Нещо като изповед
Честно казано и търпението, и ентусиазма, и мотивацията ми започнаха да се изчерпват.Знам, че това, което ще напиша, ще породи много негативни отзиви, но ви моля, преди да ме “оплюете”, да помислите по-сериозно върху написаното от мен.
За жалост,житейския път на немалка част от хората, които работят в училищата е почти еднотипен:
ученик – студент – учител. Т.е. – повечето колеги през целия си жизнен път не са излизали от “системата”. Контактите на една немалка част от тези колеги също се ограничават само до хора от “системата”. Според мен този затворен кръг е една от най-важните причини учителското съсловие да е в това положение. Аз имам едно житейско “кредо”, че ВСЕКИ, ОТ ОПРЕДЕЛЕН МОМЕНТ НАТАТЪК, ГРАДИ ЖИВОТА СИ САМ! Когато светогледът ти е затворен в сравнително “тясно пространство”, т.е. – когато “камбанарията, от която гледаш” не е достатъчно висока, тогава възможностите ти да реагираш адекватно и най-вече да предвиждаш какво и как трябва да се направи, за да се реши даден проблем не са особено големи. Огромната маса колеги много бързо се капсулираха в дребнотемието на собственото си “ежедневие” и посрещат всеки опит за продължаване и доразвиване на добрите идеи от стачката с явен и неприкрит скептицизъм.
Тъжно и лошо е, че “широко скроени хора”, с по-богат социален опит( или поне минали през повече професии ) в “системата” са малко. Такива хора ( по принцип ) са “по-оправни” и биха могли да послужат за ядра. От друга страна “масата” не обича много “различните” и в не малко случаи се опитва да ги игнорира. Сигурно си мислите, че и аз съм един от тези “различни” и няма да сбъркате. До преди стачката бях решил да не се меся, да си гледам само пряката преподавателска работа и да НАБЛЮДАВАМ. По време на стачката не се сдържах и се включих. Даже си помислих,че най-накрая учителството излезе от черупката си, но......уви! Само, че сега ми е още по-трудно да стоя и да наблюдавам, защото пътят беше пред всички, но много малко го видяха и останаха на него.
Явно съм попаднал в поредната ”черна дупка” и сега, когато препрочитам написаното, се чудя дали е редно да го публикувам, но и безпощадната критика си е един вид терапия.
Понеже обичам аналогиите, в момента една немалка част от колегията ми прилича на “кекс, който е изваден от фурната преди да е готов”.
Вместо оплюване, от мен получаваш едно голямо БЛАГОДАРЯ и БРАВО, Краси!
)
(Малко ми е неудобно да раздавам така оценки, ама и ти ме предизвикваш
Казвал съм го неведъж тук и на други места: трезвият поглед на нещата, отърсването от прекалената гордост, наричането на нещата им с истинските им имена, посочването на слабостите ни/ви, са първите големи стъпки по пътя ни към великата промяна и ... Новото училище.
Аз съм на мнение, че историята с твърдата черупка на повечето ви колеги не е изключително учителска, така че недейте да се самобичувате прекалено. В наше време повечето хора май предпочитат глупавия комфорт на добре познатото, отколкото предизвиателствата и величието на новото. Новаторите, пионерите сме малко. (Но като помисля добре, така е било винаги или поне във времената, които писаната история ни препредава.) Това е положението.
Прав си като казваш, че богатият опит (социален, културен, организационен, ... житейски в крайна сметка) е нещо фундаментално. Според мен той е много точно мерило за способностите ти, в смисъл че щом си се сблъскал с повече неща (няма значение дали си излезнал победител или не) имаш по точна представа за себе си и ... когато успяваш е фантастично, а когато губиш - печелиш урока.
Пробуждането на българското учителство е в ход. То не може да стане от днес за утре, колкото и студен да беше душът "на изхода" от стачката. За мен няма никакво съмнение, че везната е наклонена силно към положителната страна на ситуацията. Никакво съмнение! Само че е нужно време и ... мъдрост:
Според мен, вие не си давате сметка за величието на това, с което сме се заели! Ние строим бъдещето! Единственото бъдеще, което си заслужава усилието!
Ние работим за Новото образование и за спасяването на децата, които ще спасят всички нас и света!
Краси-прав си!И никой от нас няма да те оплюе,защото сме се събрали(мисля си,че не се лъжа)ядро-различни.Това ядро на какво е? -сигурно след време ще разберем.Аз няма да разказвам как станах учител,може би в последните 4 години съм го разбрала,(че мога и искам да давам на тези след нас)-за осналите 20 съм обиколила какво ли не и съм работила всичко, което не изисква специално образование-(занимавам се с изкуство-танц,а нали казват- музикант къща не храни).Съдбата ми може да се изтълкува като- от трън та на глог, но е важно аз какво мисля. Аз съм доволна и продължавам.За мен по същественото е,че можем да покажем това различие,че се учим да го отстояваме и знаем, че поведението ни е правдиво.Останалото е пътешествие-Божа работа! - кой колко върви и къде.Аз съм Благодарна,че искрено сподели с нас! Така разпределяме тежеста и се замисляме за важни неща. Горе главата! Пътешествието продължава! Албена :О)
Може би наистина първо трябва да си споделим болките и разочарованията,да се отърсим от насъбралия се негативизъм.Да разберем,че почти всички се опитваме да излезем от онази черна дупка и тогава ще ни бъде по-леко да мислим и отново да творим нещо важно и значимо.Хубаво е, когато срещаш сродни души!!!