На 2 октомври 1916 г. умира поета Димчо Дебелянов.
Най-нежният български поет е роден в Копривщица на 28 март 1887 г. През 1896 г. след смъртта на баща му семейството се преселва в гр. Пловдив. През 1904 г. семейството му се преселва в гр. София. Завършва гимназия в столицата, учи право в СУ "Св. Климент Охридски" и слуша лекции във Философския факултет. Работи като пресметач в Централната метеорологична станция, стенограф в Народното събрание и Софийската община. В края на октомври 1912 г. постъпва в казармата на 22-ри пехотен тракийски полк в гр. Самоков и участва в Балканската война през 1912–1913 г. изкарва Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. По време на Първата световна война е доброволец на Южния фронт. На 29 януари 1916 г. пристига на фронта, където престоява около осем месеца. Загива като командир на рота. Погребан е в Демирхисар, като останките му са пренесени в родния му град през 1931 г. Родната къща на Димчо Дебелянов е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей.(dir.bg)
Криза
Шум се диха, шум до бога,
шум и крясък, шум и бяс,
цяла София в тревога -
ето кризата у нас.
Шефове дебели, мазни
край палата се въртят,
с новини разнообразни
вестикарите крещят.
Тоз погалил, тоз зарязал,
тез ще дойдат! Не! Онез.
Входът някому показал,
другите поканил днес.
Всички ощ неуморими
три нощи веч как не спят.
Мигат ли и пред очи им
все се кокали въртят.
Ходят, питат като в съне,
не усещат глад, ни мраз.
Всички днес са кат на тръне -
ето кризата у нас.
Само ние хич нехаем
със оръфаний балтон,
само ний не щем да знаем,
че в червения салон
разни планове се сплитат
зарад нов за нас ярем…
Хатовете там се ритат,
ний “магаретата” мрем!
Димчо Дебелянов
Rest in peace! 
Comments6
***
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
О, скрити вопли на печелен странник,
напразно спомнил майка и родина!
Димчо Дебелянов
Елегията е публикувана за първи път в сп. "Смях", г. II, бр. 64 от 19.08.1912 г.
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...