Център за работа с децата - един красив период от живота ми...

   Да, учим се от всичко и от всички...Учим се от грешките си, както и от грешките на другите, от явни несправедливости, от семейството, от средата, защо не и от природата с нейните вечни уроци...

   Вече ви написах като как така станах детски учител - по погрешка. Да, обаче "красива", защото ако не беше, то и нямаше да се случи...Всяко нещо в живота ни води след себе си две неща, а тези двете водят четири.

   През студентските ми години в Благоевград имах достатъчно интересни преподаватели, но ако започна да пиша за всички по отделно, то само и това ще трябва да правя.

   Някои от вас, четящите може би си спомнят за някогашните разпределения за работа. Е, аз написах своето желание - Странджа-Сакар...Родителите ми не бяха във възторг от щурата ми постъпка, но вече написано и връщане назад няма. Да, но за беля точно при нас отпаднаха разпределенията. Искам-не искам - трябваше да се прибирам в родния ми край. Ходене по "Просвета" в Монтана, писане отново и нищо. Сега е момента да си "призная" - имах роднина на едно важно място в София, който ми "подаде" ръка, но аз така и не споменах името му там, където "трябва" и продължавах да се лутам между града и селото ми. Не го споменах, защото бях хем млада, хем зелена. С тапията в джоба и надъхана до крайност, че аз сама трябва да си намеря работа, без чужда помощ.

   Както и да е. Започнах работа в края на септември в една от детските градини в родното ми село. По заместване. След една година се върна титулярката и трябваше отново да "ходя по мъките". Само че този път стана много бързо. Предложиха ми работа в Центъра за работа с децата и аз прегърнах идеята. Дори с ентусиазъм. Не че знаех какво ме чака, но вътрешния ми глас ме посъветва, че това е работата, която ще ми хареса.

   Е, за работата в ЦРД искам да ви разкажа. Беше в началото на трудовата ми "кариера", но емоциите, заряда, срещата ми с толкова много хора и деца ме стимулира и до днес...

   За този вид работа някои хора казват - сладка!?! Е, може и да е такава, но това си зависи от човека, който я работи. Сутрин в 10 часа пиех интелектуалното си кафе, по цял ден бях на работа и дори не се прибирах на обяд у дома. ЦРД се явява приемник на ДПО "Септемврийче". Някоя си назад година разформироваха в Смолян пионерската организация и аз бях изпратила едно момиче, делегат. След като се върна грееше, очите и светеха с пламъчето на ентусиазма. Разказваше, разказваше...Нещото, което не одобрих в нейния разказ беше: Заведоха ни в един парк, а там табели - "Не газете тревните площи"...Ръководителите ни казаха: За децата не трябва да има прегради и забрани, затова ние ви разрешаваме да минете през площите...И ние тичахме, тичахме по тях.

   Ако започна да ви разказвам за този си период от живота ми часове ще са нужни, но не това ми е целта. Само една малка вметка - използваха децата, за да "отключат" демокрацията. ДПО"Септемврийче", като приемник на ДКМС не можеше да съществува повече.

   Така се "родиха" Центровете за работа с децата. Тази ми работа ми даде възможност много да пътувам и да се срещам с хора от цяла България и от цял свят. За това и ми е думата...