Въведение

Искам да споделя с вас малка част от впечатленията си от книгата "Как без крясъци и шамари да приучим детето на дисциплина" на Джери Уайкоф и Барбара Юнел. Те определят периода на предучилищната възраст като хамелеон на индивидуалности - от една страна, децата в тази възраст са любопитни, изобретателни, нетърпеливи и енергични, а от друга - упорити, опърничави, липсват им задръжки и са дълбоко привързани и зависими. Освен това не са способни да боравят с логиката на възрастните, което ги прави, както знаем, трудни възпитаници. Така ученето им, каквото всъщност представлява дисциплината - е нещо подобно на обработване на плодородна почва, но понякога напомня блъскане на глава в стената.

Относно така наречените от авторите "лоши прояви" - съветът е да се оставят те в историята и да не се вадят на бял свят при всеки удобен случай. Ако детето направи грешка и му натякваме постоянно, ще предизвикаме единствено отвращение и не е чудно подсъзнателно да му се прище да ни противоречи. Стореното - сторено, по-добре да работим за по-добро бъдеще, отколкото да се ровим в миналото. Ако натякваме на децата какви грешки са направили, им напомняме какво не трябва да правят; това не им казва обаче какво трябва да правят.

Крещенето и шамаросването са доста естествени реакции на лошото поведение - особено на продължителното лошо поведение, но по-важното в случая е, че те са практически неефективни - никога не учат на подобаващо поведение. Всъщност те учат детето точно на обратното:

• как да крещи
• как да удря
• как да се превърне в подлизурко
• как да се страхува
• как да се срамува
• как да предизвика гняв у другите

В йерархията на моралното израстване най-ниското ниво е "следване на правилата, само за да се избегне наказанието". Най-високото ниво е "следване на правилата, защото са правилни и редни". Децата възприемат света конкретно. Освен това удрянето е първият досег на детето с насилието. Боят води след себе си бой, точно както и до гняв, отмъщение и провал в общуването между възрастни и деца.

Основното послание, което родителите или изобщо възрастните, изпращат на децата, докато им крещят или им посягат, е, че възрастните са по-големи, по-силни и притежават по-голяма власт и следователно могат да внушават страх или да причиняват болка, когато не са доволни от нещо. Всичко това, според авторите, предизвиква у децата повишено ниво на тревожност, както и непреодолимо желание да прибягват до насилие, когато са разстроени.

Интересно е определянето важността на състраданието за дисциплинирането. Авторите на книгата казват, че "състраданието е способността да се идентифицираш със или да проумяваш ситуацията, чувствата и мотивите на другите". Всички хора се раждат състрадателни, но възможностите на момичетата да разчитат емоциите са значително по-големи. Въпреки това до двегодишна възраст както момичетата, така и момчетата са способни да разбират чувствата на околните. До четиригодищна възраст децата притежават способността да разбират и причините за чувствата на другите. Но за да се развива чувството за състрадание, родителите трябва да го подхранват.

Най-важният фактор при изграждане и поддържане чувство за състрадание у децата е уважаването на тяхната индивидуалност чрез моделиране на съпричастност, разбиране и грижовност, без значение колко трудно е поведението на съответното дете. Изследвания потвърждават, че деца, чиито майки ги контролират с гняв, показват по-ниско ниво на състрадание. Ако децата не притежават това чувство, ще е почти невъзможно да се научат да споделят играчките си, да играят добре с другите деца, да не им товръщат с гневни или насилнически реакции, както и да поемат отговорност за собствените си действия.

     Колеги, надявам се, че предизвиках професионалния ви и чисто човешки интерес, препредавайки част от посланията на авторите на книгата. Моля за вашите мнения и желание за евентуално продължение.