На вече порасналата ми дъщеря

Днес кърпих дрехите и сготвих,после прах.Ти дотърча с рисунка и с весел смях ми каза:Мамо,виж каква шега!Аз рекох:Дъще,чакай малко,не сега.

Внимавам хубаво да те завивам,молитвата като си кажеш и излизам.На пръсти отивам лампата да изгася,а трябвало е още миг да постоя.

Животът кратък е,годините летят и изведнъж момичето порастнало е и вече е жена.Не е край теб с молбите си безкрайни,и не споделя скъпоценните си тайни.

Албумите с картинки са прибрани,игрите до една са изиграни.Молитвата вечерна,целувка за нощта...това са вече минали неща.

Ръцете ми заети постоянно,сега притихнали стоят.

Тъй бавен,муден,празен е денят.

Да можех да се върна и да сторя онези нещица,които искаше ти с

:Мамо,моля!........

 Преди две години ми попадна пред очите написаното.Не зная кой е авторът,но ми се иска да го споделя с вас,като подсъзнателно ми се иска,когато моята малка дъщеря порасте,да не си спомням с тъга за тези слова,по-скоро да не се отнасят за нас,двете....Да намерим време за децата си...