Нещо ми е тъжно......

   Школата е към детската градина, която посещава и в която работя. А такова желание беше и емоции, и приготовления, и нов бански, и очила.....Сигурно си е мислила, че с влизането в басейна и с магическа пръчка ще започне да плува...Другите деца от две седмици посещават часовете, а на нея и беше за пръв път. Не започна от началото, защото си счупи кутрето на десния крак и си беше у дома известно време.

   Снощи сама си приготви всичко необходимо, сутринта сплетохме косата да не се намокри...От известно време само за това плуване говореше.

   И така...Тяхната група слиза в басейна. Нещо ме накара, не мога да обясня какво, да сляза при басейна в края на техния час. Децата се обличаха. Видя ме треньорката и ми се скара защо съм долу /басейнът  се намира в мазето/. Попита ме това моето дете ли е и при утвърдителния ми отговор пред групичката ми зададе следния въпрос: Вие какво, по-специално отношение ли искате??? Не, отговорих и аз, не искам по-специално отношение и ги оставих...

   Бях решила да не я взимам на обяд /в това студено време и след влизане в басейна/. Минах през групата на детето ми да  и кажа, че на обяд няма да си тръгва с мен и заварвам почти разплакано момиченцето ми. Треньорката каза, че другият път няма да ме вземе да плувам и че ще изгони всичките майки. Не можах да плувам с дъската и се нагълтах с вода. Ще ме вземеш ли на обяд?

Не успях веднага да разбера какво се е случило и защо не виждах предишното пламъче в очите и, което очаквах да видя и след плуването.

   Както и да е. Взех я след работа и по пътя започва да ми разказва...Треньорката се държа лошо!? Каза, че следващия път няма да ме вземе, защото не правя упражненията, а аз не мога да плувам с дъска. Тя, мен ако питате, изобщо не може да плува и затова я записахме да се научи, или да я научат...Каза още, че няма да пуска никакви майки и татковци, и госпожи в басейна. Майките и татковците са в къщи...продължава със словоизлиянията си детето. И как така ще изгони родителите на децата, а кой ще се грижи за нас...превежда си думите на треньорката детето ми в движение...

   Май до тук бяхме с плуването...Заяви ми, че не може да се научи да плува и понеже треньорката казала, че няма да я взима, да я отпиша...Ами сега?Разбира се, че светът не свършва с тази школа, както и не започва с нея....

   Беше на две години и осем месеца, когато тръгна на градина. Родена е в края на годината. На ясла не е ходила. С голямо желание тръгна, нито веднъж не се разплака. Искаше на градина, при децата. Другите деца плачат, тя - не. Махне ми с ръчичка и си отива в групата. Първият ден, като я взех от градина, вечерта се качи на един стол и започна да ги нарежда думите. Явно имитираше преживяното и видяното в този нов и непознат за нея голяяям свят.

На втория ден лелята на групата ми каза, че се държала като "мадам Помпадур". Седяла на столчето и чакала някой да я храни. Е, би трябвало да е разбрала, че ако не го направи сама, няма кой друг да го направи вместо нея.

На третия ден сестрата ми заяви, че нямаме готовност за градина. Да, не бяхме завършили нито Оксфорд, нито Кембридж, но не плачехме и ходехме с желание. Психологическата готовност я имахме, другото е въпрос на окопитване и привикване към новите порядки.

   В един момент стана "желязната лейди"...В градината никакви емоции не се изписваха на лицето и. Някаква госпожа заместваше една от нейните госпожи. Отивам да я взема и обикновено до този момент питах има ли някакви проблеми....Да, има проблем,отговори ми госпожата. Много е спокойна. Това проблем ли е? - питам я аз. Спокойна в кавички - отговаря ми госпожата. И още нещо, продължи тя - не вдига ръка по време на "занятия"...В първа група!?!? Да вдигат ръка!?!? - чудех се аз. Спрях да питам...

Хвана ме безсъницата от третия ден от както тръгна на градина. Винаги съм вярвала на притесненията на майките, а ето и че ги изпитах на собствения си гръб. И аз съм обикаляла градината като тях и съм се крила да не ме види...когато са навън на двора. Да го видя милото и да го погледкам от разстояние...