света на политиката), а от чисто геополитически съображения. Техните главни цели са такива, каквито са били винаги – да не допуснат усилване на своите врагове. И, колкото и да е странно за някои, основните им врагове не са китайците, а Русия и Германия. През 2015 г. Джордж Фридман (George Friedman) в интервю за руски медии изказа еретичната и непонятна за някои мисъл: “Най-опасният съюз за САЩ е този между Германия и Русия – германските технологии и капитали и руските човешки ресурси”. А г-н Фридман не е случаен човек, той е американски политолог и основател и директор на частната информационно-аналитична разузнавателна компания Стратфор, в която работят много бивши служители на ЦРУ. През същата година в своя реч той заявява: 

“Първичният страх на Съединените щати е от германските технологии и капитали и руските ресурси и човешка сила като единствената комбинация, която адски плаши САЩ от векове.
… 

Първостепенният интерес на Съединените щати, заради който в продължение на век водихме войни – Първата световна, Втората световна, Студената война – бяха отношенията между Германия и Русия, защото обединени, те са единствената сила, която може да ни заплаши, и да се уверим, че това няма да се случи”. 

Противно на общоприетите наивни представи, именна Западът, в лицето на САЩ, Великобритания и Франция, предизвиква две световни войни, за да предотврати сдобиването на Германия с евтини ресурси било чрез придобиването на колонии (Първата световна война), или завладяването на богати на суровини територии (Втората световна война). Великите държави приемат като смъртна заплаха възможността Германия да получи достъп до безплатни ресурси или дори до такива на ниска стойност. Причината е в огромния потенциал на германския народ, който дори и при липсата на собствени суровини и необходимостта да ги купува по международни цени, произвежда и изнася огромни количества качествени стоки, което Западът възприема като висша опасност за икономическите си интереси. 

Няколко бързи факта потвърждават тази теза. Германия разполага с 17 пъти по-малко население и работна сила от Китай и 27 пъти по-малка територия, но произвежда само 3,9 пъти по-малко стоки и изнасят само 1,4 пъти по-малко такива. В същото време БВП на Германия на глава от населението е 4,2 пъти по-голям от този на Китай. А най-фрапиращото е, че по износ на глава от населението Германия изпреварва Китай 9,4 пъти! И това е при положение, че германците не разполагат със свои ресурси. 

Ето защо сближаването между Германия и Русия, което би осигурило на германската икономика суровини на изгодни цени, се разглежда на Запад, и особено в Съединените щати и Обединеното кралство, като заплаха от най-голяма величина. Затова единственият начин да предотврати неизбежното по-задълбочено руско-германско сближаване (един от изразите на което щеше да бъде “Северен поток 2”) САЩ виждат в отравянето на отношенията между тях. За тази цел те използват слабото място на Русия - нейният първичен страх от заемането от страна на НАТО на стратегически позиции по нейните граници и в частност в Украйна. 

Поне две събития служат като ясен знак, че именно Съединените щати се притесняват от задълбочаване на отношенията между Германия и Русия и се стремят да ги възпрепятстват с цената на всичко. Първото е настойчивото американско предложение за приемане на Украйна и Грузия в НАТО, осъществяването на което неминуемо би разтрогнало отношенията на Русия с европейските страни, в това число и с Германия. Разбирайки, че това би попречило на връзките й с Москва, от които и двете страни имат полза, Германия отхвърля американското предложение. Според устава на НАТО всички страни трябва единодушно да гласуват, за да бъде прието каквото и да е предложение. Тоест дори и една страна може да наложи вето. В конкретния случай към Германия се присъединяват и други държави, което блокира американския проект. 

Второто е яростното противопоставяне на Вашингтон на проекта “Северен поток 2”. Американците си дават сметка, че с евтиния руски газ Германия става още по-конкурентоспособна и икономически силна, което би увеличило и политическото й влияние. Но неотстъпчивостта на Берлин показва на янките, че и по този начин не могат да преустановят руско-германските икономически контакти. 

Виждайки, че не може с политически натиск да въздейства върху европейците, и конкретно на германците, Америка решава да използва по коварни прийоми. Принуждавайки Русия да нападне Украйна, чрез силен и постоянен натиск по границите й, САЩ поставят Европа пред невъзможност да продължи взаимоотношенията си с Русия. В този случай ЕС е принуден да осъди действията на Москва и Путин, да им наложи санкции и да преустанови връзките си с тях, въпреки очевидната икономическа неизгодност на този акт. Така Путин, Русия и Европа попадат в капана на САЩ, който е пригоден преди всичко за Москва и Берлин. И засега американският план работи поне приблизително според очакванията на Вашингтон.  

Бидейки все още глобален хегемон, Съединените щати разполагат с лостове за влияние в почти всяка точка на планетата, включително и по границите на Руската федерация. Тези инструменти (политически, дипломатически, икономически, информационни, шпионски, военни) им позволяват да формират удобни за тях условия в сферите им на влияние, а също така и да оказват натиск върху областите извън техния обхват. Русия също разполага с известни възможности да влияе на определени страни, но в сравнение с американските нейните са силно ограничени. Тъй като Украйна е област, в която се сблъскват американските и руски интереси, тя става обект на особено внимание и от двете страни. За Русия тя е от жизненоважно значение за собствената й безопасност, поради което Москва се стреми да я държи на всяка цена под свой контрол. За Америка Украйна има висока стойност, защото чрез нея може да оказва натиск върху Русия и да влияе на отношенията между нея и европейските страни, и преди всичко на тези с Германия. Защото спрямо Германия американците имат специален интерес от най-висш порядък, както изяснихме вече.  

В български контекст, водени от своето пословично невежество и дълбока слепота българските русофили силно се надяваха Китай да застане зад Русия, с която заедно да натрият носа на омразния Запад, и най-вече на янките. За тяхно огромно съжаление обаче това не се случва и няма да се случи. Поне не и при тези обстоятелства. Китай се въздържа от директна подкрепа за Русия по няколко причини. Едната е, че се страхува от западни санкции, които могат да му нанесат колосални и непоправими щети. Ако Западът спре да купува китайските стоки, преустанови инвестициите си в страната, изтегли предприятията си от нея и й прекъсне достъпа до западни технологии, Китай ще се върне в каменната ера, защото без Запада Китай е кръгла нула. Другата причина е в това, че ако китайските интереси изобщо съвпадат в някаква степен с руските, то това е само в много ограничени аспекти и Пекин не вижда повод да се намесва в конфликт, който няма да му донесе никакви икономически, финансови или териториални изгоди. Третата причина е, че Китай умело се възползва от затрудненията на Русия и си осигурява изгодни сделки за сметка на руската страна, която в момента отчаяно се нуждае от каквито и да е финансови потоци. Което показва, че с настоящата война Русия окончателно се превръща в нещо като суровинен придатък на Китай, който няма нищо против. Следователно инспирираната от САЩ война в Украйна носи дивиденти и на Китай, но само ако не се меси пряко в нея, което той няма да стори, поради изброените по-горе причини. А ние можем само да адмирираме китайските управляващи за мъдрата политика и да се присмиваме на русофилите за липсата у тях на какъвто и да е здрав разум.   

Но да се върнем на международното поле. Създавайки напрежение в даден регион, САЩ се опитват да пренаредят в своя полза съществуващата до момента неудобна за тях конфигурация. След това те предлагат помощ на засегнатите страни за решаване на проблем, който самите американци са създали. Тоест причинителите на болестта се явяват нейни лечители. 

Но да виним американците за този им начин на действие е меко казано наивно, защото всеки в тяхното положение постъпва по същия начин. Римляните, британците и всички други народи с имперски амбиции са използвали сходни методи, водейки се от прастария принцип divide et impera (разделяй и владей). Руснаците също влизат в това число, само дето техните възможности са крайно ограничени на този етап. Затова американците си позволяват, при това с успех, да предизвикват смут на техните граници, което създава извънредно безпокойство у руските политици и ги принуждава да предприемат изключително непопулярни и дискредитиращи ги в очите на международната общност мерки, но наложителни от тяхна гледна точка. Войната в Украйна е точно такова събитие, предизвикано от американските провокации, които в крайна сметка поставят Москва пред съдбоносна дилема. На управляващите в Кремъл им се налага да избират между това, от една страна, да наблюдават пасивно как големият им враг – Съединените щати – създава около тях санитарен кордон и ги обгражда с вражески държави, контролирани от Вашингтон и въоръжени с американско оръжие, включително и ядрено, и, от друга страна, да реагират активно и открито да се противопоставят на американските интриги и попълзновения, което значи да предприемат военни действия. В случаите с Грузия и Украйна руснаците избраха войната, което носи съответните позитиви и негативи. 

Ала казусът с Украйна е много по-комплициран, защото тя представлява обект на сериозен интерес от американска страна, което означава, че американците са готови да се бият за нея до последния... украински войник. Украйна не само предоставя плацдарм на Америка за по-нататъшно настъпление срещу Русия (което може да протече под различни форми), но и й дава възможност да преустанови за неопределено време отношенията между Русия и Европа. По този начин ще секне притокът на европейски пари за режима в Москва и същевременно ще бъде уязвена конкурентоспособността и дори сигурността на европейските страни и преди всичко на Германия, към която САЩ винаги са имали особено отношение. Тази несигурност ще принуди европейците да търсят американските ресурси и военна и политическа помощ и ще ги отблъсне от Русия. Така държавите в Европа ще станат още по-зависими от Съединените щати и ще им се налага да се подчиняват на тяхната воля. А Русия, лишена от европейските пари, стоки, инвестиции и технологии, ще потъне в дълбока криза. Недоволството на руското население от намаляването на стандарта му на живот може да бъде използвано за предизвикване на граждански конфликти, смяна на властта с удобни марионетки и дори разцепване на руската територия на по-малки и по-лесни за контролиране субекти. Това е планът максимум на американската администрация.  

Дали и до каква степен този план ще се осъществи предстои да разберем, но е много вероятно крайният му вариант да донесе сериозни проблеми на страните в обсега на настоящия конфликт, сред които е и България, защото разпадането на Русия би предизвикало мощни трусове, които неизбежно ще засегнат близките й държави. В този смисъл такова събитие би имало силни негативни последици за нашата страна и за дълго би я разстроило в политическо, икономическо, финансово и социално отношение, още повече, че и цяла Европа, а може би и голяма част от света, ще бъде в криза.

Hasid се крие три години в турската част на Кипър, където е арестуван преди година и половина от турците по искане на израелската полиция и отведен в затвор в Анкара. Екстрадицията отнема повече от година заради усложнените отношения между Турция и Израел. Разследването срещу Hasid се провежда съвместно от четири различни полицейски управления по света в Израел, Русия, Украйна и Белорусия.

Според полицията, Guy Hasid държи един от най-големите бордеи в Европа, който работи под прикритието на стриптийз клуб в турски Кипър. Там е мястото, където той е продал десетки жени от бившия Съветски съюз с цел проституция. 

Тази информация подкрепя данните, свидетелстващи, че евреи са основните играчи в търговията с роби в миналото и в трафика и злоупотребата с бели робини в днешно време. Това е и темата на филма на Уилям Пиърс „Евреите и търговията с бели робини”. Във филма (на руски език) на Дейвид Дюк пък се говори за съвременната организирана престъпност в Русия и САЩ, която се оглавява отново от евреин – Semion Yudkovich Mogilevich, един от десетте най-издирвани престъпници от ФБР.  

в. Култура  

Франсис Стоунър Сондърс*

 Съвременното изкуство е било „оръжие” на ЦРУ. Десетилетия наред това се носеше като слух или шега сред арт средите, но сега вече е потвърдено като факт. По време на Студената война Централното разузнавателно управление е използвало модерното американско изкуство, в това число и творби на художници, като Джаксън Полък, Робърт Мадъруел, Вилем де Кунинг и Марк Ротко, като оръжие. Подобно на принц от времето на Ренесанса, с тази разлика, че е действало скришом, ЦРУ повече от 20 години е насърчавало и популяризиралo американската абстрактна експресионистична живопис по целия свят.

Връзката изглежда невероятна. 50-те и 60-те години на ХХ век са време, в което повечето американци не харесват или направо презират модерното изкуство. Президентът Труман обобщава това масово настроение, заявявайки: „ Ако това е изкуство, значи аз съм хотентот”.

Колкото до самите художници, мнозина от тях са бивши комунисти, които не са приемани добре в маккартистка Америка, и със сигурност не са от хората, които получават подкрепа от американското правителство.

Защо тогава ЦРУ ги е лансирало? Защото в пропагандно белязаната война със Съветския съюз това ново артистично движение е можело да се изтъква като доказателство за творчеството, интелектуалната свобода и културната мощ на САЩ. А руското изкуство, оковано във веригите на комунизма, не е можело да бъде конкуренция.

Дълги години се е говорило и спорило за съществуването на такава политика, но чак сега това за пръв път се потвърждава от бивши служители на ЦРУ. Без знанието на художниците, новото американско изкуство тайно се е популяризирало чрез политиката, известна като „дългата каишка” – подобно на косвения начин, по-който от ЦРУ са лансирали литературното списание Encounter (стълкновение, сблъсък), редактирано от Стивън Спендър.

Решението културата и изкуството да се включат в арсенала на американската Студена война се взема още когато ЦРУ се основава през 1947 г. Недоумяващи защо комунизмът все още привлича мнозина западни интелектуалци и художници, от новото управление създават отдел за пропаганда, който може да влияе на повече от 800 вестника, списания и организации за обществена информация. Хората са се шегували, че всичко това е като джубокс машина – ЦРУ натиска копчето и по света започва да се върти онази песен, която то си е избрало.

Следващата важна стъпка е направена през 1950 г., когато се създава Отделът за международните организации под ръководството на Том Брейдън. Тъкмо този отдел субсидира анимационната версия на „Животинската ферма” от Джордж Оруел, спонсорира американски джаз музиканти, оперни рецитали, програмата за международните турнета на Бостънския симфоничен оркестър. Агенти на отдела са разпределяни във филмовата индустрия, в издателски къщи и дори като автори на пътеписи за прочутите пътеводители Fodor. Знае се вече, че отделът също така е разпространявал анархистичното авангардно движение абстрактен експресионизъм.

Първоначално опитите да се лансира новото американско изкуство са по-открити. През 1947 Държавният департамент организира и финансира пътуваща изложба „Прогресиращо американско изкуство”. Целта е да се опровергаят твърденията на Русия, че Америка е културна пустиня. Но изложбата среща силна съпротива на американска земя, като кара Труман да направи забележката си за хотентота, а един огорчен конгресмен заявява: „ Аз съм само един глупав американец, който плаща данъци за такъв боклук”. Налага се изложбата да се прекрати.

Сега американското правителство е изправено пред дилема. Тази еснафщина заедно с истеричните критики на Джоузеф Маккарти срещу всичко авангардно и нетипично са доста срамни. Те дискредитират представата, че Америка е изтънчена, културно богата демокрация. Те, освен това, пречат на американското правителство да утвърди промяната в културното надмощие от Париж в Ню Йорк. И за да се разреши проблемът, правителството се обръща към ЦРУ.

Връзката не е чак толкова странна, колкото може би изглежда. По онова време в новото управление, в което работят предимно възпитаници на Йейлския и Харвардския университет, мнозина от които колекционират произведения на изкуството и през свободното си време пишат романи, цари много по-либерален дух в сравнение с политическия свят на Маккарти или пък с ФБР на Едгар Хувър. Ако някога някоя официална институция е била съставена от ленинисти, троцкисти и алкохолици от Нюйоркската школа, то това е ЦРУ.

До този момент няма сведения от първа ръка, които да доказват, че такава връзка е съществувала, но мълчанието се нарушава за пръв път от бивш високопоставен служител на ЦРУ:

„Да - управлението виждаше възможност в абстрактния експресионизъм. И да, то се възползва от нея… Колкото до абстрактния експресионизъм, ще ми се да кажа, че ЦРУ го създаде, за да види какво ще стане в Ню Йорк и Сохо”, шегува се той. „Но според мен, ние направихме това заради едно разграничение. Разбрахме, че абстрактният експресионизъм е изкуството, което прави социалистическият реализъм да изглежда по-стилизиран, по-строг и ограничен, отколкото всъщност е. И така се възползвахме от тази особеност в някои изложби.”

„Приемането ни беше някак улеснено, тъй като по онова време Москва беше доста безпощадна в критиките си срещу каквото и да е нарушаване на строгите й правила. Следователно, нормално беше да мислим, че нещо, което отнася толкова сурова критика от тях, си заслужава да се подкрепя.”

За да се възползват от възможностите на лявото авангардно изкуство в Америка, от ЦРУ трябва да са сигурни, че покровителството им ще остане скрито. „Неща от подобен сорт могат да се осъществяват само ако протичат на две или три нива”, обяснява бившият високопоставен служител. „Така че, пред нас не стоеше въпросът дали трябва да изчистваме репутацията на Джаксън Полък, например, или пък да правим неща, които да включат подобни хора в организацията. Нямаше начин да бъдем по-близо до осъществяването на целта си, тъй като повечето от тези хора изпитваха много малко уважение към правителството и никакво към ЦРУ. Така че, използването на хора, които се чувстват по-близо до Москва, отколкото до Вашингтон, може би дори имаше по-добър ефект.”

Това е „дългата каишка”. Кампанията на ЦРУ се върти около Конгреса за културна свобода - пъстра смесица от интелектуалци, писатели, историци, поети и художници, който е основан със средства на ЦРУ през 1950 г. и се управлява от агент на ЦРУ. Той е бастионът, от който културата се брани от нападенията на Москва и нейните последователи на запад. В своя зенит той има клонове в 35 страни и издава повече от 20 списания, включително и Encounter.

Конгресът за културна свобода е идеалният фронт, от който ЦРУ да активизира тайния си интерес в сферата на абстрактния експресионизъм. Той е официалният спонсор на пътуващи изложби, списанията му са поле за изява на такива критици, които са благоразположени към новата американска живопис. Никой, в това число и самите художници, не се усеща какво всъщност става.

През 50-те години на ХХ век Конгресът за културна свобода организира няколко изложби с абстрактен експресионизъм. Една от най-важните е „Новата американска живопис”, която в периода 1958 – 1959 гостува във всеки голям град в Европа. Други значими изложби са „Модерното изкуство в САЩ” (1955 г.) и „Шедьоври на XX век” (1952 г.).

Тъй като за транспортирането и излагането на модерна живопис се плащат големи суми, да окажат помощ са поканени и милионери, и музеи. Изтъкната фигура сред тях е Нелсън Рокфелер, чиято майка е един от основателите на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Като директор на „Музея на мама”, както той го нарича, Рокфелер става един от най-ревностните поддръжници на абстрактния експресионизъм, когото той нарича „живопис на свободното предприемачество”. Най-големите и значими изложби в музея се организират от Конгреса за културна свобода.

Но музеят е обвързан с ЦРУ и по други линии. Уилям Пейли, директор на телевизионната компания CBS broadcasting и основател на ЦРУ, е член на Международната програма на музея. Неин председател е Джон Хей Уитни, който е работил в Управлението на стратегическите служби – организацията предшественик на ЦРУ. А Том Брейдън, главен директор на отдела за международните организации на ЦРУ, през 1949 г. е изпълнителен секретар на музея.

Брейдън, който вече е над 80-годишен, живее в Удбридж, щата Вирджиния, в къща, пълна с произведения в стила на абстрактния експресионизъм и пазена от огромни немски овчарки. Той разяснява целите на отдела за международни организации. „Искахме да съберем на едно място всички писатели, музиканти, художници, за да покажем, че Западът и САЩ се стремят към свобода на изразяването и към интелектуални постижения - без никакви конкретни ограничения какво да се пише, какво да се казва, какво да се прави и какво да се рисува, както се случваше в Съветския съюз. Мисля, че това бе най-важният отдел, който ЦРУ имаше, и смятам, че той изигра ключова роля по време на Студената война.”

Брейдън потвърди, че отделът му е работел тайно заради обществената неприязън към авангардното изкуство: „Беше трудно да накараш Конгреса да се съгласява с това, което ние искахме да правим, като например да изпращаме изкуство в чужбина, да изпращаме симфонии в чужбина, да публикуваме списания в чужбина. Това е една от причините всичко да се върши скришом. Трябваше да е тайна. За да насърчаваме откритостта, се налагаше да сме потайни. Това означаваше и да играем папата спрямо днешните Микеланджеловци. Нужен е папа или човек с много власт и пари, за да може изкуството да получи признание и подкрепа”, твърди Брейдън.

„За да може накрая, векове по-късно, хората да възкликват: „Ах, вижте само! Сикстинската капела, най-прелестното творение на света!”. Това е вездесъщ проблем, пред който е изправена цивилизацията - още от появата на първия художник и първия милионер, който го е покровителствал, та и до днес. И ако го нямаше мултимилионерът или човекът с власт, нямаше да имаме изкуство.”

Дали без покровителство абстрактният модернизъм щеше да бъде основното артистично движение след войната? Отговорът вероятно е положителен. В същото време, обаче, е погрешно да се смята, че, когато гледаме произведения от представители на абстрактния експресионизъм, се превръщаме в опитни мишки на ЦРУ.

И вижте днес къде се е озовало абстрактното изкуство: в мраморните зали на банките, по летищата, в градските съвети, в заседателните зали, в големите галерии. За онези, които го популяризираха – бойците в Студената война, тези картини са лого, ключ към културата им и система, която искаха да покажат навсякъде, където си заслужава. И те успяха.

Тайната операция

През 1958 г. пътуващата изложба „Новата американска живопис”, в която участват творби на Полък, де Кунинг, Мадъруел и други, е представена в Париж. Галерия „Тейт” има огромното желание тя да е следваща спирка за изложбата, но няма финансова възможност за това. Късно същия ден, когато от „Тейт” са изразили своето желание, американският милионер и меценат Джулиъс Флайшман дава нужните пари и изложбата се мести в Лондон.

Парите, обаче, които Флайшман осигурява, не са негови, а на ЦРУ. Те идват от фондацията Farfield, на която Флайшман е директор, но фондацията не е благотворителна, а е таен канал за парични средства от ЦРУ.

И така - без знанието нито на галерия „Тейт”, нито на обществеността, нито на художниците, изложбата се прехвърля в Лондон (за сметка на американските данъкоплатци) за целите на пропагандата. Бившият служител на ЦРУ Том Брейдън описва как са се правели такива тайни канали като фондацията Farfield:

„Отивахме при някой известен богат нюйоркчанин и му казвахме: Искаме да открием фондация. Обяснявахме какво искаме да направим и го карахме да се закълне да пази тайна, а той отговаряше: Разбира се, ще го направя. После попълвахме документите с неговото име и ето ти фондация. Това беше много прост метод.”

Джулиъс Флайшман е точният човек за подобна роля. Той заема ръководна позиция в отдела за международни програми на МОМА, също както и други фигури, близки до ЦРУ.

Превод от английски Росен Асенов

Едно ново проучване на Университета на Алабама изненада американската ощественост, показвайки, че цели 75% от бездомните младежи използват поне една социална мрежа.

Изследователите са сравнили живота на младите хора (средна възраст 19 години) и са се опитали да открият разликите между тези, следващи в реномирани учебни заведения и бездомните младежи, без образование и доходи.

Направено е допитване до 237 студенти срещу 65 бездомни млади хора. Първите, разбира се, са показали по-висок резултат при използването на Facebook и други социални сайтове (90 процента). Това, което е изненадало учените обаче е, че при бездомните младежи този показател е цели 75 процента.

Това показва, че разделението при използването на новите технологии вече не е според това, кой е по-богат или по-беден, нито по-образован. Основното разделение си остава това между младите и възрастните хора, без значение какви са останалите фактори.

Още по темата -

http://teenews.eu/?p=12202

Екип от морски биолози създаде приложение, което използва сигналите от автономните морски роботи от мрежата Wave Glider, за да предупреждава потребителите на смартфони и таблети за местоположението на най-близко преминаващите до тях акули.

Учените са от Университета Станфорд и се ръководят от професор Барбара Блок. Те са създали безжична мрежа по продължението на бреговете в близост до Сан Франсиско за ранно предупреждение от големи бели акули.

Източникът на информация са автономните безшумни роботи Wave Glider, които се захранват от слънчева енергия или такава от вълните и функционират по западното крайбрежие на САЩ. Освен акули, те проследяват движението на китове, костенурки и какво ли още не.

Конкретно информацията за акулите обаче е от сериозен интерес за местното население и туристите и именно тя ще бъде разпространявана с мобилното приложение Shark Net. То изпраща предупреждение всеки път, когато някоя акула се приближи до бреговата ивица. Освен това разполага с дигитална карта и 3D модели на различни акули.

Още по темата - тук

    Краят на миналата година беше ознаменуван от гръмкото разкриване на една грандиозна афера. Журналисти от американкото агентство Bloombergпровеждат собствено разследване на основата на материалите, предоставени им от сенатора Бърни Сандърс (Bernie Sanders). Резултатите от това разследване шокират както гражданите на САЩ, така и световната общественост.

    От 2007 до 2011 г., тоест в разгара на икономическата криза, Федералната резервна система (позната у нас като Федерален резерв – В. К.) тайно даже от Конгреса на САЩ отпуска необосновани кредити на частни банки и корпорации на наистина астрономическата сума от 16,1 трилиона долара. За сравнение е нужно да се каже, че тази сума превишава както годишния БВП на такава супердържава като Съединените щати, така и доста приличната сума от нейния общ дълг (сред световните длъжници-рекордьори САЩ по названата величина заемат почетното първо място с около 15 трилиона долара).

    Секретните данни са получени в резултат на държавния одит на Федералния резерв (ФР) на САЩ. Това е първата такава проверка в столетната история на организацията и остава само да гадаем, какви афери още се въртят там безконтролно и безнаказано.

    Във всяка страна има достатъчно скептични хора, които не жалят енергия за изясняване на съмняващите ги факти. В САЩ такива са Рон Пол (Ron Paul) и Алън Грейсън (Alan Grayson), които като по чудо успяват да предизвикат поправка към законаDodd-Frank. Възползвайки се от тая поправка, именувана Закон на Додд-Франк за реформиране на Уолстрийт, и от Закона за защита на потребителите Сметната палата проверява счетоводните книги на ФР. Разследването е проведено от сенатора-републиканец Джим Деминт и независимия сенатор Бърни Сандърс, който, както вече казахме, предоставя сензационните материали.

    Журналисти от Bloomberg няколко години провеждат в съдилищата, в опит да развенчаят аферата на века. Представителите на ФР, на първо място председателя Бен Шалом Бернанке и неговият предшественик Алан Грийнспан, а също по понятни причини съчувствуващите им лица от висшите банкови кръгове, призовават на помощ целия арсенал от иезуитски аргументации: разгласяването ще доведе до крах на водещите банки..., паника на борсата..., задълбочаване на световната криза..., недоверие на широките маси..., тежко положение в страната... и т.н. и т. н. Обаче, благодарение на упорството на журналистите, данните от одита все пак получиха международна публичност.

    Трябва да се каже, че реакцията на световната общественост на сензационната новина напълно оправда както очакванията на журналистите, така и мрачните предчувствия на ФР. Справедливия гняв на милиони редови американци, искрено вярващи, че живеят в най демократичната страна на света, е напълно обясним, още повече, че много от тях си мислят, че ФР се намира под контрола на родната държава и е призван всячески да охранява и спасява законопослушните граждани и данъкоплатци, а не да субсидира крупните банки, част от които се намират дори и отвъд океана. Англоезичният интернет бушува от призиви да се разруши системата и да се свали престъпния финансово-мафиотски клан, обхванал властта в страната.

    Все нови и нови подробности наливат масло в огъня. В прилив на нечувана щедрост като добавка към указаните шестнадесет трилиона долара ФР дава на частни банки и корпорации още над 600 милиона (659,4 млн. по данни на Главното бюджетно-контролно управление), предоставяйки възможност за пускане на програма за естремно кредитиране. Много американци виждат в тази политика първопричина за дълбоката финансова криза.

    Особено възмущение у читателите на средствата за масова информация предизвиква този факт, че заемите са давани с крайно ниски проценти – много по-ниски от пазарните, така че банките успяват не само да се задържат на повърхността, но и да получат огромни приходи от тези заеми. Така съвкупните доходи на шесте най-големи американски банки, получили от суперизгодните кредити, нарастват на 39% при това в условията на криза.

    От тези 16,1 трилиона долара 3,1 излизат извън Америка в Източното полукълбо (преимуществено в банки от Великобритания, Швейцария, Германия и Франция). Обаче европейците също не са очаровани от дейността на ФР. Федералната резервна система е заподозряна в съзнателно предизвикване на финансовата криза с цел да се отнеме независимостта на много европейски страни. На първо място става дума за т. нар. държави PIIGS (Portugal, Italy, Ireland, Greece and Spain) – най крупните длъжници сред страните от Европа.

    Такива подозрания са напълно обосновани, защото в светлината на последните разобличения Федералният резерв изглежда като чудовищна структура, която не съгласува своите действия с никого. Нещо повече. Дори и ако в резултат на държавните проверки изплуват деяния, които не можем да квалифицираме по друг начин освен като престпъни – отговорност за тях няма да бъде понесена от никой. Така че по същество ФР се явява даже не извъндържавна, а наддържавна структура.

    Особено обезпокоителен е фактът, че въпросът за световната валута, имащ жизнено значение за икономиката на цялата планета, се оказва в ръцете на хора, които са изключително морално нечистоплътни.

    Мнозина са поразени от факта, че за прехвърлянето на астрономическата сума пари даже не е била пусната печатната машина. Федералният резерв на САЩ създава 16,1 трилиона долара буквално от въздуха, с натискане клавишите на компютъра. За съжаление от 1971 г. долара е валута, която не е обезпечена със злато, така че ФР е могла да създаде и 20, и 30, и 40 трилиона виртуални долара, които, обаче, носят на нужните хора съвсем реални дивиденти.

    Системата печата пари от нищото, а САЩ  и целия свят след това взимат от нея тези пари в заем с определени проценти. За удобство е създадена цяла система от учреждения, принадлежащи, уви, на едни и същи лица, и изпълняващи едни и същи функции – Федералната резервна система, Международния валутен фонд, Световната банка. Освен това ФР има свои представителства в лицето на Централните банки във всички страни по света и по такъв начин постоянно контролира тяхната икономическа жизнедеятелност.

    Не е достатъчно, че тези организации повсеместно практикуват политически и икономически шантаж на държави и цели региони, финансират войни и други достатъчно непривлекателни предприятия, те още имат възможност и за абсолютно безнаказано изкуствено създаване на финансови кризи. Всъщност отдавна е доказано, че в такива условия за създаването на финансови економически катастрофи е достатъчно включването на доларопечатащата машина, върху която безконтролната система има узаконен монопол (Федералният резерве частна институция, която единствено притежава прерогативите да емитира, т. е. да печата националната валута на Съдинените щати – В. К.).

    Няколко натискания на клавишите и цели региони неочаквано се оказват под заплахата от загуба на националното богатство и съответно на държавния суверенитет. Милиони хора се приближават към нищетата, някой си пуска куршум в челото, други тровят себе си и семейството си с газ, а някои получават приходи, изчислявани в трилиони.

     Автор Оксана Чередник

    Превод от руски Виктор Кордон

Тази сутрин, на хладна глава препрочетох на писаното.

И се сетих за нещо, което ме впечатли във всички музеи: навалицата от хора, които ги посещаваше от сутрин до вечер, всеки ден от седмицата. Не говоря за чужденци-туристи, а за американци, за американски семейства и училищни класове. Не мога да с представя музей в България, който може да има такава посещаемост. Вярно, музеите са направили всичко възможно, за да е интересно и забавно, всеки да може да задоволи личните си интереси и импулс за дейност, да отговори на своите въпроси, ( в момента в Музея за естествена история има 4 образователни шоу програми в различни отдели, в които срещу малко по-висока такса можеш да се запознаеш по-детайлно и интерактивно с определено нещо – с динозаврите, например), направили са включително това, че в музея Метрополитен американците плащат за такса толкова, колкото искат, (може и само 1$!), а Музеят за модерно изкуство работи всеки петък от 16 до 20 часа безплатно! Тук говоря за една друга култура за семейно прекарване на свободното време, за атмосфера на подкрепа и развитие на естественото човешко любопитство в любознателност, за възпитаване на свободния човек, който си задава въпроси и има възможността свободно да търси и намира отговори. Не ви ли прави впечатление, че чуждестранните лектори толкова упорито и настоятелно очакват въпроси и са доста разочаровани, когато никой за нищо не ги пита. Те едва ли не смятат, че на са си свършили добре работата, ако никой не им задава въпроси. И не знаят, горките, че българинът не пита. Не пита, защото от детската градина до университета акцента не е върху лично придобиваното знание ( „какво тук значи някаква си личност?”), а върху преподаваното знание и в този смисъл въпросите тук се приемат като обида, като негласен укор към преподавателските умения на лектора; защото истинските дебати не се поощряват и най-често се подменят с нещо, което прокарва нечие мнение или е по-удобно за контрол. А през този контрол минават какви ли не глупости, но не и истински различно мнение. С годините българинът се учи да не пита, за да не получи укор, обида или лъжа. Така в края на образователния курс от училището излизат не свободни, а удобни хора, които не умеят да задават въпроси и ако все пак успеят да зададат важен въпрос, не знаят как да постигнат истински отговор.

Спомням си житейският урок на проф. Дж. Родшилд от университета Джорджтаун, Вашингтон, която не толкова ни преподаваше в онези първи години на програма „Стъпка по стъпка”, колкото се опитваше да ни докара нас, учените по друг начин българки, до едно ново знание на базата на собствения ни опит. Тя като че ли дебнеше да зададем въпрос и тутакси казваше: „Добър въпрос. А вие как мислите?”. Поставяше на 3 различни места в залата „Съгласен”, „Несъгласен”, „Колебая се”. Молеше ни да застанем под „нашия” отговор и да формулираме обща групова аргументация. Разгаряше се общ дебат и колкото по-оживено дебатирахме, толкова по-щастлива изглеждаше проф. Родшилд. В тези дебати за нея нямаше правилно или неправилно мнение. Имаше развитие, имаше израстване, имаше живот. За най-добрите учебни заведения на американската образователна система, независимо дали става дума за детска градина или престижен университет, като че ли знанието няма значение само по себе си. То е средство за изграждане и развитие на личността и възможност за по-нататъшно развитие на материалната култура.  Имаше учителки, които бяха доста смутени от този начин на „преподаване”. Те бяха доста неудовлетворени от това, че никой не слагаше етикет „правилно”, „неправилно”, „прието”, „отхвърлено”. За това си мисля, че истински любознателни са точно американците, а ние сме изградили образователна система, която все още прави всичко възможно да убие естественото любопитство на децата. В това начинание много ни е помогнало семейството, в което децата се водят по-често на кафене и ресторант, а по-рядко в музей и ботаническа градина, и на детските въпроси се отговаря с „Млъкни, досаждаш ми”, „Стига си задавал глупави въпроси”. Разбира се, трябва дебело да подчертая, че познавам и млади семейства, които използват всяка свободна минута да водят децата си из цялата страна и чужбина, да им създават възможно най-добри условия за развитие на тялото идушата. Част от тях не са непременно най-богатите, но са най-отворените към света и хората и децата от тези семейства веднага правят впечатление с познанията и културата на поведение сред другите деца.

Второто нещо, което ми направи впечатление в музеите на Ню Йорк беше големият брой афроамерикански семейства и деца в класовете. Моите хора ме уверяваха, че така ми се е сторило. Което пък ме кара да мисля, че за тях това е даденост, която вече не забелязват. Разбирате, че тук ще говоря за ромите и другите маргинализирани общности. Кога ли ще видя толкова ромски семейства в музеите и ромски ученици тръгнали на образователни екскурзии, а не на турове за крадене?! А докато това не се случи, смешно е да говорим за успехи в интегрирането им. Там, в музеите, и гледайки смесените екипи на телевизионните предавания, разбрах колко естествено е избирането на Барак Обама за първия цветнокож американски президент. Той е закономерен краен резултат на дългия 200 годишен път, който американската нация е изминала от гражданската война в защита на поробените негри до днес. Впрочем, България има своя светъл момент, в който сме защитили своите еврейски съграждани. Но докато не настъпи момент, в който ще ни се наложи да защитим своите ромски съграждани и да положим истински усилия да ги приобщим към съвременната цивилизация, няма как да се случи подобно политическо чудо като Барак Обама и то да изглежда естествено на българския обществен хоризонт.

Разбира се, и там има чернокожи, които само натискат копчетата в асансьорите на нюйоркското метро, защото не могат друго да правят, но те поне имат тези копчета за работа, а не ровят в кофите за боклук. И може би тук е момента да кажа,че ако има нещо, което да не ми хареса в Ню Йорк, то бяха камарите добре затворени черни чували с боклук, които от 5 часа нататък постепенно заемат все повече място на тротоарите, в очакване на боклукчийските камиони през нощта, които да ги приберат.

И аз като Шехерезада ще спра.

Отивам на работа.

До скоро.