Днес става традиция нетрадиционното...

Например, пловдивчани правят изложба по случай 100 - годишнина и я съчетават с музика. Традиционна... или всъщност не съвсем - това са 12 пианисти от академията (АМТИИ).

инфо фейсбукhttp://www.facebook.com/events/286830361393509

Кое днес е традиционно? Кое е поп(улярно)? Популярна ли е традицията или пък популярността стана традиционна? Кои са границите, които попкултурата прекрачва, за да се превърне в традиция?

Модерното е минало. Ние сме постмодернисти. Поне така казват знаещите. Склонен съм да се съглася. Какво ли не показва, че имат право. А ти? Хм, но... нали модата се повтаряла? И всичко било добре забравеното старо…Ехото от три хилядолетия повтаря "...няма нищо ново под слънцето". Как исках да съм уникален... как исках да измисля нещо ново... как исках да вдигна "бунт" срещу остарялото... НО, ако "новото" е по-старо от "старото" дали моята прогресивност, моят либерализъм не се изпаряват под парещите лъчи (про-лято е все пак - радвай се:-) на същото това слънце.

Това са въпроси, които будят съзнанието ми (е, поне не са среднощният ми кошмар).

Отговори!?

Има?

Или няма?

С всеки отговор изплуват поне два въпроса повече. Е, мен не ме е страх от въпросите, нито пък от отговорите. Затова и питам. Ако пък не ви се отговаря, поне не се ядосвайте, че сте прочели поредните бездарни редове и сте загубили минута-две... Отдайте го на моят недотам интелектуален ексхибиционизъм.

Имате думата:

    Едва ли има съмнение, че науката и вярата са напълно различни материи. Първата изисква обективизъм, който се постига само с безпристрастен и лишен от емоции подход. Критичният анализ, едно от основните й оръжия, помага грешките и фалшификациите, които са неизбежен спътник на всяка човешка дейност, да бъдат рано или късно отстранени. На другия полюс е вярата, която предполага и налага безпрекословно доверие в определен авторитет, неизменност на задължителните постановки, потушаване на критичното мислене и ограничаване разума в тясното поле на предписаната догматика.

    Основен пункт в противопоставянето между наука и вяра е упрекът към последната, че представлява неосъзната доверчивост, което автоматично я превръща в неефективен способ за постигане на каквото и да е познание и в недостоверен източник на такова.

    Все пак трябва да уточним, че понятието „вяра” има две основни значения: вярата като такава и конкретната вяра в Бог. И макар на пръв поглед да не изглежда така, но между двете има много съществени различия, които е задължително да установим, за да избегнем нежелателни недоразумения.

    Вярата неизбежно присъства в живота на всеки един човек, независимо дали той осъзнава това и без значение дали го желае или не. Огромна част от пълния обем знания, които притежава който и да е индивид, се основава на вяра. Това е неминуемо, понеже никой не е в състояние да подложи на проверка цялото количество информация, с която разполага и борави. Човешките способности и качества дават възможност само ограничен размер данни да бъдат подложени лично на частен анализ или да бъдат потвърдени или отхвърлени от жизнения опит. Физически не е възможно всеки нов факт да бъде надеждно проверен. Ето защо на хората се налага да приемат солидна порция информация (всъщност една много значителна част от нея) на доверие. Но това упование в наготово поднесените сведения чувствително се различава от настоящата вяра в Бога-Творец.

    Трябва да се отбележи, че огромна част от цялата известна информация за света хората получават не чрез непосредствен досег с нея, а посредством вторични източници. В реалния свят сме принудени да се доверяваме на определена част от постоянно течащия информационен поток. Ние съзнателно избираме кои елементи от него са достатъчно надеждни, основавайки оценката си на предишния си опит, който ни сочи, че между фактите съществуват естествени закономерности. Когато нашето съзнание открие такава убедителна взаимовръзка между старите и новопостъпващите факти, ние ги приемаме като достатъчно достоверни. Логически правдоподобната, от гледна точка на нашите познания, опит и умствени способности, зависимост и последователност на отделните информационни сегменти е критерият, по който се ръководим в нашата преценка. Разбира се, този подход не изключва грешки, неточности и заблуждения, поради обичайните слабости в знанията и мисловния потенциал на всяка личност. Но ако установим такъв дефект, ние сме в правото си да го поправим. В случай, че ние не забележим пропуска си или не сме в състояние да го коригираме, някой друг ще го стори вместо нас рано или късно. Понякога това може да отнеме години, друг път столетия, но ревизия на проблема непредотвратимо ще настъпи в някакъв момент. Именно тази свобода на критичното мислене позволява на човечеството да върви напред, да се развива, да открива нови хоризонти и да покорява непознати светове. Защо тогава антагонистите на вярата проявяват такъв радикален скептицизъм към нея, след като в една или друга степен са поставени в нейна неизменна зависимост?

    Причините за подобна резервираност са основно две. Първо, информацията може да бъде както правдива, така и невярна. Единственият начин да удостоверим качеството й е като я подложим на критичен анализ. Но дори и това може да не бъде достатъчно, тъй като резултатът зависи от нашата компетентност, която все пак е ограничена. Но пък  шансът ни да определим годността на информацията, доверявайки й се безусловно, без да проучим нейния характер, е несъмнено нулев. В такъв случай бихме могли по случайност да имаме сполука, но това е като игра на руска рулетка – всичко е въпрос на късмет. Така ние бихме били подвластни и зависими от информацията, а не тя от нас.

    Второ, отричането на вярата не е проява на мнителност към самото доверие като един от инструментите за постигане на познание, а подозрителност към конкретния предмет на вярата – Господ Бог. Изхождайки от наложената представа за Бог като създател и господар на целия свят, на абсолютно всичко, ние имаме пълното основание да изискваме от поддръжниците й някакъв по-убедителен от обикновеното доверие аргумент, удостоверяващ неговото съществувание. Защото, според тълкуванията на религиозно вярващите, Господ Бог не може да бъде сравняван с която и да е друга личност или вещ, затова и доказателствата за наличието му трябва да са специални и подобаващи на образа му. Поради особената специфичност на случая, обичайната вяра, основана на безрезервна доверчивост, е неуместна и неприложима. Именно тази причина налага изискването екзистенциалното, върховното доказателство за Бог да бъде извънредно, изпълнено с убедителност и категоричност. В противен случай вярата си остава смътно чувство, несъзнателна доверчивост, емоционално предпочитание, пасивна реактивност, напълно противоположни на активната съзнателна дейност на пълноценната човешка личност, в която взимат участие всички нейни компоненти – ум, воля, чувства. Вярата, изискваща самопожервувание на разума, поставяйки го в субординация на подсъзнателната интуитивност и първична сензитивност, е антипод на чистия разум, чиято осъзната ориентация се базира на естествените закономерности, свързани в логическа последователност. Вярващият може да бъде единствено пасивен консуматор, потребяващ непроверена и недоказана (даже недоказуема) информация, поставил разума си в подчинение на някакъв неопределен и съмнителен авторитет. Това, разбира се, не прави религиозните хора непременно интелектуално недостатъчни. Във всички други сфери от живота те могат да бъдат съвсем пълностойни и полезни личности – добри родители, приятели, колеги, творци. В тези области те могат да разсъждават и постъпват рационално като всеки друг. Но целият прагматизъм и логичност изчезват мигом пред респекта от техния Бог.

    Затова познанието може да бъде постигнато само от рационално мислещи индивиди, извършващи критична рефлексивна обработка на непосредствени или вторично придобити емпирични данни. С инструментариума, с който вярата борави, тя не може да постигне адекватна оценка на обкръжаващата среда дори и в най-елементарните й форми и проявления. А по такъв сложен проблем като възникването, устройството и функционирането на света, част от който проблем е и въпросът за съществуването на Бог, тя е напълно неспособна да даде разумен и интелигентен отговор.

    В заключение можем да кажем, че вярата (религиозната) е несъвместима с истината, поради заложените в нея ирационална доверчивост и безусловно упование в някаква необоснована фикция. Липсата на каквато и да е вътрешна самокритичност, враждебното игнориране на всеки външен упрек или препоръка, пословичната ригидност (ригиден – нетърпящ развитие; неподвижен; скован), догматичната инертност не позволяват по никакъв начин вярата да бъде източник на познания и на правдива информация. Тя не е в състояние да даде рационално и проницателно обяснение на явленията в света, а още по малко да разреши централния въпрос – този за съществуването на Бог.

 Един от фундаменталните въпроси, който стои пред философи, учени и, навярно, пред всички хора, е този за съществуването на Бог. Неизброими са опитите да бъде доказана или отхвърлена неговата екзистенциалност. Някои от тях са доста груби и недодялани и имат по-скоро обратен ефект. Но други предлагат много по-фини и интелигентни тези.

    Едно от най-хитроумните и находчиви предложения, поставящо си за цел да потвърди божествения произход на света, принадлежи на английския теолог и философ, архидякона на Карлайл Уилям Пейли (1743-1805). Този християнски апологет публикува през 1802 г. своя труд „Естествена теология” (Natural Theology; or, Evidences of the Existence and Attributes of the Deity). В него той ни кара да се запитаме как би разсъждавал човек, който, разхождайки се из гората, намери джобен часовник. Вероятно би се запитал как е попаднало там такова сложно устройство. Един от възможните отговори е, че появата му може да е резултат от случайно комбининиране на различни молекули, които, съединявайки се произволно една с друга, са образували този фин и прецизен механизъм. Но дори и на пръв поглед това изглежда твърде невероятно, за да се приеме сериозно, и справедиво е отхвърлено от автора.  

   Единственият логичен отговор е, че приборът е бил създаден целенасочено от някакъв майстор – часовникар, а не е случаен сбор от невероятен брой произволни съвпадения. Тоест, имаме творение, създадено по предварителен замисъл от изкусен занаятчия, който притежава специални умения и възможности, неприсъщи на всеки.

    До този момент няма причина да не се съгласим с г-н Пейли. Но това е само неговото встъпление. От тази позиция той заключава, че хората, като извънредно комплицирани механизми, способни на далеч по-сложни действия от един часовник, би следвало да са сътворени с определена цел от интелигентен създател.

    Тази теза на преподобния Уилям Пейли може да се определи като апология на библейската доктрина за сътворението, в чиято защита е и замислена. Мнозина, между които и самият Чарлз Дарвин, са посветили не малко време и усилия на каузата да бъде оборен непреодолимия аргумент на карлайлския архидякон. Оставяйки настрана чисто научните методики, които недвусмислено отхвърлят догмата за едновременното създаване на живите същества и тяхната неизменяемост, ние ще се опитаме да решим проблема с космическия часовникар по дедуктивен път.  

    Нека започнем с часовника. Този инструмент наистина е бил създаден с определена прагматична цел от квалифициран специалист и не е плод на хаотично и спонтанно подреждане на физични константи. Но за да се научат хората да произвеждат такива акуратни уреди, е било необходимо натрупване на огромен обем от знания, умения и опит. Това е процес, продължил хиляди години – от създаването на колелото, през зъбните колела, пружините, откриването на различните метали и тяхната обработка, до необходимостта от прецизно измерване на времето, която се появява в точно определен момент. Логично, първите часовници са били по-примитивни и недостатъчно точни. Постепенно дизайнът и функционалността им били подобрени. Значи, в изработването на всеки часовников механизъм е  въплътена мъдростта на хиляди поколения, защото е очевидно, че той не може да бъде произведен от маймуните в джунглата, нито дори от кой да е непосветен в конкретната дейност дилетант.

    По същия начин човекът също е творение на определен създател. Този дизайнер е Природата. Човекът не се е появил отведнъж, а е следствие на милиарди години еволюция, които са запечатани в неговите гени. През този необозрим период Природата е усъвършенствала своите механизми, създавайки първоначално по-посредствени „часовници” – всички организми преди нас. Натрупала опит, тя постепенно, но неотклонно подобрява качеството на своята продукция. И в крайна сметка се появява и най-съвършенното ѝ произведение – Човекът. Целта, с която е създаден, е същата като на всеки нов модел часовници – да бъде по-съвършен от предишните. Огромното количество биомаса, невероятното разнообразие от живи организми (сред които сме и ние, хората) и необятният им ареал на разпространение имат една функция – да поддържат живота, това крехко творение на Природата. На човека, в качеството му вече на съзнателен творец, принадлежи ролята, отредена му от Нея, да опази този безценен дар като го разпространи из Космоса. В такъв случай вероятността животът да бъде погубен вследствие на глобален катаклизъм, поразил Земята, отпада.

    Природата е онзи дизайнер, на чиято интелигентност дължим както своето съществувание, така и способността си да разсъждаваме върху предизвикателствата, пред които ни изправя.   

   Литература:

Paley, William Natural Theology: or, Evidences of the Existence and Attributes of the Deity

http://darwin-online.org.uk/content/frameset?itemID=A142&viewtype=text&pageseq=1

  Следващата логична стъпка в нашето библейско разследване е учението за т. нар. „първороден грях”, вината и последствията от който се прехвърлят автоматически на всички живели и живеещи на земята хора по силата на наследяването на осъдената от Бога и повредена от греха човешка природа. 

 Според първата книга от Библията „Битие” гл. 2-3 Господ заповядва на първите хора Адам и Ева, създадени от Него, да не откъсват плод от Дървото на Познанието: „И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш”. Но змията, която била коварна твар (по неведоми пътища тя е асоциирана в християнството от Йоан Богослов със Сатаната, въпреки че самата Библия не дава основание за това), изкушила нашите първородители и те престъпили Божията повеля, вкусвайки от забранения плод, получавайки при това способността да разпознават съвсем нови и непознати за тях до този момент категории-Добро и Зло. „ И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно, затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет”.  Ето как се развива тази история според Библията: 

„Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; и съшиха смокинови листа та си направиха препаски.

3:8 И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета.

3:9 Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си?

3:10 А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се скрих.

3:11 А Бог му рече: Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти заповядах да не ядеш?

3:12 И човекът рече: Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох.

3:13 И Господ Бог рече на жената: Що е това, което си сторила? А жената рече: Змията ме подмами, та ядох.

3:14 Тогава рече Господ Бог на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове; по корема си ще се влачиш, и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си.

3:15 Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата.

3:16 На жената рече: Ще ти преумножа скръбта в бременността; със скръб ще раждаш чада; и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание и той ще те владее.

3:17 А на човека рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си.

3:18 Тръни и бодли ще ти ражда; и ти ще ядеш полската трева.

3:19 С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет; понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш.

3:20 И човекът наименува жена си Ева {Т.е. Живот.}, защото тя беше майка на всички живи.

3:21 И Господ Бог направи кожени дрехи на Адама и на жена му и ги облече.

3:22 И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно, -

3:23 затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет.

3:24 Така Той изпъди Адама; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота”.          

 Тук изниква въпросът: Ако Господ е Съвършен, тоест безгрешен (а Той задължително трябва да е такъв, за да бъде Бог) Той би трябвало да сътвори Адам и Ева така, както самият желае, без да прави грешки (защото грешките са присъщи само на стоящите по- ниско в небесната иерархия, както и на простосмъртните), които след това да Му се налага да поправя. Има се предвид, че творенията на Господ трябва да постъпват според зададените им от Него параметри, без да имат ни най-малка възможност да излязат от поставените им рамки. Те могат да действат само по Неговата воля, която е непоклатима и непристъпна. Ако следваме логиката, ще стигнем до извода, че престъпването на Божията воля е изключено, абсолютно невъзможно. Но Библията ни учи, че Адам и Ева са постъпили в разрез с нея, което пък противоречи на разбирането за Бог като всемогъщо същество. 

Друго противоречие в тази част на книгата „Битие” съзираме в наивния момент на задаване на въпроси от Господ и техните отговори от страна на Адам и Ева. Ясно е, че за Бог не е нужно да търси своите чеда из градината, нито пък има нужда от техните отговори, защото Той трябва да знае всичко. 

Но най-крещящата несъвместимост с утвърденото схващане за всезнаещия, справедлив и милосърден Бог е проклятието,  което той отправя към собствените си чеда, и което според библейското сказание, противно на всяка логика, се пренася автоматично върху всички бъдещи човеци. В тази ситуация Божият гняв и коравосърдечност нямат граници и не признават никакви правила и здрав разум. Парадоксът се състои в това, че щом Адам и Ева са създадени от Бог, значи всички техни черти – характер, мислене, същност, душа, физика, поведение и т.н. се предопределят от Неговия замисъл и би трябвало нищо да не е в състояние да ги отклони от предначертания им от Него път. Следователно отговорност за техните постъпки носи Той и няма никакъв смисъл в приписването им на вина, която следва да се търси у техния Творец. 

Редно е да запитаме също така и защо, ако Бог знае всичко, той не знаел как ще постъпят собствените Му чеда? Или след като вижда всичко, защо не е видял какво замисля коварната змия и как ще се поддадат на нейната съблазън нашите праотци?

Силно неприятно впечатление обаче прави отмъстителността на Бог и садистичната безпощадност, с която той наказва Адам и Ева, ярко контрастиращи на благостта, снизходителността и милосърдието, които Му се приписват. Първо, няма никакво основание да бъдат санкционирани, при това толкова жестоко първите хора, които в крайна сметка са подвластни единствено на Неговата, а не на собствената си воля. Второ, в абсолютно противоречие на всяка логика и на представата ни за Него, той пренася проклятието си върху всички следващи поколения, които са предварително осъдени на мъки и страдания без дори да са се родили все още и, следователно, без да са извършили какъвто и да е грях. 

Това ли е Господ, за който е казано във втората книга на Мойсей „Изход” гл. 34.:

«6.Господ, Господ, Бог човеколюбивий и милосърдний, дълготърпеливий, многомилостивий и истинний...

7. Който пази (правдата и показва) милост в хиляди поколения, Който прощава вина, престъпление и грях»;

 - в книгата на Неемия гл.9.:   «Но ти си Бог, Който обича да прощава, благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив»;

 - в книгата на пророк Иоиля: «Раздирайте сърцата си, а не дрехите си, и се обърнете към Господа, вашия Бог; защото Той е благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив, и съжалява за злочестината».

Примерите за венцеславене на Божието милосърдие, дълготърпеливост и простителност (способност за прощаване), които услужливо и в изобилие ни дава Библията, са неизброими. Но когато внимателният читател се взре в делата Божии, той вижда рязко разминаване с хвалебствените дитирамби. В делата си Бог наказва жестоко, убива, проклина, осакатява, и както казва библейския текст: «Който за вината на бащите наказва децата и децата на децата до трета и четвърта рода» (Изход гл. 34.) . 

Това е несъвместимо с идеята за състрадателност, справедливост, снизходителност, опрощение, благородство, великодушие, доброта, търпимост, човеколюбие и благосклонност, каквито с право се изискват от всяко човешко същество, и като пример за които ни се предлага Божието дело, което при взискателен прочит се оказва в противоречие с тия морални категории. 

Все пак трябва да имаме предвид, че т. нар. Свети писания са писани от хора, които са въплатили в тях своята представа за Божествения Разум, формирана от условията на обкръжаващата ги среда и от предшестващи ги вярвания. Ето затова Бог не е виновен за деянията, които Му биват приписвани от люде, познаващи слабо дори своя ограничен свят и неспособни да проумеят истинската Му същност. Каквито впрочем сме и ние, живеещите в ХХI век.

Искам да уточня, че тук не се подлага под съмнение самото съществувание на Бог, а единствено библейската представа за Него, разширена и допълнена от християнските теолози и превърната в непоклатима и неприкосновена догма от църковната институция. Фундаменталният въпрос "има или няма Бог" не е в компетенциите на автора, поради което и не се повдига и разглежда в настоящото критично изследване.                                                                    

Основните положения, залегнали в представата за Бога, изградена в библейските писания, са че Той е всезнаещ, всевиждащ и всеможещ. Това е неделимата "света троица" от условия, на които трябва да отговаря "нещо" или "някой", за да претендира за божествения трон. Липсата дори и на едно от тях нарушава задължителния актив от качества, които детерминират Бог и го отличават от всички останали същества, независимо дали обитават земния, подземния или небесния свят. Казано по друг начин, Бог трябва да Вижда абсолютно всичко от миналото, настоящето и бъдещето; трябва да Може абсолютно всичко, при това да го прави безгрешно и безупречно и трябва да Знае също абсолютно всичко от началото на света до самия му край. Само този, който отговаря на всички тия специфични белези, може да бъде Бог, защото Той е  Съвършен. Именно абсолютното съвършенство е основната специфична особеност, разграничаваща Бог от всички останали създания, които освен изначалното си несъвършенство, са и негови творения.         

 Освен това концепцията за Бог, въведена в употреба от Библията и установена от християнската богословска традиция, Го представя като създател на всички неща – на Вселената с всички небесни тела, на живата и неживата материя, на духа и на законите, според които функционира целият Всемир от най-малките градивни частици до най-големите космически обекти. Бог наблюдава и контролира всички явления и процеси в създадения от Него свят. Следователно Той е началото и края, Той е създателят и заличителят, Той е всичко и навсякъде, Той вижда, знае и може всичко, и нищо и никой не се ражда или умира, не се движи или стои неподвижно, тоест нищо не се случва извън Него и без Неговото знание и санкция. Принципът е, че който отговаря на тези ръководещи и първостепенни характеристики, Той е Богът, а всички останали сме Негови създания и се раждаме, живеем, мислим, постъпваме и умираме по Неговата воля и по Неговите закони.                                                                                                    

Това са основните компоненти, които моделират библейския образ на Бог, извън които всичко друго е ерес и противоречи на каноничните максими.  

Това вече не е стария възглед за езическите елински божества, притежаващи досущ човешки характери, недъзи и несъвършенства, които се различават от хората само по това, че са безсмъртни и обладават определени, непосилни за човека възможности (макар и това да не е малко). Тук става дума за класическия библейски Бог, за съвсем различна концепция, за напълно отделен модел.                                                                                                

Изхождайки от тези основополагащи за проумяването на библейския Бог постановки, които едва ли някой би оспорил, ние сме в правото си да заключим, че щом Бог е създател на всички неща и те съществуват по Неговите правила, значи Той е и първопричина за всичко случващо се в необятния Космос. А от това следва, че Той е ответствен за всичко, включително и за всички събития и явления на Земята. Тъй като Доброто и Злото са част от това Всичко,  съставен елемент от Божието дело, значи Той е отговорен и за тях. На какво основание тогава Доброто се приписва Нему, а Злото на други сили, мисля е резонен въпрос, който следва да се зададе на защитниците на тая теза.                                                                                        

Но ако все пак някой държи да освободи Господ от бащинство върху Злото, той трябва да признае, че щом То не е божие дело, значи е създадено от някой друг. Това означава, че този някойдруг има поне същата сила и власт като Бог и може наравно с Него да създава неща по свое усмотрение, без да се съобразява с волята Му. Щом Бог не е могъл да се противопостави на този Някой, създал Злото в противоречие с Неговото желание, значи Господ не е всесилен, не е всемогъщ, значи Неговата сила е крайна и ограничена.                  

Ако някой създава нещо пряко божието желание, то този Някой не е ли по-силен от Бог (а дали не е и създател на самия Господ)?                                    

Ако някой прави нещо, с което ние не сме съгласни, но не можем да му се противопоставим и той продължава да го върши, не означава ли това, че той е по-силен от нас?                                                                                                        

А щом Този, когото наричаме Бог, не е творец на всичко и не е всемогъщ, то с какво право нему се приписват божествени черти и характеристики и с какво право се назовава Бог, след като не отговаря на едни от най-важните условия, поставени от самата Библия и от християнската теологическа традиция?

 Друг полемичен въпрос, който ще разследваме в следващата публикация, е учението за т. нар. „първороден грях”, вината и последствията от който се прехвърлят автоматически на всички живели и живеещи на земята хора по силата на наследяването на осъдената от Бога и повредена от греха човешка природа.

Днес гледах един филм, в който един баща се чудеше какво да купи на 17 годишната си дъщеря за рождения и’ ден, а тя му каза, че иска да прекара този ден с приятели. Детето прояви смелост. Той купи торта и я чака цяла вечер в един ресторант, където момичето не отиде. Накрая негова колежка тактично поиска да я почерпи от тортата и той и’ я подаде, тя запали свещичките и му предложи той да ги духне, вместо дъщеря си и да си пожелае нещо. Той отказа. Просто беше разочарован, че след толкова вълнение по случай рождения и’ ден тя не отиде в ресторанта, където трябваше да празнуват заедно по традиция.

Колежката на бащата затвори очи и пожела нещо от името на бащата, след което духна свещичките.

Филмът не беше нищо особено, но като ме натиснаха едни спомени...едни размисли...

И ми стана интересно дали и на мен ми се е искало да празнувам на друго място, преди 20 години? Какъв беше 17 ми рожден ден?

По традиция, на моя рожден ден, който е на именния ми ден у нас се събираха всички най-близки роднини. Беше като статистическа извадка от родословно дърво.

Но тази нелепа традиция се спазваше мнооооооооого дълго.

От тези рождени дни помня голямото чистене /2 дни преди и 2 дни след празника/, както и лицата на притеснените ми родители, които изхарчваха всичките си пари събирани няколко месеца и понеже от роднините рядко получавах подаръци не се радвах, че ще имаме гости, а когато ми даваха пари, след това майка ми ги прибираше и с тях прекарвахме до следващата заплата, така че нямаше как да си купя нещо, за което съм си мечтала цяла година.

Проблемът беше, че след месец брат ми имаше рожден ден, но неговия, никога не го чествахме, заради преразходите по моя. Затова, когато той порасна на него започнаха да му дават пари да прекара рождения си ден с приятели, а на моя рожден ден продължаваше да идва родата – вече без покана, защото си знаеха, че трябва да дойдат, че ще ги чакаме, а и да не искахме да ги чакаме те се чувстваха задължени да дойдат.

Единственият ми почти щастлив рожден ден беше когато станах на 6 години и дядо ми подари часовник, но майка ми го взе, защото бях малка и не го познавах, за да го пази. Научих часовника още на следващия ден, но никога не получих този часовник. През лятото на морето тя го беше сложила, топна го във водата и той се развали непоправимо. Бях много нещастна заради това събитие.

Пък и следващият часовник ми го купи баща ми, чак като бях в 6-клас. Беше електронен и му се радвах, но някак си с половин сърце.

На 16 ми рожден ден беше малко по-различно. Същата година беше починал баща ми и на рождения ми ден не чакахме гости. Дойдоха само няколко души. Един мой приятел от детската градина до днес, баба ми, дядо ми и единият ми чичо. Беше студено, защото нямаше кой да ни запали печката...не, нямаше кой да я сложи. Майка ми работеше по цял ден, защото тогава започваше перестройката и се опитваше да заработва като за двама, аз учех в „елитно” училище, в не елитна паралелка, като за простосмъртни, четях по цяла нощ, за да наваксам онова, което децата на елита знаеха или поне аз така си въобразявах, защото все изкарваха по-високи оценки от мен, просто тогава никой не ми беше казал, че с четене няма настигане.

Та така и на 16 ми рожден ден минах без подаръци.

На 17 ми рожден ден майка ми разреши да си поканя целия клас / за вечерта/, това беше втория път, когато канех съученици. Първият път беше в 6-клас и в кафене с кола и сандвичи – за онези деца беше абсолютно екстремно изживяване да отидат на рожден ден в заведение, да пият кола, да ги почерпят със сандвич... това им се случваше за първи път, а за някои си остана единствен незабравим ученически празник, от времето преди да се разпръснем по други училища.

А.......през деня, на 17 ми рожден ден пак ни бяха на гости редовно официално непоканените роднини. И това продължи дълги години докато реших, че не ги искам и ги изгоних.

Бях на 27 години, когато майка ми се вля в потока на емиграцията.

Тогава брат ми реши да ми посреща рождения ден с подбрани от него роднини без да ми каже. Превърна ме в гост на собствения ми празник, в собствения ми дом, където живеех сама, чрез хора, които просто не понасях и никога не бих поканила, но те харесваха първата му жена и затова и аз трябваше да им изтърпя харесването. Дори не ме попита дали искам тези хора да са ми на гости точно в този ден. Истината е че откачих и направих луд скандал, направо им казах да си ходят, защото аз не съм ги канила, а не съм го направила, защото не ги искам на моя празник и понеже те не си тръгнаха си тръгнах аз. Просто излязох навън, ходих из улиците сама докато„гостите ми” се сетят да си тръгнат.

Но в онзи момент изобщо не знаех кое ме подразни повече – дали това, че пак друг човек взима решение вместо мен да ми чества рождения ден и то без да го интересува искам ли или не; дали защото нямаше нито един мой приятел или поне човек , с който ми е приятно да си прекарам рождения ден; дали защото поканените дори не се бяха запитали, искам ли аз да са тук и защо са дошли след като не ги бях поканила аз? Бяха дошли заради традицията да се чества рожденият ми ден, а не заради мен. Изобщо, не помислих, че обиждам брат ми, а той беше много изненадан, че се сърдя особено след като беше накарал жена му да шета цял ден, а аз не и’ уважих усилията да ми се подмаже. Тогава не се и замислях, че за брат ми е по-нормално да покани гости на моя рожден ден, отколкото да чества своя, просто защото това се беше случвало през целия му живот по този начин и не можеше да си представи, че аз искам да е по друг начин.

Дори не ми е хрумвало да се запитам дали той би искал да честваме неговия рожден ден с много гости, защото моя се честваше задължително без да ме питат какво искам или не искам и без значение дали съм там или не съм.

Причината винаги беше че съм единственото момиче, защото и двамата ми чичовци имат синове, а баба ми и дядо ми нямаха дъщеря.

Но по изненадана съм сега, когато знам, че моят брат чества моя рожден ден с негови приятели в Италия, където живее почти 10 години, а не чества своя собствен рожден ден и още не мога си обясня дали това е навик или само повод да се седне на маса с компания.

Но пък като си помисля, на моя рожден ден, когато бяхме деца винаги му подаряваха по нещо и той сигурно много се е радвал, защото е знаел, че на него няма да му поканят гости за рождения ден.

На следващата година бяхме заедно с майка ми в емигрантство и се оказа, че тайничко и тя е поканила гости, както ги беше канила през двете години, когато беше сама в чужбина. И тогава откачих. Виках поне 2 часа, а тя не проумяваше защо не искам тържество като винаги сме имали гости на моя рожден ден и като трябваше да се радвам, ама аз не се радвах, а виках и показах, че съм абсолютно готова да изгоня всички, които тя беше решила, че ще ми е приятно да дойдат. Но пък, ако щеше да ми е приятно, нали щях да ги поканя лично, а аз не ги поканих.

После посрещнах гостите, но и’ дадох да разбере, че това трябва да спре.

И спря. За 10 години.

Миналата година имах поредния рожден ден, на който исках да съм сама. Да си купя торта „Бяла смокиня” и да си я изям сама.

Племенникът ми ме попита, защо не съм си поканила гости, като имам торта за рождения ми ден и има с какво да почерпя. Отговорих му, съвсем безотговорно, че ако имам гости, те ще ми изядат тортата.

Изядохме си я двамата.

Но след няколко дни имахме майстори в къщи, а снаха ми беше купила малка торта за десерт. Детето влетя в къщи и извика:

-Мамо, мамо скрий тортата, че майсторите ще ни я изядат!

Тогава разбрах, че най-простите отговори не са и най- правилните, защото тортата трябваше да е за почерпка на майсторите.

Тази година, поради семейни причини /всички бяхме в чужбина/ снаха ми не беше му купила торта за рождения ден, за да не кани и гости, да не чисто 2 дни преди и 2 след „приема”, но майка ми му обеща, че щом се прибере злата леля, т.е. АЗ, ще има рожден ден и торта. Така и не разбрах, защо лелята трябваше да купи тортата и да организира рождения му ден, като това е в задълженията на майката, но за това...друг път.

Прибрах се и приятелката ми звънна 3 дни преди рождения ми ден и много настоятелно започна да ме изнудва да я поканя за почивните дни на гости. Просто единия ден беше рождения ми ден. А пък аз съвсем нахално я отрязах, като и’ казах, че няма да празнувам. Преговорите продължиха 2 часа, но не склоних. Никакви гости. Това си е моя ден и ще си правя каквото си искам.

В петък тръгнах да си купя торта с цел да си я изям сама, както е по моята си традиция, но майка ми каза да купя 2 торти – една за мен и една за отдавна миналия рожден ден на племенника ми.
Купих 2 торти, извикахме чичо ми и стринка ми за гости на малкия и неговия рожден ден мина в тесен кръг и точно както той си искаше.

Много обича чичо, защото няма друг дядо и това, че дойде на рождения му ден беше истинско щастие.

Но кошмара започна на другия ден.

Сутринта отидох да си запаля свещ в църквата и си помислих, че всичко ще е наред...да, ама не...

Прибрах се в къщи........ииииииии.......ооооооооо......неееееее. Имах гости. Добре, че имаше 3 парчета от тортата на малкия, а и майка ми не посмя да спомене, че има и друга, защото бях казала, че си е за мен и не искам друг подарък.

Беше дошъл вуйчо ми и братовчедка ми. Зарадвах им се, защото те са от хората, с които ми е приятно да общувам. Всичко беше супер, до към 15 минути. В този момент се обади приятелката ми, но не за да ми честити празника, а за да провери дали имам гости и как така ще имам гости и няма да я поканя. Е, няма. Скарахме се и направо издивях, защото тя реши да ме държи на слушалката, за да не съм с непоканените си гости, сред които тя не е. Започна да ми задава тъпи въпроси, които нямат връзка с нещата в сегашно време и да ме връща към неща от миналото, които не само, че не са ми актуални, но и изобщо не ме вълнуват по никакъв начин и аз открих, че побеснявам все повече и повече. Скарахме се и повече от месец не си говорихме, защото не исках да се извиня.

С нея се познаваме от 20 години и за първи път се караме. Открих, че от това не ме боли. Дори не ме притеснява. Ставам пълен сноб и някак си започва да ми хареса като не общувам с много хора, които понякога спират да уважават личното ми пространство и правото ми да не споделям рождения си ден с тях, защото ми е много хубаво да се излегна пред телевизора с парче торта и чаша кола, вместо да се правя на домакиня и да се притеснявам за удобството на гости, които мога да поканя и друг път.

За себе си приех, че това е моя начин да не позволявам вече никой друг освен мен да ми духне свещичките.