avatar

Защо оставихме „мома англичанка“ да каже истината за българския футбол?

Марго Дън казва истината, само истината и неподправената истина в своя репортаж за радио BBC със зловещото заглавие „Смъртоносната игра на България“. Макар дошла за кратко у нас, британската журналистка вярно е напипала пулса на родния футбол и точно е определила неговата диагноза: неразривна връзка между власт, мафия и корупция, гарнирани с наркотици, черно тото, уговорени мачове. За гарнитура: продажни играчи и треньори, длъжни да се подчиняват на президенти-престъпни босове.

Но щом истината е толкова прозрачна и не е от вчера, защо не се намери поне един български журналист да я огласи? Нека си отговорим на двата прости въпроса „Къде?“ и „Кой“.

Къде един честен разследващ журналист би могъл да публикува свой изобличителен материал за родната футболна мафия? Отговорът е директен и жесток: няма такива медии!

Преди повече от 20 години като сътрудник на един доволно известен „мачаджийски“ всекидневник се опитах да публикувам скандален репортаж. Той разказваше как шайка мутри са пребили играчите на гостуващия отбор на полувремето. В свещенната си наивност преминах през всички отговорни хора в редакцията, но отговорите бяха еднотипни от рода: „Ти луд ли си? Хората на Карамански ще ни изпотрепят и ще изпотрошат оборудването в офиса! Трай си!“.

Днешните мутрагени – футболни президенти, за разлика от Кръстника, рядко пращат бодигардовете си да плашат пишещите братя. Те просто купуват влиятелните медии. Едва ли скоро сте срещали  или чели някое истински независимо печатно  издание, неомаскарена радиостанция, телевизионен канал или обективен спортен сайт. Свободни пространства в „мрежата“ като това са малко и имат ограничена популярност.

Да разгадаеш кой вестник или сайт на кого слугува е лесно. Трябва само да прочетеш някои титулни статии в тях. Статии, в които Бербатов е голмайстор на Висшата лига, но Гара Дембеле е вкарал повече и по-важни голове от него. Или формата на Мартин Петров е „колеблива“, но Янис Зику е „изключителен“, „феноменален“, „фамозен“. Тъй де, медийният балон трябва да бъде надут и съответния ритнитопко, продаден, та босовете да печелят.

Само в студията на радиостанции, телевизии и вестници мачовете от българското първенство с вълшебна пръчица стават „интересни“, „динамични“, „оспорвани“. А малкото останали зрители по стадионите, които са ги видяли на живо, се чудят и маят дали те и журналята  са гледали една и съща безлична, скучна и мудна футболна гавра.

Ала най-раболепните медийни „наколенки“ се слагат и употребяват при споменаването на гореспоменатите футболни босове. Някой “благодетел“ пооправил стадиона с част от крадените си пари! Сменил тревното покритие! Поклон, издигнете му паметник или паметна плоча! (Преди или след екзекуцията не се уточнява).

За момченцето станало световен шампион – няколко телеграфни реда. За отборите на мутрите, за „тигрите“, „лъвовете“, "хиените" на подземния лидер – поне по страница.

Отговорът на първия въпрос стана ясен. Да завършим предрешения отговор на въпроса „Кой“. Дори някой отчаян ентусиаст да прокара своето разследване за футболната мафия през негласната цензура, дори да провокира обществеността, какво му предстои? Малко кютек заради прекалената смелост, някое предупредително взривче в дома или под колата. След това продължителен период на борсата за безработни и преквалификация като общ работник, учител, продавач или строител. Докато не влезе в правия път и не се научи да пише “правилно“.

Г-ца Дън може да обяви „голата“ истина, но тя си има Англия и BBC. А на нас-българите ни остава да признаем, че е безусловно права. Да се радваме, че родното първенство още не го дават по телевизията.

И да чакаме новини около следващия арестуван, разследван, пребит или ликвидиран футболен президент.

Скандална журналистическа прогноза? 
Ами, проста футболна и човешка логика.