Още в древни времена, един от най-великите философи Платон разказва в диалога си "Пирът" един мит (Митът на Аристофан): човешката природа не била като сегашната - мъж и жена, а човекът бил едно цяло (с четири крака и четири ръце, с две лица, разположени в противоположни посоки на една глава, с четири уши, с два полови органа и т.н.). Тези страшни по сила и храброст хора посягали дори на величието на боговете. Зевс ги наказал, разсичайки тялото им на две части. оттогава "половините копнее ли една за друга и се събирали. Те се обгръщали с ръце и се оплитали заедно, стремейки се да се срастнат и така загивали от глад и изобщо от бездействие поради това, че нищо не можели да вършат една без друга..." Така безсъмнено - пише разказвачът - от това далечно време е внедрена у хората любовта един към друг - тя събира нашата първична природа, стремейки се да направи от две тела едно и да се излекува човешката природа. "Жаждата и стремежът да се възстанови тази цялост има названието любов." Митът си е мит...Но смисълът на човешката цялостност и пълнота действително е символът на любовта, на любовта като духовно и телесно единение. Стремеж към единение, пълнота, възвишеност и красота - така най-общо може да се опише това тайнство - любовта. Любовта поражда живота и в буквалния, и в преносен - духовен смисъл. Любовта е преживяване, част от моя собствен живот, негов смисъл или падение, красиво напрежение на жизнените сили или безутешно страдание, уникален, неповторим феномен. Именно като личностен житейски проблем любовта попада в "ореола" на човешката моралност. Собственото Аз и неповторимият друг (любимият като единствен на света), очертават етическия пласт ан любовта като човешко битие, като способ на човешкото съществуване. Аз-любящият. Любовта поставя на изпитание личността. Всяко общуване - в любовта с особена сила, поставя проблема за моралното самопреживяване. Усещането, че Аз-ът живее в света на любовта, е предизивкателство за неговото достойнство. Свободното самоосъществяване с другия и чрез другия или "животът в сянката на другия" са двата полюса, между които възникват многото лица на любовта. Животът с другия - съвместният живот - колкото щастлив да е той, не отнема отговорността на личността за собствените чувства, мечти, страсти, въжделения, посъпки. Самоосъзнаването на отстояването на собственото достойнство, уважението към любимия човек нагласата да споделиш неговите радости и тревоги, да бъдеш там, "при него", са основата на човешкото самоуважение в любовта. Обратно, зачертаването на собственото Аз в името на това - да не изгубиш другия - е в същото време и загуба на собственото Аз, пренасяне себе си в жертва на другия. Кому е нужно това? На другия? Любовта едва ли е поробване. Тя едва ли би се възродила от жертвата. Поставянето на себе си в положението на раздаващ се е магията на любовта. Защото любовта е и грижа, изискваща себеразкриване, себеоткриване. Границата, зад която раздаването на себе си губи своя смисъл, е достойнството на любящия. Единственият неповторим друг. Любимият, това е съществото, дарено с най-силните чувства, с най-светлите помисли. Единствено майчинството може да съперничи по красота на това отношение. Другият, един равнопоставен на мен Аз, един друг Аз, чрез заедността с който животът става пълноценен за двама. Съзнаването на тази заедност на живота е и съзнаването, че някой друг в този свят има потребност аз да бъда добър, че моят стремеж към хармония, свобода и човеченост не е напразно усилие, че моят живот има смисъл и за друг. И същевременно осъзнаване на значимостта на другия, на неговите достойнства.

Скоро си купих книгата "Наръчник за мъжа" от известния доктор по психология Линда Пападопулос. Намирам я за доста забавно четиво. Много от нещата са ми познати, но смятам, че са обобщени и написани по забавен начин в стил списание "Космополитан".
В книгата са събрани отговорите на много въпроси като:
Как да му кажа, че го харесвам?
Защо толкова иска да спи с мен, а не ме кара да излизаме?
Защо приятелите му като че ли са по-важни от мен?
Защо толкова го е страх да живеем заедно?
Защо толкова дълго време отлага да ме запознаее с родителите си?
Защо не мога да го накарам да се оженим?
и други...
и други...


Реших да препиша един от тях, а именно:

ЗАЩО НЕ МИ СЕ ОБАЖДА, СЛЕД КАТО Е ОБЕЩАЛ?

Ето какво става и защо
Когато кажем: "Благодаря ти за прекрасната вечер.", обикновено това и мислим. Когато кажем: "Много бих искала да те видя отново", ние почти винаги мислим точно това. А когато кажем: "Съжалявам, предстои ми да се преместя в Узбекистан" или "Работата ти в магазина е направо чудесна", може би малко изопачаваме истината, но като цяло поне не си правим труда да показваме, че се интересуваме от него повече, отколкото в действителност. Знаем възприетите сигнали и какво означават те. Ако той поиска да си видите утре вечер, това е добър знак. Ако иска да ви представи на семейството си - добър знак. Ако ви остави накрая на улицата и вие трябва да стигнете до дома си сама - лош знак. Ако се извини, че трябва да отиде до тоалетната и не се върне повече - много лош знак. Когато на сбогуване след страхотна среща ви каже "Ще ти се обадя" - това е добър знак, нали? Да, така бихте си помислили. Но тук стигаме до една от най-големите главоблъсканици на любовните срещи. Той е в състояние да докара повечето жени до рев, скубане на косите от ярост и нервно разстройство. Дами, това е мъжът, който казва, че ще се обади, но абсолютно никога не го прави. Няма да ви помогне да стоите с втренчен в телефона поглед. Никакви вуду заклинания или опити за внушение той да се обади, няма да променят по някакъв начин нещата. И започвате да си измисляте извинения. Може би веднага след като ви е казал довиждане над него са прелетели ято гълъби и един от тях е грабнал от джоба му бележката с вашия номер. Или е станал жертва на загадъчен взлом и са му задигнали домашния телефон. Възможно е да има някакво преплитане в телефонната мрежа и той да не е в състояние да набере номера ви от своя телефон. Възможно е да му се е случил някакъв гаден инцидент и да е в болница. Може гълъбите да са му направили нещо. След като сте изчерпали всички възможности и накрая признавате пред себе си, пред преждевременно въодушевената си майка, пред приятелките си, че всъщност той никога няма да се обади, вие, подобно на милиони други жени преди вас, си задавате въпроса: "Защо ми каза, че ще се обади, след като изобщо никога не е имал такова намерение?"
"Ще ти се обадя" се е превърнало в масово използвано клише при срещите. В Залата на славата на клишетата от срещите (каквато наистина съществува) то стои редом с "Не си виновна ти. Вината е в мен" (което грубо парафразирано ще рече: "Не съм виновен аз. Ти си виновна.") и "Просто ми е нужно малко пространство" (което горе-долу се превежда като: "Изчезвай ми от живота, писна ми от теб"). Всъщност фразата "Ще ти се обадя" далеч не е толкова оптимистична в току-що започнала връзка, а е по-скоро словесна целувка на смъртта. Повечето от нас биха предпочели едно учтиво лека нощ или довиждане, без празни обещания и без "Ще ти се обадя". Най-малкото, поне няма да висите на телефона през следващите три седмици.
Бедата е, че "Ще ти се обадя" поставя човека, който го е казал, в доста силна позиция. След като веднъж го е заявил, вие няма как да му се обадите, защото ще си помисли, че много сте хлътнали. Ето защо нямате друг избор, освен да чакате. И да чакате. И да чакате. И да запратите това-онова нанякъде в изблик на ярост. И да чакате. И да чакате. Междувременно той абсолютно е забравил за празното си обещание и навярно се е ориентирал към нова дама, която по същия начин ще покани на вечеря и после ще остави в пълно объркване. Защо, по дяволите, мъжете постъпват така? Обяснението е елементарно. Ние просто искаме от тях да казват, че ще се обадят, и те го казват. Но защо толкова много обичат да го казват, когато изобщо не смятат да го изпълнят?
Както вече казахме, от мъжете често се очаква да свършат цялата работа около започването на нова връзка. Смята се, че те трябва да направят всичките крачки. Като цяло и в сравнение с жените те по-често пробват шансовете си и според теорията на вероятностите обикновено се сблъскват с повече откази от тях. Всъщност може да се каже, че в сравнение с жените, мъжете са експерти в получаването на откази. Ето защо се опитват да бъдат малко по-състрадателни, когато дойде техният ред да отхвърлят жена. И така, за един мъж "Ще ти се обадя" често пъти е начин за измъкване. Ако питате него, това е много по-учтиво, отколкото да седне и да започне да ви обяснява подробно в болезнено дълъг монолог причините, поради които вие не сте "точно тази", която иска той. Също така мъжете, както бе вече споменато, се чувстват много по-неловко, отколкото жените, да объждат чувствата и вълненията си. На него наистина му е далеч по-лесно да каже "Ще ти се обадя", отколкото "Всъщност няма да ти се обадя", независимо че най-често тъкмо това има предвид. Това му позволява да избяга, без да бъде засегнат от положението, и да продължи към следващата. Няма конфронтация, няма обяснения и усилията са минимални. Проблемите в отношенията често се дължат на това, че ние очакване от мъжете да се държат като нас, а в този случай той вижда ситуацията през очите на мъжа и очаква от вас да го видите по същия начин. При такова небрежно и неконфронтационно поведение той е свикнал да получава отказ и затова предполага, че вие ще погледнете на нещата по същия начин. Разбира се, той подценява потребността на жената да получава отговори и да й се дават обяснения и на това се дължат много от недоразуменията. Да обобщим: научихме, че "Ще ти се обадя" в повечето случаи означава: "Никога няма да ти се обадя, защото ти не ме интересуваш, но ми е далеч по-лесно да кажа, че ще ти се обадя, отколкото да ти обяснявам всичко това". Запишете си този израз в мъжко-женския си преводен речник.

Ето какво да направите
Как тогава да се справяте с това? Как да избегнете  да паднете в капана на "Ще ти се обадя"? Има две неща, които наистина можете да направите. Първо,  дайте му да разбере, че въобще не държите да ви казва, че ще се обади, ако наистина няма никакво намерение да го направи. Няма нужда да го изразявате по този начин и с толкова много думи, но се опитайте да създадете впечатлението, че се отнасяте към тази връзка спокойно и малко небрежно. Освен това вие наистина можете да подходите към нея тъкмо така. Ако човекът си струва и наистина с него ви е приятно, тогава просто се наслаждавайте на мига и не си блъскайте главата дали ще ви се обади утре. Ще видите, че той може би ще ви се обади. Дайте му да разбере, че не искате от него да ви дава обещания от рода на "Ще ти се обадя", само за да ви бъде приятно, защото на вас и без това ви е приятно. Ако ви се обади, много добре, ако не се обади - също е добре.
Второ, и вероятно по-ефективно е да вземете нещата в свои ръце. В края на вечерта вие му кажете: "Благодаря ти, прекарах си чудесно. Ще ти се обадя някъде през седмицата", и топката моментално е във вашето поле. Тогава вие ще решавате дали искате да върнете обратно, или ще я оставите да отскочи и да излезе от игрището. Освен това така няма да прекарате следващите три дни в терзания: "Не се обади! Не се обади! Не се обади!", защото той чака вие да му се обадите. Това означава, че вие можете да подберете момента, когато се чувствате добре и сте в настроение, уверена сте и ви се флиртува, вместо той да ви улови в миг, когато бързате да си измиете зъбите и едновременно с това да си сложите чорапогащника и да си приберете косата. ЧУвствате се много по-спокойна. Дори ако след като поговорите с него все още имате впечатлението, че той наистина не проявява интерес към вас, нека е така. Какво губите? Поне сте имали възможността да постъпите както сте искали и в удобно за вас време, вместо да стоите и да чакате край телефона, който няма да иззвъни.

Кратки съвети
1. Не отговаряйте на "Ще ти се обадя" с "Я не ме лъжи, бе, тарикат такъв".
2. Недейте да стоите на входната врата, докато той каже "Ще ти се обадя". Оставете това в ръцете на съдбата.
3. Вземете телефонния му номер. Кажете му, че вие ще му се обадите. Поемете нещата в свои ръце и си спестете нерви.

из "Наръчник на мъжа", Линда Пападопулос

Ако на повече от три въпроса Вашият отговор е “да”, то това трябва да е сигнална лампичка, че нещата между вас започват да боксуват. На този етап (стига да желаете и да си дадете сметка колко много го искате), може да промените някои детайли в “дизайна” на брачните отношения и да върнете или даже да подобрите брачната си връзка. Проблемът е, че обикновено този процес на “емоционално раздалечаване” протича като че ли незабележимо и подмолно. Забързани в ежедневието, грижите за кариерата и децата, често пропускаме да отбележим, че съпружеските отношения са се променили. На този етап все още не можем да говорим за брачна криза (кризата е остро състояние на неравновесие в семейните отношения). Ако обаче нещата не бъдат коригирани (не очаквайте това да стане от само себе си), то неминуемо ще се откажете пред “откритието”, че това не е човекът за когото се оженихте.

Признаците на криза в семейството са многообразни. Най-често психолозите споменават кризата на адаптацията – времето на началото на брачните отношения (или съвместното съжителство), когато взема връх борбата за власт в семейството. Ако по някакъв начин на този етап се провокира семейно насилие (независимо дали е физическо или вербално), бъдете нащрек. Семейното насилие е най-яркият показател за личностна несъвместимост на партньорите, особено ако е заявена още в началото на връзката. Не допускайте това да се превърне в начин за решаване на конфликти, не се надявайте, че ако евентуално имате дете – това ще промени нещата, не вярвайте, че човекът който упражнява насилието ще промени поведението си. По-добре си дайте сметка, че имате нужда от професионална консултация, която да даде възможност да се открият нови стратегии за справяне с конфликтите.

Освен това е доказано, че първата сериозна криза в брачните отношения се явява някъде към 3-тата година от брака, после следва кризата на “пубертета” – когато най-голямото дете навлезе във възрастта на ранния пубертет, и т.н. криза на празното гнездо – когато децата напуснат семейството и родителите останат сами.

Най-често причина за семейна криза е изневярата или съмнението за изневяра на брачния партньор и тя може да се случи по всяко време. Изневярата е най-обидния казус в една връзка. Тя накърнява достойнството, гордостта и доверието на партньора. Възможно е да се стигне до развод, но по-често тя започва със семейни скандали и завършва с необратимо отчуждение, а семейният дом се превръща в хотел за временно пребиваване.

Това е т.н. криза на доверието, която би трябвало да ви насочи към фамилен терапевт. Особено опасно е когато изпитвате болезнена ревност. Това състояние няма нищо общо с въпроса ”изневяра ли ми той/тя в действителност или не”. Ревността, когато надхвърля границите на допустимия толеранс е обект на психотерапия. Ревнивецът просто трябва да се “излекува” от тази натрапливост и , повярвайте, това никак не е лесно.

Отговорете си на следните въпроси:
1. Следите ли непрекъснато разписанието на Вашия партньор?
2. Намира те ли, че той Ви превъзхожда? (чисто физически, интелектуално, материално)
3. Убедени ли сте, че има неща от живота му, които той/тя не Ви доверява умишлено?
4. Успявате ли да заспите спокойно преди той/тя да се е прибрал/а от работа, среща или парти?
5. Държите ли да сте винаги и навсякъде с нея/него?
6. Струва ли ви се, че той/тя напоследък е станала по-съблазнителен/съблазнителна и то не заради Вас?
7. Получавате ли сърцебиене и изпитвате ли гняв когато някой друг се радва на интимност от страна на вашия/шата съпруг/а?
8. Готов/а ли сте да платите на детективска агенция, за да проследи половинката Ви?
9. Измъчва ли Ви постоянно мисълта за предишните интимни връзки на Вашия партньор?
10. Проверявате ли SMS-ите в телефона му, входящите и изходящите му обаждания, личния му бележник?
11. Страхувате ли се че могат да Ви отнемат съпруга/ съпругата, буквално под носа?
12. Смятате ли, че собственият Ви пол е по-умен от противоположния?
Ако сте отговорили с “да” на повече от 5 въпроса – непременно си задайте въпроса “нормално ли е да съм такъв ревнивец?”

Ревността може да бъде и нормално състояние на любовта, но може да се окаже и страдание, което се корени в самите нас, в нашия минал или настоящ емоционален опит, който се е отразил върху психиката ни, както белег върху кожата. Патологичната ревност трябва да се лекува, защото тя нарушава функционирането на брачните отношения и отдалечава съпрузите един от друг. Не се оставяйте да страдате и да причинявате мъка и огорчения на любимия човек – просто потърсете професионална намеса. Това може да спаси брака Ви.

автор: Диана Димитрова източник