През тази седмица се сблъсках с разочарованието да понеса упрек в лъжа от семейство, с което до сега като екип сме имали прекрасни отношения. И то без основателна причина - просто заради обяснението на детето в къщи по повод на случка в градината. Огорчението ми е искренно, задавам си въпроса доколко познаваме хората, които ни се усмихват всеки ден, доколко познаваме децата и причините, които ги карат да не казват или изопачават истината.
  Детската лъжа   е феномен, който за мен има два основни корена: единият е синкретичното детско мислене, което прави възможни несъществуващи и нереални неща, т.е. лъжата е по-скоро фантазия, в която децата вярват;
и вторият е социалното обкръжение на детето - децата лъжат, когато се страхуват /а се страхуват, когато имат натрупан негативен емоционален опит/, когато искат да постигнат нещо толкова силно, че цената е без значение и, може би, когато личният пример на възрастните около тях ги е убедил, че лъженето е допустим вариант на социално поведение.
  "Някога като малка, когато майка ми му хванеше в някоя смешна детска лъжа, ми казваше, че лъжата, кражбата и убийството вървели ръка за ръка. Направо се разплаквах, толкова страшно ми звучеше, сякаш от убийството ме делят само две крачки" - това са думи, споделени във форум.
  Сериозна ли е детската лъжа? Кога и колко трябва да се притесняваме при среща с нея? Каква трябва да е позицията на педагозите, каква на родителите? Помогнете ми със съвет.