Всичко се развивало така, сякаш я е карало да не отиде на мача....

Вали, тя почти се отказва, но все пак отива и си купува последният непродаден билет...
"Не съм очаквала, че нещата може да се обърнат по такъв начин, въпреки, че имах някакво странно вътрешно усещане..." - споделя Гергана

Преди осем години това момиче решава да отиде на футболен мач за втори път в
живота си. Сякаш всичко около нея е против това решение, но тя е сериозна и твърдо опитва до последно да намери билет. Най-накрая се добира до последният непродаден билет и успява да влезе... После се случва този зловещ  инцидент, променил нейният и на нейните близки  живот завинаги. Самоделна бомбичка хвърлена от запалянко се взривява в главата и...

Тук може да видите цялото видео

За съжаление човешката история е пълна с подобни случаи, когато хората дават най-доброто от себе си, а сякаш съдбата им е обърнала гръб.

Разказа на Гергана, обаче дава друго обяснение. Понякога се случва така, че ние си поставяме добри цели, правим разумен план за тяхното постигане, решени сме да не се отказваме въпреки трудностите, следваме с постоянство набелязаните стъпки, но въпреки всичко сякаш силата на цялата вселена е обърната срещу нас и ние не можем да преодолеем съпротивата и.

Това е един много важен момент от нашият път към успеха.Това е момента, в който слабите се отказват, а победителите - променят плана си.

Но има и един много важен въпрос. Най-важният!!!

Как да разберем дали трудностите, които се изправят пред нас са просто върхове, които трябва да изкачим или знак от Съдбата, че трябва да променим посоката ?

За  да сме сигурни, че сме направили правилното нещо и Съдбата ще е на наша страна - необходимо е

Да се научим да разпознаваме посланията на нашият вътрешен водач - Интуицията.

Всеки може да го направи с едно решение, тук и сега !!!

В настоящия пост си правя гаргара с мен си и си отоговарям на въпроси, които ми задава онази книга за интуицията. А въпросите са:

На какви сфери от живота /работа, любов, развлечения и др./ аз –душата, бих желала ти – личността, да обръщаш най-много внимание точно сега? Защо?

Работа

Искам най-после да си намеря постоянна работа в България. Имам чувството, че ако имам постоянна работа по някакъв начин ще пусна корени и няма да мисля повече за чужбини и глупости, макар че през последно време си мисля, може би пък чужбина ми е съдбата и сигурно някъде по чуждите земи трябва да търся установяване и корен. Защо се случи така с живота ми, че всичките ми мечти се разпиляха по пътища и чужди земи? Иска ми се да се върна у дома, в моята къща и там да започна живота си от нула или поне да го продължа от този момент. Мисля си, че по някакъв начин мога да залича 10 години емиграция, всички горчиви спомени от най-чуждите чужбини, но какво да се прави, като душата ми е номад и пак ще тръгне да броди из пътища чужди. Странно кога родината стана такава мащеха, че си заключи вратите за мен, а из всички пътища на земята няма такова място, където да се чувствам напълно щастлива или поне напълно у дома. Дори представата ми за дом някак се изроди и се превърна в покрив, под който мога да скрия глава, когато завали. Наистина ли съм толкова отчаяна или наистина неща радикално ще се променят в живота ми?

Любов

Колко странно?!   Сега точно ми се струва, че никога не ми е била стихията, тези дни си мисля, че е възможно и да ми стане интересна, макар че през всички тези години по-скоро ме е отегчавала или поне хората, които са предявявали претенции към тези ми чувства със сигурност са ми омръзвали много бързо, дори тези с най-големи амбиции към мен са ми били най-неприятни, а онези, за които се е отваряло небето и душата ми е била щастлива да се докосне до тях, някак си останаха само минало. Живота умее по много странен начин да подрежда нещата, така че да бъде интересен, но май никога не ми е давал точно нещата, които съм искала или поне хората, които са докосвали с перо душата ми. По някога се чудя какво точно е любовта и дали пък при мен не е ампутирана по някакъв начин този вид чувствителност, защото просто не припадам от щастие, когато я срещна. Колко отегчително!!! Мамка и’.

Духовна практика

Имаше един период от живота ми, в които непрекъснато търсех нещо за душата и се опитвах да разбера себе си и живота. В момента не търся такива неща. По-скоро се интересувам от нещата, които не ми се случват, а толкова много съм желала. Дали съм се обърнала твърде много към земните си проблеми или духовните просто са се изхабили и  прашясали в някои ъгъл на задръстения ми мозък? Това изобщо не го знам, но ми се иска нещо да се промени сега. Искам аз да се променя отвътре и навън. Искам да си облека красивата рокля, искам да изляза навън с ветрило и нахлупена капела и света да се пукне от към гърба

Писна ми. Искам само малко бърза промяна, може и без красивата рокля и капелата.  

Физически упражнения

Не искам нищо повече от изтягане след сън. Никога не са ме правили особено щастлива такива неща и не съм сигурна, че ако започна сега, че биха ме правили щастлива, нека ги оставим за динамичните хора. Аз съм от мързеливите.

Развлечения

Най-голямото ми развлечение в момента е компа и му се отдавам напълно и докрай... жалко, че тук няма нет, тогава щях да им дам на всички читатели да разберат какво е скука...

Юли, 2009, Гърция

Ден като ден. Нощес бях малко неспокоен. В същност това си е още от вчера. Някакво депресивно гадно настроение. А по принцип трябва да се радвам. От миналия петък тръгна една серия, която обещава добри неща. А на мен ми е кофти. Присядам да си пия кафето и си казвам, докато гледам в една точка: "Пожелавам си тези сънища, които сънувах да се превърнат в мое предимство". По едно време гледам едно гълъбче кацна на жицата пред нас. Отлетя и след малко дойдоха ощи четири. Кацнаха в двора да си ядат трохите - имам такъв навик да им хвърлям трохи. После дойде един гарван, те се разлетяха, гарванът си замина и две от гълъбчетата пак дойдоха. Аз ги гледам през прозореца и си мисля: "Какво иска да ми каже всичко това?" Глъби - добре, ще чакам вести, а гарванът? Сещам се за стихотворението за обесването на Васил Левски.

Пътувам към офиса, а от вътре ми е напрегнато. Отпуснах се. По едно време гледам около мен повечето коли имат цифрата 6 в номерата си. Някои с по две, а някои с по три шестици. Май че почвам да влизам в някакъв синхрон.

В офиса от начало нещата минават стегнато. Бръзо обсъждане на новия сайт, бързо и стегнато планиране, продължавам напред.

Викам на Младен да отидем до Гниляне. Там един бай Димитър ми се беше обадил, че има интересни парцели за продаване. Отиваме. Димитър добре, а брат му в 10,30 сутринта пиян. Димитър малко притеснено ми обяснява, че брат му от два месеца е съкратен от завода и от тогава е все така. Съчувствам му на човека, но в крайна сметка той сам трябва да си помогне. Гледаме местата. Не са от най-продаваемите, но ще се опитаме да им помогнем.

В това време ми звъни телефонът. Ани от Нови Искър иска да се видим. Разгеле близо сме. Срещаме се в едно заведение. С нея подготвяхме една сделка с един имот там. Аз имам навика в такива моменти да привличам повече съюзници, та тя беше един от тях. Сделкта беше сложна предимно организационно - 23 наследници. "Двадесет са съгласни на тази цена", казва ми тя, "днес ще говоря с другите трима. Мисля, че ще приемат цената". Това е добре, мисля си, а от вътре нещо ме стяга. Както и да е. Ще чакам съгласието им. Без това няма да стане. Още повече, че цената беше балансирана и за продавачите и за купувача.

Върнахме се в офиса и се заех с двата проекта, които правим от два месеца. Общо взето добри екипни разработки с дълготраен ефект.

Вече иде икиндия - запона да се стъмва и Ани отново ми звъни. "Абе да ти кажа събра се родата и решиха, че тия пари са им малко. Толкова хора са и няма да има какво да си разделят. Искат по 10 евро на квадрат повече." Хм, странна пазарна логика, но знам че в тоя момент никакво убеждаване няма да помогне. Запазих мостовете, но бях озадачен от вътрешното усещане. Започнах да изпитвам някакво необяснимо спокойствие и облекчение. Ега ти случката. При провалена сделка, аз съм някак отстранен!

Пак едно гълъбче кацна буквално на два метра от балкона на офиса, на който пушех. От долу мина кола на една куриерска фирма. Абе май трябва да осъзная някаква вест. Да си тръгвам ли от офиса? Не не ми се прави това. Какво ми се прави? В същност правеха ми се две неща от организацията за работа. Направих ги и те станаха сякаш от само себе си. После реших, че ще отида да се подстрижа. Направих го. Много готина фризьорка имам. А после си тръгнах за в къщи. Много ми се говори с брат ми. Казва се Калин. Тамън да го набера, и прибрах телефона - отсреща стоят катаджии. Подминах ги и телефонът звънна. Обърнете внимание - обади ми се не Калин, а Калина - представителка на един сериозен дългосрочен клиент с който правим едни неща от дълго време. Тя ми каза нещо което чаках от десет дни - "три от договорите са подписани".

Ей такъв ден.

През 2007 се говореше само за ипотечна криза в САЩ. За мен тя беше чудесна и доходоносна. Въпреки, че съм прочел доста за смисъла и скоростта на информацията и материята, някак не ми се вярваше, че може да се случи нещо лошо. Но в края на годината започнах да забелязвам в себе си особени усещания. Теглото ми започна да се увеличава. Не давах някакви съществени отклонения нито по отношение на диабета, нито на кръвното, но беше факт. Нямах никаква промяна в хранителния режим, доколкото може да се каже, че имам такъв, а панталоните ми отесняваха. И само зачестиха усещанията за някакъв дискомфорт.<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?> 

На 1 януари 2008 телефоните млъкнаха. Никакви заявки за покупки. Сметките  за GSM рязко спаднаха. Да се чуди да се радва ли или да се страхува. Излизат някакви от правителството да ми обясняват, че криза няма, посочват звучащи достоверно факти, а на мен нещо не ми е особено комфортно. И все пак през 2008 нещо се случваше, може би от инерцията. Приходите бяха на половина на 2007. Докато дойдоха фалитите на банките в световен мащаб. Тогава си мислех, че изходът от ситуацията за мен и за колегите ми е да бъдем активни. Мислех си, че при това положение трябва да се произвежда повече и по-качествен продукт, който да се предлага. Това беше единственият начин да достигнем до малкото участници в пазара на недвижими имоти.

 Е, има и добра новина. В тази ситуация се забеляза един дисциплиниращ ефект и много хора с лоша професионална подготовка отпаднаха.

 Дойде 2009 година. Падането продължаваше с всичка сила. Постепенно у мен започнаха да се връщат едни отчетливи мисли, които много пъти съм мислел но бях позабравил. Междувременно в рамките на един месец ми разбиха колата и ми откраднаха навигацията, а след една седмица откраднаха и кучето ми. Дребни неща, които ме караха да си задам въпроси от типа “Защо на мен”?

 В началото имах усещането, че нямам какво повече да направя. Отпуснах се и се оставих да ме водят случайните хрумвания. Правех само това, което ми носеше добри усещания.

 И сякаш настъпи някаква трансформация. Вниманието ми беше привлечено от някои мои вътрешни разбирания, които все по-отчетливо усещах, че трябва да преразгледам и да променя. Имах нужда от вътрешно прочистване, за да отворя територия за нещо ново. И го направих.

 А ситуацията във външния свят се задълбочаваше.винаги ще помня датата 14 април 2009 когато ми направи впечатление, че хората спряха да карат колите си. Да бе, просто спряха. Без всякаква видима причина аз започнах да отивам на работа за 20 минути вместо предишните 45. Дадох си сметка, че общественото съзнание реагира.

А аз си оставах непоправим оптимист. В крайна сметка помня от приказката за дервиша: “Не се подвеждай по очевидното – всичко отминава.”

Мечтаех си за голям инвеститор с дълготрайни поръчки.

 И така до юли. През юли дните с добро настроение започнаха да се увеличават. Теглото ми без всякаква видима причина се нормализираше с бързи темпове.

Помолих моята душа да ми отговори...

От неизвестно време си мисля, че е време за кардинални промени, може би, защото наближава времето да си ходя у дома, в България, но непрекъснато в душата ми е хаос и не ме напуска мисълта, че е време за промяна.

Дълбоката същност или моята душа ми нашепва да се омъжа. Но това на този етап е трудно, защото няма кандидат, но ако се огледам може и да се намери някой. Интересно колко трябва да го е закъсал, за да си губи врем ето с мен, но май вече е дошло времето да си затворя очите и да се спусна по течението без да мисля.

Егати, здравомислещото отношение към брака имам, направо ми е странно, че го пиша, но никога не ми се е искало да съм семейна и сега ми идва точно тази мисъл в главата, но ми се струва, че много скоро ще ми се наложи да взимам такова важно решение.

Та тази година ще мисля дали да се омъжвам. :)))))

Малко съм поостаряла за такива екстремни решения, но всяка истинска промяна е екстремно решение. Но семейството е най-екстремната промяна, защото в него винаги участват повече от 2 души, примерно още 1-2 деца. Винаги съм смятала, че деца трябва да се създават тогава, когато човек има нужда от тях, но аз някак не съм чувствала, че са ми нужни, за да се чувствам щастлива със себе си. Интересно нуждата да се грижиш за някои дали е водеща при създаването на семейство или просто сега така си мисля. Има хора, които се чувстват много полезни като непрекъснато по един или друг начин спасяват други хора, дори човечеството, наричат това благородство, саможертва и т.н.,а мен такива комплекси не ме гонят, аз не се чувствам много щастлива, когато ми се налага да „спасявам човечеството”, нито умирам да виждам „вечно благодарни погледи” в чуждите очи. Явно съм много странна порода човек и сега ми хрумва, че е време да се омъжвам, по-интересното е че всички ми го натякват, сигурно е време или се поддавам на общата истерия.

За всеки случай е време за промяна и аз със сигурност ще променя живота си кардинално просто още не съм стигнала до онзи преломен момент в живота ми, в който да застана на ръба на най-високата скала, наречена право на избор, а сега наистина нямам никакъв избор, просто си седя тук пред компа и си мисля разни глупости. Но кардиналния въпрос е как да променя нещата така, че да направя правилния за момента избор, които да промени живота ми така, че да не съжалявам за миналите дни?

П.П.1 Тук се сетих за един виц. Един ученик отишъл при своя учител-мъдрец и го попитал дали да се ожени, а мъдрецът му отговорил, че каквото и да направи след 20 години пак ще съжалява.

П.П. 2 Вие как сте? Стана ли ви интересно... От два дни никой нищо умно не е пубикувал и вижте каква „мъдрост” ми роди главата. Да не би модератора да е в почивка за националния празник и ви се изпокрихте, щото няма кой да модернизира. Я почвайте да пишете!!!! Докога ще виждам само моя аватра на заглавната....

П.П. 3 Аааааааа, да модератора каза да си стоя в моето гьолче, ама това вече, май, си става само мое, така че почвайте да се подхилквате, щото много се старах... /освен, ако не ви е помолил и вие да си стоите по собствените гьолчета... /

П.П.4 Ако ще правите промени/ремонти по облика на заглавната или ако мислите да няма такава кажете да си пусна тук личния блог, то така и така само моя скелет виждам...

Жертване на целите ли или...

В по-младите си години мислех, че е нормално човек да има цели и мечти. Затова мечтаех и постигах мечтите си...

Сега все по-рядко мечтая. Не знам дали мечтаенето отминава с годините или просто станах по-практична и по-малко претенциозна, но сега, като че гоня моментите на скучното спокойствие и някак започнах да се чувствам щастлива със себе си. Дори забелязвам, че започвам истински да се дразня, когато някои си позволи лукса да ми нарушава спокойствието. Преди време един човек ме попита за какво мечтая и като се замислих не се сетих, изглежда тотално съм спряла да мечтая. Сега ми идва на ум, че мечтаенето има нещо общо с амбицията и изглежда съм станала и неамбициозна, дали съм се излекувала от някой комплекс, които много ме е болял, когато мечтаех и преследвах мечтите си? Ето това е въпрос, на които не мога да си отговоря, но явно има нещо такова, защото вече нямам амбицията да покорявам света, дори и най-големият мечтател – Александър Велики – вече не ми изглежда толкова интересен и толкова велик, както преди 10 години. Сега ми харесва да си скучая. И дори си мисля как може скучаенето да ми харесва? Преди време не бих повярвала, че скучния и еднообразен живот, като на германска пенсионирана бабичка с бял панталон, би ми харесал, а сега истински се наслаждавам на скуката и дори и’ се радвам в онези моменти, когато имам възможност да си поскучая насаме със себе си.

Дали това е жертване на целите или пълна умора, още не знам, но ме кара да се чувствам добре, избягала от забързания и задъхан житейски хаос – онзи с многото негативни емоции, които ме побърква и ме превръща в постоянно неспокоен и ужасно зъл човек, без усмивка.

И да, много ми харесва да се нося през живота, живеейки за момента и най-вече за моментите на пълна безметежност, в които намирам покой  и спокойствие.

Сигурно щеше да ми бръмне главата то излишна информация.... Но има неща, които ми се иска да знам незабавно, например, числата от тотото, ако ги знам от време на време мога да си пусна един фиш и да спечеля малко не изработени парички, ще си купя един шезлонг и една кутийка количка и ще посрещам и изпращам слънцето под един кичозен чадър на плажа, то не, че сега не го посрещам и изпращам, но някак ми липсва безгрижния мързел пльоснат на шезлонг. Иначе като се замисля какво точно искам да знам, нещо не се сещам за други неща, то на човек с пари трябват ли му много знания?

А иначе тези знания, които съм понатрупала някак ми стигат, дори са ми в повече, защото не ми се налага да ги ползвам, така докато си режа салатите или докато си мия чиниите не ми се е случвало, да се налага, да им давам дълбокомислени отговори на трудни философски въпроси, нито ми се е налагало да решавам сложни математически задачи  и така като съм се размислила ми идва на ум, че на човек му стига и една бакалска сметка да може да си сметне... Та защо учихме алгоритми в училище? Добре, че така и не ги научих. Все по-често си мисля, че е излишно да си товарям мозъка със съдържанието на разни дебели книги, но нещо този вид спорт не мога да го откажа, заради душевната храна, а аз всичко ще е храна го уважавам и ми лиши на обиколките, но след душевното хранене  е по-добре да ги изтрия с гумичката на забравата, защото това ми е мнооооого излишно, но какво да се прави и съзнанието трябва да се храни, а какво би станало, ако знам всичко?

 Ми не знам, понеже все още знам твърде малко....

Ето това е интересен въпрос, защото аз и дейности, нещо не вървим в комплект – не съм действен човек. И като си помисля, май, мързела ми е любимата дейност или обичам всяка дейност, която не изисква бързи, смели и сръчни движения, освен ако не са върху клавиатурата на компа. Но иначе обичам да се излежавам, ако това се брой за дейност и особено обичам да се излежавам с пакет семки пред екрана докато върви някои неангажиращ интелекта ми американски буламач – тук разбирайте филм. Другата ми любила дейност е да се излежавам с дебела книга в ръка, за предпочитане е да ме ангажира и интелектуално, защото иначе ще я подаря на някой, с интерес към блудкавите романчета. До тук се разбра, че всичко, което изисква напрежение не ми е любима дейност, а най не обичам да работя, колкото и да ми харесва професията, няма момент, в които да ме прави щастлива – то за това се нарича работа, за да не е приятно и затова е измислена почивката, за да е приятна, да може човек да има стимул да работи, да работи и като му се падне да почива, някак си с кеф си изхарчва всички парички, които е спестил докато е работил, хахахахаааа – те т’ва ми е житейската философия.

Мечтиииии, мечтииии..., а като си представя колко чинии трябва да измия днес... Е, как да не си помечтая мъничко???

Ето на това му викам въпрос с повишена трудност, защото имам такива едни красиви моменти, в които не вярвам на себе си, на очите си, на ушите си и въобще усещам как започвам да се превръщам в сестра на Тома Неверни...

Но за някои по-малки неща мога и да проявя доверие към домашните любимци, примерно към майка ми и брат ми, но в случай, че дадат сигнал, че може да им се доверя, но иначе най-много се доверявам на СЕБЕ СИ, на МЕН СИ, на АЗ-човека и в някои случаи на листа и химикала, а откакто си купих компютър много му се доверявам, а по край него излиза, че в момента се доверявам и на вас – всички, които си правите труда да ми четете глупостите, но какво да се преви шарен свят, хората обичат да им се доверяват, някак си е пикантно и сладникаво взети заедно. Както се казва предпочитам да ми се доверяват, отколкото аз да се доверявам, дали е въпрос на вътрешен избор или избор на среда, това още не го знам със сигурност, но чисто личните неща от живота ми предпочитам да споделям само с мойте личностни измерения....

Е, не знам дали забелязахте, но и днес ВИ се доверих.

За себе си лично знам точно какво не ям. Не обичам много люто и горчиво, така че всички неща с този вкус бясно ги отбягвам .

Обичам сладките неща – сиропирани сладкиши и сладкиши с крем, и всеки вид сладкиши, но това са все неща, които не трябва да ям, но когато си забраня да ям всякакъв вид сладкиши нападам шоколада, казват че бил полезен, стимулирал хормоните на щастието. Бе, то човек като иска да се натъпчи със захарни изделия винаги може да си измисли много полезно извинение за не полезно забавление.

Що се отнася за разните мазночи, по никакъв начин не ме привличат, но се случва да си купя по нещо пушенко и да си го излапам без чужда помощ.

Тук се сетих за тестеняците... Много обичам пици и макарони, и домашната баница на баба ми, и мекици, и пържени филийки с яйца, и още цял ред неща , а като се замисля, почвам сама да се питам: „Възможно ли е човек да се откаже от всички сладости на живота заради едната интуиция?”

Отивам да си взема шоколад – той е „полезен”