материалът е от сайта на Центъра за близкоизточни изследвания

РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПАЛЕСТИНА И СЪЗДАВАНЕТО НА ИЗРАЕЛ

До 1947 г. Палестина окончателно се превръща в земя, разкъсвана от насилие. арабите палестинци реагират с насилие на политиката на мандата, която разрешава широкомащабна емиграция. В началото арабите често практикуват доктрината на “Хавалга” или самовъздържане. Към 1947 г. обаче, започват да проявяват активност ционистки полувоенни организации от рода на “Хагана” и “Иргун”, към които по-късно се присъединява и групата “Щерн”. През 1944 г. в официален британски доклад се казва, че корабът с бежанци “СС Патриа” бива потопен при приближаването си до кея, в резултат от саботаж на еврейски симпатизанти на брега, при което загиват 252 души. През 1942 г. в Кайро британският държавен министър е убит от бандата Щерн. През 1944 г. в официален британски доклад се казва, че кампанията на терористичните организации достига своя връх с експлозията, разрушила едно от крилата на хотел “Цар Давид” в Ерусалим, при което загиват 86 обществени служители – араби, евреи и англичани и петима граждани. Палестина бива оприличена на военен  лагер.ООН – фактическият продължител на Лигата  на нациите, само две години след основаването си се оказва натоварена с отговорността за разрешаването на палестинския проблем. През май 1947 г. Общото събрание на ООН създава специалната комисия за Палестина към организацията и я упълномощава да свърже еврейския въпрос в Европа с палестинския проблем. Това става независимо от протестите на палестинците и други арабски представители. В спора те заявяват, че и други страни би трябвало също да дадат убежище на големи маси европейски евреи, прокудени от войната. Специалната комисия за Палестина посещава Германия и Австрия, както и Палестина и други арабски държави. Една от целите, които преследва ООН, е съблюдаването на принципа на самоопределение на народите. Този принцип бива признат в международните среди от времето на Първата световна война и бива приложен спрямо други арабски страни и територии, попаднали под действието на мандата. Въпреки всичко това, този принцип на практика не се прилага към подмандатната на Британия Палестина. В своя доклад специалната комисия за Палестина към ООН коментира този въпрос по следния начин:“По време на създаването на мандатите от група “А” този принцип  не се прилага в Палестина, очевидно поради намерението да се направи възможно създаването на еврейско национално огнище там. На практика спокойно може да се каже, че създаването на такова огнище и самият мандат за Палестина противоречат на този принцип”.Специалната комисия за Палестина към ООН препоръчва Палестина да стане независима, без каквото и да било отлагане. Все пак нейните членове се разделят по въпроса за формата на независимостта. По-малката част се изказват за обединена федерална държава със значителна автономност на двете общности. Мнозинството представители предлагат разделянето на Палестина на две държави – еврейска и арабска - и превръщането на Ерусалим в международна зона под опеката на ООН. Следват продължителни дебати по въпроса за двете предложения на специалната комисия. По време на заседанията бива поставено под въпрос правото на ООН да взема законно решение за разделянето на страната. Най-накрая, след интензивни политически маневри, Общото събрание одобрява с минимални поправки плана на специалната международна комисия за Палестина и нейното взето с мнозинство решение за разделяне на страната.Британското мандатно управление над Палестина трябва да приключи и двете нови държави - арабска и еврейска - трябва да получат независимост на 15 май 1948 г.Резолюцията по разделянето съдържа подробни предпазни мерки за защита на малцинствата и за “съществуващите права на различните религии в Ерусалим, които са осигурени през периода на османското владичество. Включени са и гаранциите за свободен достъп на хора от всички религии до светите места в Ерусалим. Изисква се тези предпазни мерки да бъдат конституционно закрепени от двете бъдещи държави в Палестина.Въпреки че територията  на еврейската държава, определена в резолюцията за разделянето, е по-малка  от очакванията на ционистката организация, все пак се оказва, че тя е изпълнила целта си – създаването на такава държава. Ето защо тя приема плана за разделяне. Палестинските араби и другите арабски държави отхвърлят резолюцията като несправедлива и незаконна.Насилието, което така и не намалява, докато траят дебатите на ООН по палестинския проблем, сега избухва отново и дори се засилва, когато британските въоръжени сили за пръв път се приготвят за изтегляне, и по-късно, когато се определя по-ранна дата за това изтегляне – 15.05.1948 г. От една страна ционистките сили преминават в офанзива, прилагайки плана “Дале”, състоящ се в окупиране на земи, определени да влязат в границите на арабската държава, веднага щом британската власт в тях отслабне. Намерението на ционистите е да се осигури “държава, направена по-голяма и по-еврейска от Хагана”. От друга страна нередовните въоръжени сили на палестинските араби също засилват своите операции. Насилието се разпространява. Главни негови жертви стават цивилните палестинци.Особено кръвопролитен терористичен акт е ционисткото нападение на селото Дейр Ясин близо до Ерусалим. Населението, което се опитва да избегне битката, дава 255 жертви – мъже, жени и деца. В отговор следва арабска атака срещу израелски патрул, при което загиват 77 души. Терорът, който започва след Дейр Ясин,  предизвиква бягство от други палестински арабски селища.На 14 май 1948 г., след засилващи се безредици, държавата Израел обявява своето създаване въз основа на ционистката програма, Декларацията на Балфур, мандатното споразумение и резолюцията за разделяне на Палестина. В деня след церемониалното изтегляне на британските войници съседните арабски държави нахлуват в областите, определени за арабска държава, с което започва първият арабско-израелски конфликт.Когато Съветът за сигурност излиза с резолюция за спиране на огъня израелските сили вече са постигнали решително превъзходство. Освен това те са завладели и контролират големи територии от районите, определени за арабската държава, както и западната част на Ерусалим, която в първоначалния план е определена за интернационализиране.Линиите на военното примирие, установени още през 1949 г., заварват под контрола на Израел повече от 67% от общата територия на Палестина. Египет и Йордания въвеждат свое административно управление в останалите териториални участъци, заделени за арабската държава, според резолюцията за разделяне на Палестина. Ивицата Газа преминава под административното управление на Египет, а Западният бряг – под административното управление на Йордания, която по това време не е член на ООН. От двете държави, предвидени в резолюцията за разделяне, е създадена само едната – еврейската. Втората – арабската държава в Палестина не започва своето съществуване.

ПАЛЕСТИНСКИЯТ ВЪПРОС В ООН В ПЕРИОДА 1948-1967 ГОДИНА

При това положение, когато прилагането на резолюцията по разделянето на Палестина е предварително изпразнено от съдържание, на Обединените нации е оставена отговорността по решаването на палестинския проблем. По своята същност, този проблем по онова време е в това, че все още предстои да се създаде независима арабска държава в Палестина. Въпреки че точно такава е била и първоначалната цел на международната общност, така както първоначално я е изразила Лигата на нациите в 1919 г., а по-късно е изразена и от името на Обединените нации в 1947 г., създаването на арабска държава си остава нереализирано.Първата стъпка, предприета от Обединените нации, е да излъчи посредник, в лицето на виконт Фолке Бернадот от Швеция, “за да съдейства за мирното урегулиране на бъдещата ситуация в Палестина”. След изтощителни преговори с двете страни, той предлага нещо, което сам нарича “възможна основа за дискутиране”. Планът предвижда специфични териториални решения (урегулирания) по границите, връщане на всички арабски бежанци и някои ограничения върху емиграцията на евреите. Бернадот отделя най-голямо внимание на проблема с бежанците, който е и най-сериозно препятствие пред мира. Той докладва, че арабските бежанци (по-късно техният брой бил оценен на 726 000), са  “избягали или са  прогонени от областите, попаднали под еврейска окупация”. Той препоръчва на Обединените нации да потвърдят “правото на бежанците да се завърнат по своите домове ... толкова по-рано и бързо, колкото е практически възможно” и заявява: “Би било нарушение на принципите на елементарната справедливост, ако на тези невинни жертви на конфликта бъде отказано правото да се завърнат по домовете си по време, когато еврейските емигранти се вливат в Палестина и сами по себе си най-малкото представляват заплаха, че ще заемат мястото на арабските бежанци, които са се  вкоренили в тази земя от векове”.Бернадот предлага  и други мерки. Въпреки всичко това обаче, преди Обединените нации да имат възможност да предприемат каквото и да било по неговите препоръки, мисията му в Палестина достига до своя край. На 17 септември 1948 г. Бернадот е убит от бандата Щерн. През декември 1948 г., Генералната Асамблея на Обединените нации потвърждава, че бежанците  имат право да се завърнат. По-нататък тя утвърждава създаването на Помирителна комисия за Палестина, за разрешаване на въпросите, свързани с териториите, бежанците и статута на Ерусалим. През месец май 1949 г. Израел бива приет в Обединените нации. Неговото приемане е било директно свързано с приемането на двете основни резолюции на ООН по въпросите на Палестина – резолюцията № 181 по разделянето и 194 от декември 1948 г.Помирителната комисия се заема с усложняващата се  ситуация в Палестина. Докато арабските държави в този период показват по-голяма гъвкавост, Израел изглежда изпълнен с нежелание да се откаже от спечеленото чрез войната. Усилията на Помирителната комисия по Палестина се провалят, “статуквото” се закрепва с изтичането на времето. Израел постепенно присъединява окупираните през 1948 г области, лежащи извън определените му граници. На практика тези територии са анексирани. В 1950 г. Йордания, която все още не е член на Обединените нации (това става в 1955 г.), въвежда на западния бряг своя юрисдикция, въпреки протестите на други арабски държави. Бежанците си остават в изгнание. Генералната Асамблея създава към Обединените нации Агенция за подпомагане на палестинците, прогонени от земите си и лишени от домове и средства за съществуване. Когато в 1950 г. Агенцията за подпомагане започва своите операции, главното ударение в нейните програми пада на храната, убежището и здравеопазването на бежанците. С течение на времето все повече и повече внимание и фондове биват фокусирани върху образователните програми и програмите за професионалното осигуряване на младите палестински бежанци. До 1967 г.  светът разглежда палестинския въпрос главно като проекция на проблема с бежанците.Междувременно истинските измерения на палестинския проблем започват  да стават все по-очевидни. Той прераства  в израелско-арабски конфликт, който пък довежда до втората близкоизточна война -тази за Суец, през 1956 г. През юни 1967 г., статуквото, създало се в района, е грубо нарушено от третата арабско-израелска война.Събитията от 1967 г. се превръщат в повратна точка в близкоизточните въпроси. В самото сърце на конфликта продължава да  лежи палестинският проблем.

ПРИЗНАВАНЕ НА ПРАВОТО НА САМООПРЕДЕЛЕНИЕ НА ПАЛЕСТИНЦИТЕ

По време на  войната през месец юни 1967 г. Израел се разпростира  и окупира останалата част от арабската територия на подмандатна Палестина, включително и Ерусалим. Той също взема под свой контрол и окупира Голанските възвишения в съседна Сирия и Синайския полуостров на Египет.Войната от 1967 г. причинява второто голямо палестинско прокуждане и разселване. Половин милион палестинци биват прокудени от родните си места. Тези бежанци от войната през 1967 г. стават известни като “новите бежанци” за разлика от “старите бежанци” от войната през 1948 г. Съветът за сигурност към ООН пръв осигурява спирането на огъня и нестабилния мир. След това той призовава Израел да улесни завръщането на бежанците от 1967 г. и да съблюдава в окупираните територии Четвъртата женевска конвенция от 1949 г. Израел не се подчинява нито на едното искане, нито на другото. При това положение Съветът за сигурност прокарва друга резолюция с огромно значение – резолюция № 242 от 22 ноември 1967 г., която обявява придобиването на територии чрез война за неподлежащо на признаване и призовава Израел да изтегли въоръжените си сили от “териториите, окупирани по време на войната”. Резолюцията също призовава за прекратяване на заплахите и  демонстрациите на сила. Тя също призовава страните-участнички да признаят суверенитета и независимостта на всяка една държава в региона и правото на всяка една да живее в сигурни и признати граници. По-нататък резолюцията призовава за справедливо урегулиране на проблема с бежанците. В отсъствието на общо мирно урегулиране на проблема, включващо всички елементи на резолюция 242, Израел отказва да се изтегли от окупираните територии. Той потвърждава това неколкократно, независимо от непрекъснатите призиви на Общото събрание на ООН за израелско изтегляне.Независимо от всичко това, палестинската кауза за постигане на независимост и собствена държавност получава забележително развитие след войната от 1967 г. Организацията за освобождение на Палестина (ООП) се сформира през 1967 г. и възприема Палестинското национално споразумение през 1968 г. Това споразумение предначертава на палестинците да се борят за своите права -  правото на самоопределение, национална независимост и суверенитет над Палестина, правото на завръщане и възвръщане на собствеността в Палестина, както и правото да се прибегне до въоръжена борба в преследването на тези цели.Споразумението определя Израел като незаконна държава и отхвърля “всички решения, които могат да се окажат заместители на пълното освобождение на Палестина”. Това довежда до отказа на Израел да има каквито и да било отношения с ООП. Палестински групировки, под чадъра на ООП, започват с нарастващи темпове да прибягват до насилие, за да фокусират вниманието на световната общественост върху бедствията на палестинците и върху тяхната решимост да си възстановят правата.Палестинците успяват да получат международно признание на справедливостта на Палестинската кауза и нейната  важност за разрешаването на конфликта в Близкия Изток. Международното им признаване е  демонстрирано чрез резолюцията, приета от Общото събрание  на ООН. Общото събрание заявява, че пълното уважение на  правата на палестинците “е неотменим елемент от установяването на справедлив и траен мир в Близкия изток”.През 1974 г. арабските държави признаха ООП за единствен законен представител на палестинския народ. Признаването на Йордания за този статут на ООП е от особено значение, защото за периода от 1948 г. до 1967 г. Йордания администрира Западния бряг на река Йордан. През 1974 г. в дневния ред на Общото събрание  се включва и Палестинският въпрос – за пръв път от 1952 г. насам. По време на сесията през 1974 г. на ООП е даден статут на наблюдател, който по-късно е приет за официален във всички органи на Обединените нации. През същата година Общото събрание официално признава неотменимите права на палестинския народ на самоопределение, национална независимост и суверенитет и правото за връщане по домовете. Общото събрание също така признава ООП за представител на палестинския народ, за страна  във всяко мирно споразумение, което би засягало Близкия изток.От 1975 г. с всяка следваща година резолюциите на Общото събрание отново и отново потвърждават това признаване на ООП. В допълнение към това една резолюция твърди, че палестинският въпрос е сърцевината на близкоизточния проблем, като признава по такъв начин, че мирното решение е невъзможно без справедливо разрешаване на Палестинския проблем. Най-различни аспекти на този проблем  са  проучвани и от други органи на ООН, занимаващи се с незаконната израелска окупация на Западния бряг на река Йордан и ивицата Газа. Комисията за човешките права, специалната комисия по израелските действия и мерки, създадена от Общото събрание на ООН през 1968 г. редовно критикуват най-остро израелските нарушения на човешките права на палестинците. Техните доклади порицават Израел за анексията на територии, създаването на селища на окупираните територии, експроприирането и конфискуването на собственост, арестите, грубото отношение и мъченията на цивилни граждани, експулсиранията, отказването на правото на завръщане и т.н.През 1975 г. Общото събрание на ООН  създава Комитет по упражняване на неотменните права на палестинския народ. То постоянно потвърждава препоръките на Комитета за изтегляне на израелските въоръжени сили и възстановяване на неотменимите права на палестинския народ. Председателят на Комитета съвсем ясно посочва, че докато задачата му е да урегулира нарушеното равновесие в осъзнаването на проблематиката около  близкоизточния въпрос и ситуация, неговата подкрепа за палестинските права по никакъв начин не поставя под въпрос суверенитета или сигурността на съществуването на Израел, който е пълноправен член на ООН.По такъв начин от 1974 г. е налице международното  признаване в ООН на справедливостта на палестинската кауза за самоопределение и независимост, на централното място, което заема палестинският проблем в близкоизточния диспут, и на представителния характер на ООП. Това международно признаване е също така отразено извън ООН в изказванията на главните обединения на държави, като тези на Организацията на необвързаните страни и Организацията за африканско единство.  Западноевропейските държави също започват да подкрепят  идеята за самоопределението на палестинския народ.Израел обаче продължава да владее Западния бряг и Газа. Той отказва да обсъжда идеята за създаване на палестинска държава на тези територии, въпреки съществуването на доста широк международен консенсус. Вместо това, Израел с нарастващи темпове показва симптомите на намерението си да задържи под свой контрол по един или друг начин тези земи, като поставя ударението върху претенциите да притежава Западния бряг,  осланяйки се на библейските имена на Юдея и Самария. Той вече е изгонил или арестувал палестинците там и е експроприирал или конфискувал палестинската земя за създаване на свои селища – както граждански, така и военни, претендирайки за осигуряване на сигурността си. Той е овладял жизнено важните водоизточници в тази общо взето суха област. Израел преследва тази политика, независимо от многократните призиви за прекратяването й, както от Общото събрание на ООН, така и от Съвета за сигурност. През 1979 г. и началото на 1980 г., Съветът критикува Израел за неговата политика на изграждане на селища, която представлява препятствие за мира в Близкия изток и създава комисия, която да разследва и да представи доклад за такива израелски действия на окупираните територии.Извън рамките на дейността на Обединените нации подписването от страна на Израел на мирен договор с Египет води  постепенно до изтегляне от египетските територии на Синайския полуостров. Споразуменията от Кемп Дейвид от ноември 1978 г. между САЩ, Израел и Египет съдържат формула за палестинска автономия на Западния бряг и ивицата Газа, като на Израел се разрешава да запази окончателно политическия си и военен контрол там. Палестинците незабавно отхвърлят тази формула, като възразяват, че тя им отнема и отрича тяхното  естествено право сами да определят бъдещето си, както и това, че формулата е  постигната в отсъствието на палестинския народ и срещу неговите желания. Общото събрание на ООН обявява, че такива споразумения са невалидни. През януари 1976 г. мнозинството в ООН подкрепя проекторезолюция, призоваваща да се упражни от страна на палестинския народ неотменното му национално право на самоопределение. САЩ налагат вето на резолюцията. През август 1979 г. друга подобна проекторезолюция не е допусната за гласуване. През април 1980 г. е предприет друг опит да се осигури подкрепата на Съвета за сигурност за палестинското самоопределение, но и той също е провален в резултат от поредното вето, наложено от САЩ. Палестинският народ  достига приблизително четири милиона, което е население, по-голямо от това на много страни-членки на ООН. Около половин милион палестинци живеят в Израел. Други 1 200 000 живеят в окупираните територии на Западния бряг и сектора Газа. Останалите са в изгнание: голяма част от тях все още по бежански лагери, а много други – като чужденци по други държави. Болшинството от намиращите се в изгнание все още се надяват да се върнат в своята собствена държава.Същността на палестинския проблем е описана от професор Арнолд Тойнби през 1968 г. по следния начин:“През всичките тези тридесет години Британия допускаше в Палестина година след година квота от еврейски емигранти, която варираше в зависимост от натиска, оказван съответно от арабите или евреите. Тези емигранти не биха могли да отидат там, ако  не бяха защитени от Великобритания. Ако Палестина беше останала под турско османско управление или ако бе станала независима арабска държава през 1918 г., еврейските емигранти никога не биха били допуснати в Палестина в достатъчно големи количества, разрешаващи им да надделеят палестинските араби в тази страна, която е  на арабския народ. Причината, поради която държавата Израел съществува днес, и поради която днес 1 500 000 араби палестинци са бежанци, е, че за период от тридесет години еврейската емиграция е била наложена на палестинските араби от британската военна мощ, докато тия емигранти стават достатъчно многобройни и добре въоръжени, че да са  в състояние да се защитават с танкове и самолети собствено производство.”Трагедията на Палестина не е просто местна. Тя е трагедия на света, защото е несправедливост, която представлява заплаха за мира.ООН признава, че фундаментален фактор за отстраняване на тази заплаха за световния мир е да се предостави възможност на палестинския народ да упражни неотменното си право на самоопределение, национална независимост и суверенитет в Палестина. 

Особеното място на Палестина в историята произлиза от духовното й значение за трите велики монотеистични религии. По такъв начин Палестина би трябвало да бъде земя на мира, но в действителност историческите сили, били те понякога религиозни, понякога политически, са донасяли конфликти и завоевания. Днес този регион продължава да бъде раздиран от напрежение и безпокойство, представлявайки потенциална заплаха за световния мир. Събитията от нашия век, които доведоха до тази опасна ситуация, често биват засенчвани от интензивните противоречия, съдържащи се в отношението към палестинския въпрос.

 ПАЛЕСТИНА В ИСТОРИЯТА

Днешният “палестински проблем” има своите корени в политиката, водена по времето, в което  отговорността за Палестина е била носена от Лигата на нациите – предшественик на ООН. В доклад, публикуван през 1930 година от комисия, съставена с одобрението на Лигата на нациите, се съдържа онова, което би могло да бъде определено като най-близко до обективността проучване на ранната история на Палестина. Ето  откъс от този  доклад.В стари времена Палестина е била населена от семитски народи, най-древен от които е ханаанският. Авраам, общият прародител на евреите и арабите, дошъл от Ур в Ханаан. Когато израилтяните дошли в Палестина, след пленничеството си в Египет, те били обединени в едно царство от цар Давид хиляда години преди Христос. Това царство стигнало своя апогей при сина на Давид – Соломон, който построил първия храм в Ерусалим на планината Мориа. След смъртта на Соломон историята на народа на Израел – или по-скоро на двете царства Израел и Юдея – е поредица от непрекъснати граждански войни и борби между враждуващи племена.Около 720 г. пр.н.е. асирийците разгромяват царството на Израел и отвеждат населението му в плен. Около 600 г.пр.н.е. вавилонският цар Навуходоносор напада юдейското царство и през 567 г. пр.н.е. разрушава Ерусалим и Соломоновия храм. Повечето жители са отведени в плен. Петдесет години по-късно, когато персийският цар Кир завладява Вавилон, евреите се завръщат в Палестина. До 515 г.пр.н.е. те успяват отново да построят Соломоновия храм.В 332 г. пр.н.е. евреите попадат под управлението на Александър Македонски. Около 170 г. пр.н.е. при потушаването на еврейски бунт бил разрушен вторият храм. Периодът на управлението на Александър Македонски  бил последван от период на известна независимост. Той продължил до завоюването на Палестина от римляните под предводителството на Помпей, който влязъл в Ерусалим през 63 г. пр.н.е. През 70 г. пр.н.е. императорът Тит разрушава града. От втория храм остава само западната стена, станала известна като Стената на плача.В началото на втори век от новата ера, император Адриан забранил на евреите да влизат в Ерусалим. От този период датира разпръсването на евреите по различните краища на света. Оттогава до създаването на държавата Израел през 1948 г. в Палестина не е съществувало нито едно еврейско правителство. Въпреки че известен брой евреи винаги са живели там, тяхната численост се е променяла в зависимост от търпимостта на сменящите се управници.След разделянето на Римската империя 400 г. след н.е. Палестина остава под управлението на Византия до завоюването й от арабите през 637 г. Върху изоставения по това време Соломонов храм били изградени джамиите Ал Акса и Куббат ал Сахра, наречени Харам ел Шариф. След Мека и Медина, Харам ел Шариф е най-голямата светиня за мюсюлманите.След междинния период на кръстоносните походи 1099-1190 г., арабският владетел Саладин поканва евреите да се завърнат в Палестина.През 1517 г. турците завладяват страната и я управляват до края на Първата световна война. През целия този период Стената на плача продължава да бъде религиозна светиня за евреите.В края на 1917 г. британските сили окупират Палестина.От всичко казано дотук може да се види, че с изключение на междинния период на кръстоносците, Палестина е била управлявана от араби и турци за период от над 1300 г., последвали Византийската епоха. Преобладаващата част от населението на Палестина са семити – араби, както мюсюлмани, така и християни. Има и малък брой евреи-семити. И арабите, и османските турци са предоставяли на евреите правото да продължат да почитат и да поддържат жива духовната си връзка с Палестина.През 19-ти век османците узаконяват малки селища на еврейски емигранти от европейските страни, където се засилва антиеврейската дискриминация. По време на британската окупация през 1917 г. евреите представляват много по-малко от една десета от населението на Палестина. Девет десети представляват арабите, като 80% от цялото население на страната са мюсюлмани, 10% - християни. Традициите, обичаите и езикът на арабите палестинци сами по себе си представляват преобладаващата култура на Палестина.КОНФЛИКТНИ ОБЕЩАНИЯ ОКОЛО ПАЛЕСТИНАПо време на Първата световна война, Великобритания и нейните съюзници търсят подкрепа срещу Германия и нейния съюзник – Османската империя. Тъй като някои арабски ръководители по онова време се стремят към  независимост от османското управление, съвсем естествено се стига до англо-арабско сътрудничество. Съответно през 1915 г. се постига споразумение между Шерифа (областния управител) на Мека, в ролята на говорител на арабите, и сър Хенри Макмахън, висш британски комисар в Египет, който води преговорите от страна на англичаните. Шерифът изисква признаване на независимостта на всички арабски територии в рамките на Османската империя, включително Палестина, но Макмахън се опитва да я изключи, позовавайки се твърде двусмислено на обхвата на тези територии. Шерифът отхвърля опитите на Макмахън. Разногласията продължават до 1939 г., когато британското правителство признава, че през 1917 г. “не е имало право да се откаже от Палестина”. В действителност секретният англо-френски договор от 1916 г. “Сайкс-Пико” за признаване на независимостта на арабите изключва независимостта на Палестина и на нейно място налага т.н. “международна администрация”.Бъдещето на Палестина е също така и предмет на отделни уверения от страна на британското правителство към Световната ционистка организация. През 1897 г. тази организация обявява за своя цел създаването на еврейско национално огнище в Палестина, осигурено от обществените закони. Под ръководството на Теодор Херцел организацията обсъжда възможностите това да стане върху територии в Аржентина или Източна Африка, но в крайна сметка се спира на Палестина, аргументирайки се, че това ще бъде еврейският национален дом, основаващ се на древни връзки със свещената земя.Ционистките лидери започват да работят, за да се сдобият с подкрепата на британското правителство, наблягайки на стратегическото преимущество от спечелването на нов съюзник, което ще помогне за опазването на Суецкия канал. Британците, които все още търсят подкрепа от своите съюзници, приемат това положително. Съответно секретарят по външните работи Лорд Балфур отправя писмо на 2 ноември 1917 г. до Световната ционистка организация.В това писмо, което по-късно става известно като Декларацията на Балфур, се казва: “Правителството на Негово величество се отнася с доброжелателност към създаването на еврейско национално огнище в Палестина и ще положи упорити усилия, за да улесни постигането на тази цел. При това би трябвало ясно да се разбере, че няма да бъде направено нищо, което да може да накърни гражданските и религиозните права на съществуващите нееврейски общности в Палестина, правата и политическия статус, с който се ползуват евреите в която и да било друга държава.Някои еврейски общности, предчувствувайки евентуален конфликт със страните, които населяват района, от гледна точка на националната лоялност се противопоставят на ционистките планове. Сър Едуард Монтегю, единственият евреин, член на британския кабинет, силно ги критикува. Дори доктор Хаим Вайцман, ционисткият лидер, само десет години по-късно ще напише:“Декларацията на Балфур от 1917 г. висеше във въздуха... През тези десет години всеки ден и всеки час, щом отворех вестниците, аз си мислех: откъде ли ще ни връхлети следващият удар? Аз треперех да не ме извика британското правителство и да ме попита: “Кажи ни, какво представлява тази ционистка организация? Къде са тия ваши ционисти”? Те знаеха, че евреите са срещу нас. Ние стояхме сами върху малък остров, малка група евреи с чуждо минало.” За да се контрират протестите на арабите срещу тази нова политика, нова обща англо-френска декларация се произнася с нови обещания за пълна независимост на арабите. Декларацията от 7 ноември 1918 г. уверява арабите, че ще бъде предоставено пълно и определено равенство за всички арабски народи и ще бъде създадено национално правителство и администрация, черпещи своята власт от инициативен и свободен избор, направен от местното население.Въпреки тези уверения, направени в декларацията от 7 ноември, последвалата история на Палестина показва, че желанията на огромното мнозинство от местното население има малко значение. Тяхната земя била обещана на друг народ от чуждо правителство, което по онова време няма никакви суверенни права над Палестина. Цитирайки тези факти, редица институции продължават да твърдят и до днес, че декларацията на Балфур не може да има обвързващ и законен ефект, надхвърлящ значението на едно заявление за намеренията на определено правителство.ПАЛЕСТИНСКИЯТ МАНДАТЧрез превръщането й в част от палестинския мандат, декларацията на Балфур получава международно значение. Сама по себе си концепцията за мандата представлява компромис между преобладаващата колониална система и принципа за самоопределение на намиращите се под чуждо управление народи – принцип, въведен за пръв път от президента Уилсън. В резултат от победата на Великобритания и нейните съюзници в Първата световна война, мандатната система на Лигата на нациите поставя много от подчинените по-рано народи от Османската, Германската и Австро-унгарската империи под патронажа на някоя от силите – победителки. Прокламираната цел на мандатите изобщо е да отведат в крайна сметка народите към независимост.Съществуват три вида мандати, различни по съдържание в зависимост от предполагаемото ниво на политическото развитие на населението, според мнението и преценката на силите – победителки. Всички предишни османски арабски територии, включително Палестина, попадат в мандатите от клас А. Като клас на най-напреднали, Съглашението на Лигата на нациите определя мандатите от категория “А” като общности, чието съществуване като независими нации може да бъде признато при определени условия, докато в същото време те продължават да получават административна помощ и съвети по пътя към тяхната независимост.  Сирия и Ливан попадат под френски мандат, Палестина и Трансйордания – под британски. Според постановление на Съглашението, отнасящо се до независимостта на мандатните територии, двата френски мандата получават независимост преди края на Втората световна война. Независимостта на Ливан идва през ноември 1943 г., последвана от независимостта на Сирия през януари 1944 г. Йордания получава независимост през 1946 г., а Палестина на фона на всичко това се превръща в арена на конфликт.Съглашението на Лигата на нациите изисква желанието на засегнатите общности да бъде от първостепенна важност при избиране на държавата – патрон на мандата. В случая с Палестина това бива пренебрегнато по един или друг начин.По настояване на президента Уилсън, по време на Парижката мирна конференция през 1919 г. е определена комисия, чиято цел е да се увери какви са желанията на местното население. Комисията препоръчва американски мандат над Сирия, включително Палестина. В преценките си за желанията на местното население относно еврейската емиграция по тези земи, комисията излиза с призив за сериозна промяна на прекалено крайната ционистка програма за Палестина, включваща неограничената емиграция на евреи. Комисията декларира, че тази програма, насочена в крайна сметка към превръщането на Палестина в изцяло еврейска държава, представлява сериозна несправедливост. Коментирайки претенциите на ционистите, че “имат права над Палестина, базиращи се на пребиваването им там в продължение на две хиляди години”, комисията отбелязва, че такива претенции едва ли могат да бъдат приемани сериозно.Британският секретар по външните работи лорд Кързън предупреждава, че терминът “национално огнище” в действителност означава еврейска държава, в която арабите ще бъдат граждани втора класа. Той заявява: “Аз смятам цялата концепция за погрешна”. Самият Балфур признава това, което се върши, и отбелязва, че що се отнася до Палестина, обединените съюзнически сили не са правили никакво изявление, което да не може да бъде признато за погрешно и не са излизали с политическа декларация, която самите те да нямат намерение да нарушат по-късно.Независимо от всичко това, плановете, свързани с Палестина, се придвижват напред. През април 1920 г. в Сан Ремо Франция се съгласява, като отговор на предоставената й свобода на действие в Сирия и Ливан, Палестина да премине под Британско покровителство, вместо под международен режим, както е било планирано първоначално. Нещо повече – по-силна и още по-недвусмислена версия на Балфуровата декларация била включена като част от споразумението по мандата. С добавянето на новата версия мандатът признава световната ционистка организация за “Еврейска агенция, която би трябвало да подпомогне създаването на еврейско национално огнище посредством организиране на широкомащабна емиграция и настаняване на евреи от чужбина на земята, която тази агенция придобие в Палестина”.Струва си да се отбележи, че споразумението за мандата нито веднъж не споменава думата “арабин”. Въпреки че палестинските араби представляват девет десети от населението по онова време, в документа за тях се говори само като за “нееврейски общности в Палестина”. Отбелязвайки иронията в тази ситуация, авторът оприличава тази формула със случая, когато мнозинството бива наричано “немалко хора”, наблягайки по такъв начин на очевидния факт, че мнозинството, това са арабските маси в Палестина. Единствената защита, осигурена за правата на палестинско арабско мнозинство, е една фраза, в която се заявява, че “не бива да се прави нищо, накърняващо техните граждански и религиозни права”. От друга страна подозрително отсъствуват каквито и да било забележки относно техните национални и политически права.Мандатът бил подписан на 24 юли 1922 г. и влиза в действие формално от месец септември същата година. Въпреки че по начало Трансйордания е включена в палестинския мандат, на 16 септември 1922 г. Лигата на нациите одобрява въвеждането на отделна администрация там. Впоследствие така образуваният мандат бива прилаган само спрямо Палестина при все че териториите, влизащи първоначално в претенциите за еврейски национален дом, включват и части от съседните земи. Една от целите на мандата е определена като “саморазвитие на самоуправляващи се институции”. Въпреки всичко това в политическа декларация на британското правителство от 1.07.1922 г., този принцип бива сведен до второстепенно съображение. Декларацията, станала известна като “меморандум на Чърчил”, се опитва да изясни, че създаването на самоуправляващи се институции в Палестина следва да бъде подчинено на висшия залог и задължение за създаване на еврейско национално огнище в Палестина.Противоречивите елементи, съдържащи се в мандата, довеждат до станалото известно като “двойно британско задължение” и към палестинците араби. Това двойно задължение само по себе си представлява противоречие, довело скоро до конфликт между местните хора в Палестина и еврейските емигранти, търсещи убежище от дискриминацията в Европа.

“НАЦИОНАЛНОТО ОГНИЩЕ” И ПАЛЕСТИНСКАТА СЪПРОТИВАИ

зграждането на “еврейско национално огнище” започва скоро след края на Първата световна война - значително преди да влезе в сила системата на мандатите през 1922 г. Ционистката организация подпомага широкомащабната еврейска емиграция, която внася значителни промени в населението в Палестина. Еврейското население нараства от 56 000 в 1918 г. на около 88 000 в 1922 г., когато общият брой на всички живеещи по тия места бива официално оценяван на 750 000 души. До 1939 г. еврейското население нараства на 445 000 от общо около милион и половина местни жители. Това драматично нарастване на броя на евреите се дължи на огромното количество евреи, бягащи от нацисткия терор.Изразен в проценти, този процес показва, че еврейското население е нараснало от около 10% в 1919 г. на 17% в 1929 г. и 30% през 1939 г.      Ционистката организация също придобива земи, на които да заселва еврейските емигранти. В 1920 г. еврейската собственост представлява 2,5% от общата поземлена собственост в Палестина. До 1939 г. те успяват да увеличат собствеността си до над 5,7% от общата поземлена площ в този район.Арабите палестинци разглеждат дейността на Ционистката организация, насочена към увеличаване на еврейската емиграция и разрастването на притежаваните от тях земи, като колонизиране на териториите на предшествениците им от чужденци. Въпреки че още не са политически организирани, палестинците дават израз на гнева си чрез неподчинение. Антиционистки бунтове избухват през годините 1920, 1921, 1929 и 1939 г. В крайна сметка те достигат до кулминационната си точка в масовото въстание, продължило от 1936 до 1939 г. Британското правителство успява да потуши въстанието едва след като прибягва до драстични мерки и силни военни части.През 1937 г. британска кралска комисия, водена от лорд Пийл, е изпратена да докладва за вълненията в Палестина. Комисията заявява, че дълбоките причини за предишните бунтове и това въстание представляват комбинация от желанието на палестинските араби за национална независимост и “омразата и страха им от създаването на еврейско национално огнище” по техните земи.По-нататък комисията излиза с коментар “... че насилственото превръщане на Палестина в еврейска държава против волята на арабите би нарушило духа на изразеното от мандатната система намерение. То би означавало, че конфликтът в своята същност не е между две раси и някаква стара антипатия у арабите спрямо евреите. До началото на борбата за Палестина между тях е имало съвсем незначителни сблъсъци”. Комисията отбелязва и това, че „юдаизмът и неговите ритуали са вкоренени в историческото минало на Палестина, както и че известен брой араби винаги са живели там. Вместо всичко това конфликтът се появява като резултат от отхвърляне на Балфуровата декларация от страна на палестинските араби и целите, които ционистите преследват в Палестина.Те така и не приемат създаването на еврейски национален дом и отказват да съдействуват по какъвто и да е начин на друго правителство, освен национално-патриотично палестинско правителство, отговорно пред този народ”. Въпреки всичко това, еврейската общност, придържайки се към създаването на свое национално огнище, успява да създаде държава вътре в държавата Палестина.Комисията Пийл стига до заключението, че ситуацията в Палестина е стигнала до задънена улица, където двойнствените задължения, поети към Палестина стават несъвместими повече. Британското правителство просто не можело повече да признава желанието за независимост на палестинските араби и в същото време да осигурява създаването на еврейско национално огнище в Палестина. Затова комисията препоръчва разделянето на страната на две независими държави. Едната би трябвало да бъде дом за нацията на палестинските араби, а другата – за евреите, като Ерусалим остане под управлението и мандата на Лигата на нациите.Нито една от страните не приема тази формула. Ционистите претендират, че тя нарушава Балфуровата декларация да приемат разделянето на земята си и основаването на еврейска държава върху част от нея. По-нататъшните преговори в Лондон се провалят, а по-късно, през май 1939 г., британското правителство обявява, че вместо разделянето на Палестина, от 1949 г. тя ще стане обединена независима държава, с дял за евреите и друг – за арабите в правителствената администрация и управлението. Ционистката организация отхвърля тази политика, а вместо нея, през 1942 г. представители на организацията се срещат в Ню Йорк и приемат т.нар. Балтиморска програма, която включва изискване за създаване на еврейска държава в Палестина. Към края на Втората световна война арабските страни и САЩ също се намесват в палестинския проблем.През 1946 г. англо-американска комисия за проучване представя поредния комплект от препоръки, които британското правителство оценява като неприложими. Предлагат се различни формули по време на водените безсмислени преговори. Най-накрая след три десетилетия управление британското правителство обявява през февруари 1947 г., че ще предаде въпроса за Палестина за решаване на ООН. Британското правителство заявява също така, че “изправено пред нерешимия конфликт на принципи в Палестина е достигнало до заключението, че единственият изход е поверяването на въпроса на ООН”.След три десетилетия прилагане на доктрината на Балфур в коренно преобразената Палестина, британският мандат приближава своя край. Еврейското население нараства от 56 000 в 1918 г. на 608 000 души през 1946 г., а общият брой на населението достига 1 850 000 души. Голяма част от емиграцията е резултат от нацистките преследвания на еврейството в Европа. Палестинските араби съчувствуват на евреите от Европа за сполетялата ги беда. Независимо от това, тази емиграция донася на палестинското арабско население неочаквани трудности …Тъй като арабите не носят вина за извършваните в Европа зверства, те съвсем естествено се противопоставят на опитите да бъдат накарани да страдат в замяна. В доклада на съответната кралска комисия се казва:“Арабин, изразител на арабската кауза, ни каза, че през цялата си история, арабите не само са били далеч от антиеврейски настроения, но са и показали, че духът на компромисите е дълбоко вкоренен в техния живот. Няма почтен човек – каза той – който да не би желал да направи всичко възможно от хуманна гледна точка, за да облекчи нещастието на тези хора, при условие, че това не става за сметка на неприятности, причиняване на други хора”.