Понеже са ме подгонили едни мисли, а хич не ме бива в мисленето реших да споделя. Не се притеснявайте мислите, които ме гонят не са мои, чужди са, но ме гонят, та чак ме засипват. Сигурно беше по правилно да кажа, че са ме засипали едни мисли, че чак не ми се мисли. Тези дни си цъкнах едно късметче на Facebook и що да видя/прочета: „Когато си много гладен, пийни си вода и си сложи един камък на корема за да ти е тежко."

И такаааа… Аз взех решение. Ще си хапна 4,5,6 филийки хлебец и после ще си пийна повечко водичка или поне колкото мога да понеса, а после, ако не ми е мнооого тежко на мисълта мога да гушна и някой камък. То като няма принц на бял кон, нито просяк с драгливо магаре, камъни ще гушкам и ще се самозаблуждавам, че съм на диета.:)))

Петък е. Нещо като последен работен ден. Пътувам с тролея към вкъщи. Седя до прозореца и гледам през него тъмните улици пълни със светлини и хора. Харесвам София вечер. Нощните мигащи реклами, светофари, малки отвори в домовете ни. Неоновото присъствие завладява. Мравунякът от коли и хора пълзи в различни посоки, сякаш в крайна сметка няма никаква цел. Там, където съм израстнала, нощем беше тихо, празно и имаше звезди. Понякога даже щурчета. То си остана в детството. Сега живея тук. София всяка вечер сваля прашната си риза и навлича онази лунапаркова мантия, която на мен ми се струва вълшебна.

Изведнъж в тролея се качи дете. Може би 10 или 15 годишно. Слабо с разрошена коса, много бяло лице и изпръхнали от студа устни. Някак неестествено стоеше, затова го загледах. По издълженото му лице се четеше напрежение или по-скоро болка. Вдигнах седящия до мен господин, за да стана и да отстъпя място на момчето.
След още няколко минути просто не се сдържах:
- Лошо ли ти е?
- Не, боли ме коремът.
Свих рамене. В рамките на възможностите ми беше само да съчувствам. Пак се загледах в светлините, тъмните дървета и призрачни сгради. Исках да избягам от детето.
В зениците ми трябва да се е отразявал онзи пищен билборд, когато усетих докосване. Напуснах града и погледнах към момчето и мъжа под мен.
- Коремът ме боли, понеже съм много гладен. Ще ми дадете ли 50ст да си купя за ядене?
- Хайде, сега ще слезем на Софийския и аз ще ти купя нещо да хапнеш.
- Ами аз не съм до Софийския.
- Добре, ще слезем на моята спирка или на някоя друга преди това.
- Аз съм до последната спирка...
- Но аз не съм!
Започнах да се ядосвам. Отначало без да помисля за самотните 4лв и някакви стотинки, които имах в портмонето си, забравила за миг купуването на хляб за вкъщи, аз предложих на момчето да го нахраня. Миг по-късно не съжалявах за това, което съм направила, но в мен се прокрадна несигурност и малко гняв най-вече от факта, че в един момент ми се стори, че трябва да го убеждавам, за да се съгласи или да се оставя да бъда разигравана като обиколя София с тролея, за да купя на някого нещо за ядене.
Разколебаната ми решителност беше доубита от думите:
- Не може ли вие да ми дадете 50ст и аз сам да си купя като слезна?
- Аз на теб пари няма да ти дам! - в това изречение нямаше и грам нерешителност. - Ако искаш слез с мен и ще ти взема нещо от най-близкия магазин, ако не - недей.
После тръснах глава и се загледах през прозореца. Нахлулите мисли по повод случилото се не ми позволяваха да се заиграя отново със светлините. Нищо привлекателно не видях в София, във вечерта, в светещите прозорчета на кооперациите.
Дали бях лоша като отказах тези 50ст? Те щяха ли да го нахранят? Да го зарадват? Защо не можах да му повярвам, че ще ги даде за баничка, примерно? Къде точно се загуби доверието? Кога съпричастността ми прерасна в раздразнение? Къде са родителите на това дете? Какви са?
Хилядите въпроси ме преследваха до дома. После насядаха около бюрото ми и продължиха да ми отравят вечерта. За капак нямах нет и не можах да споделя случилото се.
Чувствах се едновременно наивна, предадена и груба. Усещах вина за топлата чаша мляко с какао пред себе си. Гузна бях, заради сития си стомах и меката завивка. Мразех детето и ми беше тъжно за него.
Заспах с твърдата увереност, че не искам да го срещам повече. Разваля уюта на вечерта ми. Колко ловко се измъквам от собствената си съвест!.. само дето в душата ми още лепне...