История на великаните

Великаните се споменават най напред в Библията. В прословутия пасаж Бт.6 се споменава за Божите синове, на които им се раждат деца от жени хора. Тази идея или интерпретация на пасажа е категорично отхвърляна от някои; държавно субсидирани, антихаризматични и свързани с атеисто-сектатски групировки теолози или е игнорирана от различни общности и църкви, вероятно за да не се стига до противоречия по въпроси, за които не може да имаме пълна сигурност и не са свързани директно с вярата в Христос. Но все пак аз вярвам, че тя е правилната и тук ще изясня защо. В началото на сътворението земята е била доста слабо населена, така че да се роди в някое семейство дете от ангел, без физически контакт или интимност, подобно на днешното "ин витро" забременяване, само че с харизматичен метод, е огромно благословение както за семейството, така и за всички хора. Нямам нищо против например да има брат или дете, което да е почти ангел, да прави всичко което поискам, но да не ме обвинява в човешките ми недостатъци, защото и той е роден на земята. Това е като да имаш роднина политик или поне държавен служител, той е много повече човек от всеки друг гражданин на Република България. В същата глава се споменава, че "великани" в септуагинтата или нефилими в еврейския е имало и след потопа. Но всичко, което започва на земята, колкото и да е добро, в крайна сметка достига до провал, така и нефилимите-великани се провалиха и бяха избити в книгата Исус Навин при преселението. Като бяха окончателно довършени от силните мъже на Давид, върха на унищожаването на великани бе двубоя между Давид и Голиат. Давид е преобраз на "темпларите", а Голиат е един от последните нефилими. Неговите пет братя бяха довършени от хората на Давид. Причината за лесната победа над тях е, че те се провалиха в мисията си. Голиат например би трябвало да предаде меча си на Давид и да му се поклони като на цар и предтеча на Христос, но за сметка на това той си помисли, че след като баща му е ангел никой не е повече от него, което бе фатална грешка. Нефилима, не може да има деца или връзка с жена, което е предимство в някои случаи, но всъщност се превръща в недостатък за него, защото е част от духовния му имидж, които изключва възможността да се прояви благодат към него. Все пак от по новите нефилими не всички бяха толкова лоши, макар всички да се провалиха лошо. Предполагам ще е сензационно за някои, но именно добър нефилим беше Самсон, той се роди при появата на ангел, който говореше с майка му, точно както и когато Мария срещна Ангел. Това предполага доста сериозна забележка за проповедници, които споменават за Самсон само когато решат да говорят за прелюбодейство. Всъщност Самсон бе изразител на духовната функция на Христос, както и евентуално другите нефилими преди да се скапят. Тази му роля масово се пропуска, и за съжаление е не съвсем ясна и за мен, но поне прилагам усилия за да намеря правилното тълкуване на образа. Поне съм разбрал, че при смъртта си когато загинаха 3000 души това е пророчество за края стария свят и началото на юдейския свят, когато през 3000 година бе построен Храма.

В новата история на великаните, в легендата на Тристан и Изолда великана не е просто ужасно чудовище, а Морхолт единствения великан е брат на главната героиня и син на краля на Ирландия. Тази мимикрия е дошла не директно от Библията, а от образа на великаните в книгите на Бъниян, един от които има жена и дъщеря, и значително по човешки вид. Който съответно е бил усвоен от последвалата фантастика.

Дракони

Историята на драконите бе разгледана в друг пост, но и тук ще има допълнение. Дракона се споменава във приказките и митичните книги, но не и в древногръцката митология. Причината е, че тази митология е от преди излизането на продължението на пътешественика на Бъниян. Защото именно от там долетяха драконите на нашата земя, Бъниян ползва образ от Библията в алегорията си, който след нейния успех бе приет и в рицарските романи фалшиво отмествани назад във времето. Дракони в Библията също няма на земята в реалния свят, а само във видение в Откровение и книгите имитиращи я, като Данаил. Все пак дракон се споменава и в легенда от преди 1682 и това е легендата за крал Артур и магьосника Мерелин който вижда два борещи се дракона, интересно е че тази легенда, както и изображенията на дракони по знамената на Уелс и на къщите в Англия. Но не в Шотландия и Ирландия, просто означава, че тези хора са чували за Библията или за страшните и видения и за неправилната и интерпретация, и от преди 1516 година от когато НЗ е бил разпространен. Дракони е и неправилната интерпретация на култа към влечугите в някой източни страни, това са анимистични практики без духовни и религиозен мотив, а само изява на инстинкта за страх. Драконологията се изявява именно в Англия, където съжителството с изображения на дракони по къщите е старо наследство, но върха на драконството е в творчеството на Толкин.

Черна дупка

Black hole се оказва почти английско изобретение, почти защото термина, който се ползва за измислица на космически явления и съответно е колоритна добавка към безсмислени изчисления щедро засипвани с държавни пари. Оказва се термина е използван за първи път, в книгата която току що чух на аудио формат; The Pilgrim's Regress

http://en.wikipedia.org/wiki/The_Pilgrim%27s_Regress

Именно там в издадената през 1933, в първата част на книгата се обсъжда алегорията на адът с терминаBlack hole. Идеята за такъв обект е възникнал от преди издаването на книгата още в измислиците за Относителността, на Айнщайн. Но през тридесетте псевдонаучните изявления на полуграмотния комунист и плагиат са били култивирани с по популярно звучащи твърдения от неговите недомислици и една от тях е Black hole. Така откритието на черната дупка трябва да мине през Оксфорд за да стигне до Ълстър и е дело на К. С. Луис.

"Регреса на пилигрима" е най добрата му книга и първата издадена проза, за която читателите у нас малко знаят. Тя силно ми измени мнението за "приятеля на елфите" както шеговито го нарича Толкин в романа си. Това е една от най интелектуалните книги на християнска тематика, и същевременно показва същността на човешкия интелект, сила която носи само разрушение на личността и е нещо като проклятие за всеки който посяга към този забранен плод.

Всеки човек трябва да запомни главния урок на книгата, доброто и успеха идват от горе, от нашияOтец във висините, не със собствено напъване и усилия дори и да имаме добри намерения това е пътя на регреса на личността. Дори и самата книга свидетелства против себе си и против естествения интелект, вместо обяснение за ада, сега получихме термин за измислица, която бе възприета от проклятието за науката и вярата.

Tolkien, Bunyan, history

За рицарските романи и злополучните дракони

Преди малко прочетох историята на Тристан и Изолда, която като по млад и щастлив харизматичен вярващ пренебрегвах, въпреки че бе издадена през осемдесетте. Навремето ми се струваше блудкава и недодялана, но сега след като от автори като Толкин и Бъниян получих ярко просвещение за ролята на литературата в разбирането и възприемането на Библията започнах да гледам много по сериозно на измислените истории написани на книга. Естествено не съм отстъпил от образа си на луд петдесятник, но когато взех книгата с дебели корици от библиотеката на възрастна жена, вманиачена на тема , "мъжете имат любовници", тема разглеждана в книгата, се заредих с огромна енергия да бъда разобличен за предишните откритие, че "Пътешественика" на Бъниян е извора на митологичната литература на северна Европа и на всичко което не е с клеймо хуманизъм и гръко-римска митология. Това очакване не само, че не се оправда, но дори и намерих някой доказателства за правотата именно на това доста грубо, но вярно предположение.

Първо да дам мнение за рицарските легенди и романи, както е известно тези небивалици, на някой от които им се приписва и "историчност" са били доста популярни, но модата им на широко разпространено четиво бързо демодира чрез великото произведение на Сервантес "Дон Кихот". Рицаря на селото Ла Манча е не просто подигравка с доблестта, а оръженосеца му отчайваща карикатура на вярност и привързана служба, този пародиен роман е смъртоносно торпедо в кораба на рицарството. Все пак една от осмиваните идеи на рицарството заслужава малко повече внимание от остроумни подигравки на Сервантес. Идеята за доблестна служба на благородна дама, която рицаря да защитава от клевети и обиди е наистина достойна за разглеждане или поне размисъл. Рицаря рискува живота си, без да има връзка с дамата само от благородния мотив да запази почтеното и име от лъжи и обиди. Такова благородство е направо трогателно, и ако не бе идиотско би могло да се превърне в религиозен мотив. Всеки който защитава правото винаги побеждава и Бог го награждава някак си, до колкото разбирам това е мотива за такава "платоническа' вярност към дадена личност от женски пол. Ако съм разбрал правилно тезата на рицарството, или поне една от тезите, освен другите велики дела, като изтребване на дракони и великани. Тук стремежа към защита на истината и почтеността е дори по възвишен от драконоубииването, дракона може да убие рицаря и роднините му, но дали дадена дама е оклеветена несправедливо няма голямо значение за героя.

Оказва се обаче че тази теза за силова защита и раздаване на правосъдие с Божия помощ хич не е християнска, от къде на къде лъжата ще се бори с меч и актьорски пози както е в романите? И от как можем да сме сигурни, че Бог иска дадена лъжа да бъде "победена", по точно този начин, от точно точи човек? Логично е да предположим че за богати и известни жени се разпространяват какви ли не измишльотини и че в миналото това е водело до големи проблеми за най бедните, защото именно добродетелните богати жени са се занимавали с благотворителност. Така рицаря е бил не само Пи-Ар на жената и благородната и дейност, но пазител на социалните функции на обществото, въпроса е в това дали театралното размахване на меча е имало смисъл, дали самия метод е правилен, а не целите и резултатите на това дело? Моето мнение е, че показността и дори наивната палячовщина на литературната линия е "донкихотовщина". В легендите за Триста дори рицаря до такава степен е обзет от верността си да служи на кралицата, че отвлича и живеят в гората като бегълци престъпници, борейки се и с магия за плътско влюбване, което е вече повече от прекалено. Чак пък толкова вече е много, Всеки човек би трябвало да има собствено семейство или ако няма да не се бърка в чуждо или чужда жена. Ето защо Тристан е повече враг на семейството и истината, от колкото неин защитник. Не мога да съм сигурен в точните мотиви на автора, но тезата за някакъв идиотски дълг към някакво призвание е нехристиянска и редукционистка. И все пак в тази история има и поука, вярващия трябва да защитава рицарски истината и да посича с меча на вярата лъжите за почтените жени, не като дълг или геройство, а като израз на вярата си в самото Слово. За това романа на Сервантес трябва да се приема само като критика на неправилното възприемане на рицарството като дело на плътта. Самата идея в духовен смисъл е всъщност точно отражение на борбата на християнина.

Доказателството че идеята за прекалено фантастични образи като дракони поразявани с меч от специален герой са написани след творбата на Бъниян е това че в легендата за Тристан и Изолда, дракона живее близо до града, в пародията на Сервантес също все още няма дракон. Много вярващи подминават важността на тази идея за фалшивото състаряване на книги и текстове като пъклен замисъл срещу авторитета на Библията, но bogoizbrania няма да позволи дракон да засегне Библията, именно той ще порази тази ламя да не изяде чистата девица, каквато е Словото Божие.