Легенди и предания. Във всяка легенда има и истина, а каква е тя, истината за България?

Който има очи, да гледа, който има уши, да слуша...Така от край време започвали да говорят вестителите пред насъбрания народ.

....И той, българският конник продължава да върви по своя безкраен път, защото огънят угасва, но не изстива. Вятърът отлита,но пак се появява. Водата винаги тече по нанадолнището. Колкото и високо да хвърлиш камък, той пак на земята ще падне...

   Дъх от дъха на вятъра. Пламък, от пламъка на българщината.

 

  Легенда за мартеницата" - Васил Станилов,1982 г.

    Към читателите: "Приятелю, Скъперницата-история е пренесла през вековете оскъдни сведения за нас - българите. Ние знаем твърде малко за прадедите ни, избрали земята, която е наша опора, наша твърдина или на езика на прабългарите:наш агъл. Опитах се от пясъка на времето да пресея една легенда. Легендата за мартеницата! В нея използвах думи, които днес звучат като непознати. Всъщност за едни се знае, а за други се предполага, че са останали от прадядовците ни, които наричам българи, тъй като те самите са се назовавали така. Не ме съди строго!"

    Случило се през лятото на 642 година. Канартикинът Баян /първородният син на хана/ повел четиримата си братя Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек на лов към устието на Дуна-река. Сестра им Хуба, която като всяка българка стояла на седлото не по-зле от братята си, пожелала да ги придружи.

    Дълго яздили петимата прабългарски князе и младата княгиня. На рамото на всеки от тях нетърпеливо размахвал криле верен каргуй/сокол/ в очакване да се спусне към плячката.

    Препускали хранените коне и копитата им сякаш отмервали ритъма на български танц. Верни чиготи отговаряли с живота си за първородния син на хана, братята му и за сестра им.

    Когато слънцето за пети път се показало зад планината, която другите наричали Българска, а българите - Юндола, което ще рече Конска, дружината навлязла в гъстите гори на делтата на Дуна-река.

    Три дни бродили братята и Хуба покрай делтата, три дни газили мочурища и се провирали през шубраци и бръшлян. На четвъртия излезли на открито. Пред тях се ширнала Дуна. Шестимата,затаили дъх, отпуснати на седлата, съзерцавали неспирния бяг на Великата река. Стояли и си спомняли песните на баби и прабаби за нея. Песни в които се разказвало за подвизите на Ирник, Бузан и Заверган....

    Изведнъж пред ездачите на малко възвишение, застанал цял в бяла светлина грамаден сребърен рогач. Върху главата му сякаш било порасло заскрежено дърво. Запънал предни крака, рогачът не мърдал.

    Аспарух без да сваля поглед от елена, поставил стрела на тетивата и я опънал. Бялото същество продължило да стои неподвижно. Хуба посегнала и отместила лъка на брат си и стрелата със съскане изчезнала в блатната растителност.

    Еленът не се уплашил от хората, а на скокове навлязъл в реката и се понесъл към другия бряг. Там имало брод!

    Хуба, без да откъсва очи от красивото животно, продължила да шепне на брат си Аспарух да не убива елена. Братята и също били вторачили очи в рогача, който като на сън се отдалечавал в реката, скок след скок, бавно, бавно, бавно. Едва когато излязъл отсреща и застанал сред гъстите борове като искрящ бисер с атлазена наметка, те се спогледали удивени.

    Рогачът им заприличал на дух, който им сочел път, но накъде? Навярно това бил пътят, по който са минали татко Ирник, Бузан и Заверган. През този брод са минавали хранени коне, ако не са минавали, сега щели да минат и Баян вдигнал коня си на задни крака. Братята му се прилепили до шиите на своите коне, готови да го последват.

   В този момент Хуба видяла някакъв каргуй да кръжи над тях. Сигурно носел вест от Абаба - столицата на Велика Кубратова България, която гърците наричали Фанагория.

    И наистина, птицата като камък се спуснала надолу и кацнала на Баяновото рамо. Бил един от неговите хранени каргуи, от тези, които можели да намерят господаря си и вдън земя да е пропаднал. На крака му имало вързан черен конец.

    Сякаш черна мълния поразила сърцата на младите ловци. Зла вест ги канела да тръгнат на път. Хранените коне се понесли към престолния град. Чиготите /конниците/ едва успявали да ги следват. Най-отзад летели каргуите. Техните крила били слаби да надмогнат обичта, която тласкала рожбите към агъла на техния стар баща.

    Край одъра на Кубрат горял буен огън. По ъглите тъжно висели бойните хоругви, видели славни победи. Кубрат топлел изстиващите си си нозе, но огънят в кръвта му бавно гаснел, въпреки че голите му пети докосвали живи въглени. Край него били насядали бойците, сражавали се в не една битка за Велика България. Редели словата си бавно и с достолепие и всеки казвал, че както ханът-обединител реши, така ще е най-добре. Както били следвали волята му и били побеждавали враговете, така и сетната му воля щели да изпълнят.

    Последен взел думата кавхан /върховен командир/ Чако. Много стар бил той и отдавна бил забравил колко тежи българската сабя, но умът му бил по-остър от нея....

    От времето, когато била посадена в утробата на майката-земя семката на българите, техният ластар се влачел, разклонявал, но не умирал. Оттогава всяка пъпка, всяка издънка знаела кое да се слага най-отпред. Когато враг нападал българите, багатурите, бойците се хвърляли върху него със сабя в ръка и гинели без страх, защото зад тях били жените и децата, но не техните жени и деца, а продължителите на името българско.

    До сега от устата на канаювиги /велик хан, хан на хановете/ Кубрат не била излизала нито една погрешна заповед към бойците. Последната воля на хана обаче била да остави ханството и на петимата си сина. Преданията разказват, че някогашните ханове убивали всичките си синове, с изключение на един, наследникът на златната сабя.

    Хан Кубрат оставял ханството и на петимата си синове,защото петима пет пъти по-добре ще съдят и пет пъти по-силно ще бранят България. Сега, когато студът щял да стигне до сърцето на хана, най му била мила кръвта на синовете му. Отгледал ги като малки вълчета. Кумис са лочили от шепите му. Не можел един да направи хан, а другите да прати на дръвника или да ги прогони да се скитат по чужди земи.

    Петимата синове влезли в стаята на хан Кубрат и без да погледнат никого се хвърлили ничком пред постелята на своя татко.

    Ханът наредил на стражите да влязат. Боилите изтръпнали. Нима старият хан все пак е решил да се вслуша в съвета на кавхан Чако? Нима хан Кубрат ще изпълни завета на дедите си?

    Със сетни сили ханът заповядал да му дадат пет копия и да ги вържат на сноп.След това тържествено попитал синовете си - Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек кой от тях се наема да счупи този сноп. Никой от петимата не помръднал. Това се харесало на канаювиги Кубрат. После кимнал на канартикина, първородния Баян да опита първи. Покорно се навел синът и сграбчил наръча. Сухото дърво на дръжките само изпукало. След него опитали и останалите. Снопът не се поддал на яките десници на нито един от тях.

    Кубрат с охкане посегнал към кордата. Взел едно копие и го допрял до коляното си. Дръжката изпращяла и се счупила. След това втора, трета, четвърта, пета. Усмихнали се ханските синове. Това ли било? Не, не било само това. Баща им искал да им каже нещо друго.

    Владетелят вдигнал ръка. Оставял той на своите синове своята бащина заръка. Оставял им своя народ, чиготи и багатури, копията им, хранените им коне. Заръчал ханът да владеят всичко общо и да не се делят,з а да не ги пречупят враговете им. Заклел ги хан Кубрат в името на Тангра да не се делят и да не враждуват помежду си, защото името на България не бивало да бъде заличено от лицето на земята. Ако престъпели клетвата му, ханът ги проклел да станат роби и роби да раждат...

    Петимата синове на хан Кубрат се изправили и навели глави във високо скръстените си ръце. Не искали никой да ги види,че плачат пред мъртвото тяло на старият им баща.

     Навън писнала гайда. Тъпан забил тъжно и напрегнато. Думтенето му се понесло навред, където имало български племена, за да съобщи за смъртта на канаювиги Кубрат, създателят на Велика България. Полетяло слънцето и като тъпан задумкало,за да узнае целият свят, че е умрял голям воин и човек..

    Много хора се раждат на земята,но малцина умират човеци.

    Скърцали колелата на талигите. Чаткали копитата на впрегатните, ездитните и хранените коне.Неусетно гаснело дневното светило. И в прехода между деня и нощта се раждала нова мелодия и нова песен. От време на време в песента се втурвал един спомен - споменът за неотдавнашни битки с кръвожадния поробител..

    Изведнъж един друг глас потопил в себе си всичко останало. Дуна-река! Хан Аспарух със своя народ стигнал до голямата река. Реката, за която бил чувал от прадядовците, с които хан Заверган обсаждал Константинопол. Реката, която още пеела песни за победите на Бузан. Реката, която скрила навремето Ирник.

    Ханът отишъл до брега да се срещне очи в очи с великата Дуна-река.

    Насаме! Да и припомни предишната среща. Аспарух търсел познатия брод. Ослушвал се да чуе гласа на водите. Затихвал ромонът на реката. Тя искала да чуе сърцето на човека. Застанал на брега, Аспарух си спомнял...

    Горяла Абаба - Кубратовата столица. Горяла Велика България. Гинел българският народ. Плачели сърцата на Кубратовите синове, защото с цялото бедствие, което ги било сполетяло, на тях им се било случило най-лошото. Хазарският хаган Ашина бил пленил сестра им Хуба. Да се сражават с нашественика означавало да осъдят на смърт родната си сестра. Да бягат - значело да я изоставят. Петимата братя наистина не знаели какво да сторят.

    В деня на последната битка пред тях се появил самият хаган Ашина. Всемогъщият хаган Ашина приветствал петимата братя от рода Дуло, което ще рече Хранени или силни коне. Родът, който се славел с това, че вдигнал на бой уногурите, кутригурите, котрагите, купибългарите, дучибългарите и чдарбългарите срещу тюрките и разпрострели по цял свят славата на Голяма България, на Велика България.

    Ашина искал от тях да му се подчинят и да се поклонят пред него като господар, а всички други права да си запазят - земите и племената. Докато Ашина говорел с братята и, Хуба се опитала да се прониже с нож. Хаганът наредил да вържат ръцете и, за да и бъде попречено за следващи такива опити.

    Хуба казала на братята си да бягат и да не мислят за нея. Българските племена да спасяват, тъй като тя била нищожна цена за свободата на българите.

    Войските стояли една срещу друга притихнали. Само откъм стана на българите се чувал глух тътен. Тъпан ли било или туптенето на сърцата им, което се сливало в едно силно туп-туп, туп-туп, туп-туп, туп-туп....

    Баян останал със сестра си Хуба и признал господството на хазарския хаган. Котраг се отправил на север, а Аспарух, Кубер и Алцек - на юг, да търсят земя без поробители. Те тайно се разбрали с Хуба, че когато намерят свободна земя за своите племена ще и изпратят каргуй със вързан златен конец на крака.

    Стоял Аспарух на брега на Дуна-река и си спомнял...Ашина приел при себе си Баян за кавхан, но на другите братя не простил непокорството и тръгнал да ги накаже. Чиготите се сражавали люто с хазарските преследвачи. Хранените Аспарухови мъже гинели един след друг, бранейки племето от робството, което препускало по петите им.

    Българите трябвало да избират или водите на Дуна, или стрелите на хазарите. Алцек и Кубер пратили вест, че ще се оттеглят нагоре по реката да търсят брод. Къде е бродът на дедите им? Дуна пазела тайнате си. Влачела уморено мътните си води и не давала никакъв знак....

    Когато третият Кубратов син вече си мислел, че Тангра го е изоставил и забравил...на отсрещния бряг се появил сребърният елен. С няколко скока преминал реката. Постоял малко на сушата, изтръскал се и с рев като боен рог се понесъл обратно.

    Аспарух вече знаел - това е белег от Тангра! Знамение за него и племето му! Дал знак и тъпаните задумкали. С лявата ръка ханът сочел брода на жените и децата, а с дясната канел войската да го следва на бой.

    Хуба чакала вест от братята си. Двамата с Баян разбрали, че Котраг е намерил паша за конете си на север от Болга-река, но вест, че е намерил свободата, кой знае защо не пращал. Един ден, един от последните дни на зимата на прозореца кацнал каргуй! Хуба го познала. Това бил храненият каргуй на Аспарух. На единият крак лъщял златен конец.

    Аспарух бил намерил свобода за народа си! Хуба и Бат Баян тайно напуснали двореца на Ашина с голяма чиготска дружина. Разбрал за бягството им, хазарският хаган изпратил след тях най-бързите конници. Врагът бил по петите на бегълците. Пред тях - Дуна, зад тях хазарите.

    Кубратовата щерка вързала дълъг бял конец за крака на каргуя и го пуснала да полети, брод да намери, при Аспарух да ги заведе. В този момент просъскала хазарска стрела и Баян политнал напред. Конецът започнал да се изплъзва от ръката му. Цялото кълбо полека се размотавало и се обагряло от ранения Баян.

    На отвъдния бряг се появил Бял Конник! Хазарите обърнали коне и побегнали. Те знаели кой е той - Аспарух. След като и последния от Баяновата дружина минал през брода, Аспарух прегърнал сестра си и я повел към агъла, високо в планината. Когато стигнали горе на билото, братът изтрил сълзите на Хуба и дал знак, че ще говори. Глашатаи повтаряли думите му един след друг, за да ги чуят всички българи.

--Братя - извисил глас младият хан. Една заръка ни остави канаювиги Кубрат - моят баща: да не се делим и разделяме - и ние не я изпълнихме. Сега плащаме с кръв. С братска кръв.

    Хан Аспарух вдигнал високо кървавия конец и тръгнал сред войниците. Воините падали по очи на земята. Аспарух ги вдигал и ги закичвал с бяло-алената нишка. И когато конецът свършил, той-колобърът на всички българи коленичил и издигнал глас:

--О, Тангра, създателю на всички сътворени неща. Небе, което подчинява всички на своя ред, направи така, че когато потрябва, тези късчета да се съединят отново в едно цяло без начало и без край.....

    Така се е родил един от най-хубавите български празници-празникът да се кичим с мартеници. Затова ние, българите, на първия ден от пролетния месец, който днес наричаме Март, се закичваме с бяло-ален конец, та нишката, която ни свързва, да не се прекъсва.

    За сме здрави! Да сме весели! Да сме щастливи! Да сме българи!

    С хубост срещу злото - как хубаво го е казал народът!

 Легенди и предания. Във всяка легенда има и истина, а каква е тя, истината за България?

Който има очи, да гледа, който има уши, да слуша...Така от край време започвали да говорят вестителите пред насъбрания народ.

....И той, българският конник продължава да върви по своя безкраен път, защото огънят угасва, но не изстива. Вятърът отлита,но пак се появява. Водата винаги тече по нанадолнището. Колкото и високо да хвърлиш камък, той пак на земята ще падне...

Дъх от дъха на вятъра. Пламък, от пламъка на българщината.


Легенда за мартеницата" - Васил Станилов,1982 г.

Към читателите: "Приятелю, Скъперницата-история е пренесла през вековете оскъдни сведения за нас - българите. Ние знаем твърде малко за прадедите ни, избрали земята, която е наша опора, наша твърдина или на езика на прабългарите:наш агъл. Опитах се от пясъка на времето да пресея една легенда. Легендата за мартеницата! В нея използвах думи, които днес звучат като непознати. Всъщност за едни се знае, а за други се предполага, че са останали от прадядовците ни, които наричам българи, тъй като те самите са се назовавали така. Не ме съди строго!"

Случило се през лятото на 642 година. Канартикинът Баян /първородният син на хана/ повел четиримата си братя Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек на лов към устието на Дуна-река. Сестра им Хуба, която като всяка българка стояла на седлото не по-зле от братята си, пожелала да ги придружи.

Дълго яздили петимата прабългарски князе и младата княгиня. На рамото на всеки от тях нетърпеливо размахвал криле верен каргуй/сокол/ в очакване да се спусне към плячката.

Препускали хранените коне и копитата им сякаш отмервали ритъма на български танц. Верни чиготи отговаряли с живота си за първородния син на хана, братята му и за сестра им.

Когато слънцето за пети път се показало зад планината, която другите наричали Българска, а българите - Юндола, което ще рече Конска, дружината навлязла в гъстите гори на делтата на Дуна-река.

Три дни бродили братята и Хуба покрай делтата, три дни газили мочурища и се провирали през шубраци и бръшлян. На четвъртия излезли на открито. Пред тях се ширнала Дуна. Шестимата,затаили дъх, отпуснати на седлата, съзерцавали неспирния бяг на Великата река. Стояли и си спомняли песните на баби и прабаби за нея. Песни в които се разказвало за подвизите на Ирник, Бузан и Заверган....

Изведнъж пред ездачите на малко възвишение, застанал цял в бяла светлина грамаден сребърен рогач. Върху главата му сякаш било порасло заскрежено дърво. Запънал предни крака, рогачът не мърдал.

Аспарух без да сваля поглед от елена, поставил стрела на тетивата и я опънал. Бялото същество продължило да стои неподвижно. Хуба посегнала и отместила лъка на брат си и стрелата със съскане изчезнала в блатната растителност.

Еленът не се уплашил от хората, а на скокове навлязъл в реката и се понесъл към другия бряг. Там имало брод!

Хуба, без да откъсва очи от красивото животно, продължила да шепне на брат си Аспарух да не убива елена. Братята и също били вторачили очи в рогача, който като на сън се отдалечавал в реката, скок след скок, бавно, бавно, бавно. Едва когато излязъл отсреща и застанал сред гъстите борове като искрящ бисер с атлазена наметка, те се спогледали удивени.

Рогачът им заприличал на дух, който им сочел път, но накъде? Навярно това бил пътят, по който са минали татко Ирник, Бузан и Заверган. През този брод са минавали хранени коне, ако не са минавали, сега щели да минат и Баян вдигнал коня си на задни крака. Братята му се прилепили до шиите на своите коне, готови да го последват.

В този момент Хуба видяла някакъв каргуй да кръжи над тях. Сигурно носел вест от Абаба - столицата на Велика Кубратова България, която гърците наричали Фанагория.

И наистина, птицата като камък се спуснала надолу и кацнала на Баяновото рамо. Бил един от неговите хранени каргуи, от тези, които можели да намерят господаря си и вдън земя да е пропаднал. На крака му имало вързан черен конец.

Сякаш черна мълния поразила сърцата на младите ловци. Зла вест ги канела да тръгнат на път. Хранените коне се понесли към престолния град. Чиготите /конниците/ едва успявали да ги следват. Най-отзад летели каргуите. Техните крила били слаби да надмогнат обичта, която тласкала рожбите към агъла на техния стар баща.

Край одъра на Кубрат горял буен огън. По ъглите тъжно висели бойните хоругви, видели славни победи. Кубрат топлел изстиващите си си нозе, но огънят в кръвта му бавно гаснел, въпреки че голите му пети докосвали живи въглени. Край него били насядали бойците, сражавали се в не една битка за Велика България. Редели словата си бавно и с достолепие и всеки казвал, че както ханът-обединител реши, така ще е най-добре. Както били следвали волята му и били побеждавали враговете, така и сетната му воля щели да изпълнят.

Последен взел думата кавхан /върховен командир/ Чако. Много стар бил той и отдавна бил забравил колко тежи българската сабя, но умът му бил по-остър от нея....

От времето, когато била посадена в утробата на майката-земя семката на българите, техният ластар се влачел, разклонявал, но не умирал. Оттогава всяка пъпка, всяка издънка знаела кое да се слага най-отпред. Когато враг нападал българите, багатурите, бойците се хвърляли върху него със сабя в ръка и гинели без страх, защото зад тях били жените и децата, но не техните жени и деца, а продължителите на името българско.

До сега от устата на канаювиги /велик хан, хан на хановете/ Кубрат не била излизала нито една погрешна заповед към бойците. Последната воля на хана обаче била да остави ханството и на петимата си сина. Преданията разказват, че някогашните ханове убивали всичките си синове, с изключение на един, наследникът на златната сабя.

Хан Кубрат оставял ханството и на петимата си синове,защото петима пет пъти по-добре ще съдят и пет пъти по-силно ще бранят България. Сега, когато студът щял да стигне до сърцето на хана, най му била мила кръвта на синовете му. Отгледал ги като малки вълчета. Кумис са лочили от шепите му. Не можел един да направи хан, а другите да прати на дръвника или да ги прогони да се скитат по чужди земи.

Петимата синове влезли в стаята на хан Кубрат и без да погледнат никого се хвърлили ничком пред постелята на своя татко.

Ханът наредил на стражите да влязат. Боилите изтръпнали. Нима старият хан все пак е решил да се вслуша в съвета на кавхан Чако? Нима хан Кубрат ще изпълни завета на дедите си?

Със сетни сили ханът заповядал да му дадат пет копия и да ги вържат на сноп.След това тържествено попитал синовете си - Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек кой от тях се наема да счупи този сноп. Никой от петимата не помръднал. Това се харесало на канаювиги Кубрат. После кимнал на канартикина, първородния Баян да опита първи. Покорно се навел синът и сграбчил наръча. Сухото дърво на дръжките само изпукало. След него опитали и останалите. Снопът не се поддал на яките десници на нито един от тях.

Кубрат с охкане посегнал към кордата. Взел едно копие и го допрял до коляното си. Дръжката изпращяла и се счупила. След това втора, трета, четвърта, пета. Усмихнали се ханските синове. Това ли било? Не, не било само това. Баща им искал да им каже нещо друго.

Владетелят вдигнал ръка. Оставял той на своите синове своята бащина заръка. Оставял им своя народ, чиготи и багатури, копията им, хранените им коне. Заръчал ханът да владеят всичко общо и да не се делят,з а да не ги пречупят враговете им. Заклел ги хан Кубрат в името на Тангра да не се делят и да не враждуват помежду си, защото името на България не бивало да бъде заличено от лицето на земята. Ако престъпели клетвата му, ханът ги проклел да станат роби и роби да раждат...

Петимата синове на хан Кубрат се изправили и навели глави във високо скръстените си ръце. Не искали никой да ги види,че плачат пред мъртвото тяло на старият им баща.

Навън писнала гайда. Тъпан забил тъжно и напрегнато. Думтенето му се понесло навред, където имало български племена, за да съобщи за смъртта на канаювиги Кубрат, създателят на Велика България. Полетяло слънцето и като тъпан задумкало,за да узнае целият свят, че е умрял голям воин и човек..

Много хора се раждат на земята,но малцина умират човеци.

Скърцали колелата на талигите. Чаткали копитата на впрегатните, ездитните и хранените коне.Неусетно гаснело дневното светило. И в прехода между деня и нощта се раждала нова мелодия и нова песен. От време на време в песента се втурвал един спомен - споменът за неотдавнашни битки с кръвожадния поробител..

Изведнъж един друг глас потопил в себе си всичко останало. Дуна-река! Хан Аспарух със своя народ стигнал до голямата река. Реката, за която бил чувал от прадядовците, с които хан Заверган обсаждал Константинопол. Реката, която още пеела песни за победите на Бузан. Реката, която скрила навремето Ирник.

Ханът отишъл до брега да се срещне очи в очи с великата Дуна-река.

Насаме! Да и припомни предишната среща. Аспарух търсел познатия брод. Ослушвал се да чуе гласа на водите. Затихвал ромонът на реката. Тя искала да чуе сърцето на човека. Застанал на брега, Аспарух си спомнял...

Горяла Абаба - Кубратовата столица. Горяла Велика България. Гинел българският народ. Плачели сърцата на Кубратовите синове, защото с цялото бедствие, което ги било сполетяло, на тях им се било случило най-лошото. Хазарският хаган Ашина бил пленил сестра им Хуба. Да се сражават с нашественика означавало да осъдят на смърт родната си сестра. Да бягат - значело да я изоставят. Петимата братя наистина не знаели какво да сторят.

В деня на последната битка пред тях се появил самият хаган Ашина. Всемогъщият хаган Ашина приветствал петимата братя от рода Дуло, което ще рече Хранени или силни коне. Родът, който се славел с това, че вдигнал на бой уногурите, кутригурите, котрагите, купибългарите, дучибългарите и чдарбългарите срещу тюрките и разпрострели по цял свят славата на Голяма България, на Велика България.

Ашина искал от тях да му се подчинят и да се поклонят пред него като господар, а всички други права да си запазят - земите и племената. Докато Ашина говорел с братята и, Хуба се опитала да се прониже с нож. Хаганът наредил да вържат ръцете и, за да и бъде попречено за следващи такива опити.

Хуба казала на братята си да бягат и да не мислят за нея. Българските племена да спасяват, тъй като тя била нищожна цена за свободата на българите.

Войските стояли една срещу друга притихнали. Само откъм стана на българите се чувал глух тътен. Тъпан ли било или туптенето на сърцата им, което се сливало в едно силно туп-туп, туп-туп, туп-туп, туп-туп....

Баян останал със сестра си Хуба и признал господството на хазарския хаган. Котраг се отправил на север, а Аспарух, Кубер и Алцек - на юг, да търсят земя без поробители. Те тайно се разбрали с Хуба, че когато намерят свободна земя за своите племена ще и изпратят каргуй със вързан златен конец на крака.

Стоял Аспарух на брега на Дуна-река и си спомнял...Ашина приел при себе си Баян за кавхан, но на другите братя не простил непокорството и тръгнал да ги накаже. Чиготите се сражавали люто с хазарските преследвачи. Хранените Аспарухови мъже гинели един след друг, бранейки племето от робството, което препускало по петите им.

Българите трябвало да избират или водите на Дуна, или стрелите на хазарите. Алцек и Кубер пратили вест, че ще се оттеглят нагоре по реката да търсят брод. Къде е бродът на дедите им? Дуна пазела тайнате си. Влачела уморено мътните си води и не давала никакъв знак....

Когато третият Кубратов син вече си мислел, че Тангра го е изоставил и забравил...на отсрещния бряг се появил сребърният елен. С няколко скока преминал реката. Постоял малко на сушата, изтръскал се и с рев като боен рог се понесъл обратно.

Аспарух вече знаел - това е белег от Тангра! Знамение за него и племето му! Дал знак и тъпаните задумкали. С лявата ръка ханът сочел брода на жените и децата, а с дясната канел войската да го следва на бой.

Хуба чакала вест от братята си. Двамата с Баян разбрали, че Котраг е намерил паша за конете си на север от Болга-река, но вест, че е намерил свободата, кой знае защо не пращал. Един ден, един от последните дни на зимата на прозореца кацнал каргуй! Хуба го познала. Това бил храненият каргуй на Аспарух. На единият крак лъщял златен конец.

Аспарух бил намерил свобода за народа си! Хуба и Бат Баян тайно напуснали двореца на Ашина с голяма чиготска дружина. Разбрал за бягството им, хазарският хаган изпратил след тях най-бързите конници. Врагът бил по петите на бегълците. Пред тях - Дуна, зад тях хазарите.

Кубратовата щерка вързала дълъг бял конец за крака на каргуя и го пуснала да полети, брод да намери, при Аспарух да ги заведе. В този момент просъскала хазарска стрела и Баян политнал напред. Конецът започнал да се изплъзва от ръката му. Цялото кълбо полека се размотавало и се обагряло от ранения Баян.

На отвъдния бряг се появил Бял Конник! Хазарите обърнали коне и побегнали. Те знаели кой е той - Аспарух. След като и последния от Баяновата дружина минал през брода, Аспарух прегърнал сестра си и я повел към агъла, високо в планината. Когато стигнали горе на билото, братът изтрил сълзите на Хуба и дал знак, че ще говори. Глашатаи повтаряли думите му един след друг, за да ги чуят всички българи.

--Братя - извисил глас младият хан. Една заръка ни остави канаювиги Кубрат - моят баща: да не се делим и разделяме - и ние не я изпълнихме. Сега плащаме с кръв. С братска кръв.

Хан Аспарух вдигнал високо кървавия конец и тръгнал сред войниците. Воините падали по очи на земята. Аспарух ги вдигал и ги закичвал с бяло-алената нишка. И когато конецът свършил, той-колобърът на всички българи коленичил и издигнал глас:

--О, Тангра, създателю на всички сътворени неща. Небе, което подчинява всички на своя ред, направи така, че когато потрябва, тези късчета да се съединят отново в едно цяло без начало и без край.....

Така се е родил един от най-хубавите български празници-празникът да се кичим с мартеници. Затова ние, българите, на първия ден от пролетния месец, който днес наричаме Март, се закичваме с бяло-ален конец, та нишката, която ни свързва, да не се прекъсва.

За сме здрави! Да сме весели! Да сме щастливи! Да сме българи!

С хубост срещу злото - как хубаво го е казал народът!

 

 

 

 

 

 

<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?>

– Хан, естествено, – изсмя ми се в слушалката Яна (30), филолог – аз живея на Хан Аспарух № 6!

[Весело подрънкване на запотени от студ чаши.] Той се бърка от английски.

– Кажи на Изи, че много добре знам как е на английски и че въпросът беше как е на български. Хайде, да се топнете в морето и за мен!

 

На 04.07.2007 г. беше открит паметник на кан Крум в Пловдив. Името на владетеля е изписано „кан”. Направи ми впечатление и се порових, да разбера дали досега съм използвал погрешно „хан”. Консултирах се и с историк:

 

– И двете са верни, – ми отговори.

– Е, това пък е най-неприемливият отговор. Защо да има дублетна форма? Все едно от двете трябва да е „по-вярно”! Или се казва агенция „Ройтер” или „Ройтерс”. Не може и двете.

 

Търсене в Гугъл извежда 89000 резултата за „хан Аспарух” и 1150 за „кан Аспарух”. Доколкото това въобще е показателно, то означава, че употребата на „хан” в Интернет е по-широка, отколкото „кан” (има-няма 77 пъти по-широка). Не винаги обаче по-разпространеното е и по-вярно.

 

Божидар Димитров, доктор на историческите науки и директор на Националния исторически музей употребява „кан” в трудовете си. Според ст.н.с., д-р Петър Добрев „титлата ХАН липсва в реалните български археологически и исторически материали и е била въведена някога поради несръчно и некомпетентно преправяне на истинската титла на българските владетели (http://www.protobulgarians.com/Statii%20ot%20drugi%20avtori/Petar%20Dobrev%20-%20otgovor.htm). В „Комедия от грешки: защо древната българска история поражда у някого истерия” той цитира акад. Вл. Георгиев в интервю по повод на 1300-годишнината на България (Разговор с акад. Д. Лихачов: В: Симетрия на времето. С., 1984. с.113) „Правилно е да казваме “КАН Аспарух”, “КАН Тервел”…защото ХАН е турско и татарско название.”

 

За да стане още по-интересно, ето едно мнение на Емил Живков, цитирано в http://www.sarakt.org/titli.htm:

"Що се отнася до "кан", бих приел тази титла, но единствено спрямо Крум, Омуртаг и Маламир. Нямаме право да я пренасяме автоматично назад във времето и да я поставяме пред имената на Аспарух и Кубрат например.” Авторът на „Древнобългарски санове” в същия сайт продължава: „Но защо да тълкуваме титлата на Крум, Омуртаг и Маламир КАНАСУБИГИ, че била "кан". [...] това буквосъчетание се превежда буквално от латински и означава МЪДЪР ВЛАДЕТЕЛ [canasubigi]! Не твърдя, че титлата е латинска, напротив, имайки предвид извековните връзки на българите с Апенините /пеласгите "етруски", в последствие Алцек/, може да се приеме, че термините са навлезли в латинския език от българския древен език. Сиреч титлата да е древнобългарска."

Пак в същия източник: „[с]поред Иван Венедиков за разлика от руско-славянското княз в българския език названието е къназ (кънїз). Може дори да се предположи, че княз е производно от канасюбиги –през канас - къназ - княз.

 

Хипотезите дотук:

1. Правилно е да казваме „хан Аспарух”, защото така се е преподавало доскоро, защото е навлязло широко (в имена на улици, дружества, организации, литературни творби, филми);

2. Правилно е да казваме „кан Аспарух”, защото, при използването на интердисциплинарен подход, съвременната историческа наука и историческата лингвистика с помощта на археологията заедно доказват (така ли е?), че към момента „кан” е по-правилното изписване на титлата на съответните владетели или насърчават тази употреба.

3. Хан Кубрат и хан Аспарух, но кан Омуртаг, кан Крум, кан Маламир.

4. Правилно е единствено „Канасубиги”, защото това е открито като източник от първи ред (ако такова понятие съществува).

 

Какво мислите?