Време за игри

Прави ми впечатление, че децата сега се отдават на опознаване, тъй като при нас групите са сборни през този период. Изучават се, като избират за съиграчи предимно децата от своята си група, а тъй като повечето време прекарват навън, с удоволствие поглеждат кой познат ще мине покрай детската градина, та да го разпитат къде отива, откъде идва...Някак си ежедневието е по-спокойно, по лятному лежерно и забавено...:)

И при нас го има този момент. Вчера с удоволствие видях една игра от моето детство - "Пиян морков". Децата сами решиха да играят на нея и се получи много добре. Дочух от другата група "Кралю честити, колко е часът...". Оплаках се, че ги няма, но може и ние да сме ги позабравили...

Обичам деца. По-специално тези, които не се държат като възрастни, копирайки родителите си, както и тези, които не са прекалено разлигавени от вечно угаждане. Има едни такива, дето са агресивни, самовлюбени и надути, дори на 5 или 6 годинки. Но има и други - и те се ми любимците - които са общителни, любознателни и толкова мили, та да ти се приплаче!

Много ме е яд, че днес родителите предпочитат да оставят детето пред компютъра да "цъка кънтър", вместо да излезе навън да се бие със снежни топки (например). Тази зима нямаше кьораво дете пред нашия блок, а снегът бе идеален и за бой с топки и за пързалка и за всичко. Наистина родителите са по-спокойно щом хлапето си щрака мирно и кротко на компютъра, но забравят, че отглеждането на дете не цели ти да си спокоен. То цели да го научиш да се справя с живота, а затова трябва да поемеш родителския си дял от грижи и тревоги. Поощрявайки го да не излиза навън и да не общува в реалния живот му отнемаш възможността за емоционално израстване и го превръщаш в поредния социален робот. Нещо като мелачката от клипа на "Стената" само дето родителите сами въртят дръжката.

Нека го погледнем реално - един учител, който се занимава с 20-30 деца не може да се грижи за възпитанието им. А кой ще го направи, ако родителите свеждат възпитанието до "стой си на компютъра, че да ни е спокойно"? Оставят ги да се нагледат на какви ли не простотии в Интернет и по телевизията, а после се чудят защо са тъпи, неграмотни, агресивни и без никакви ценности освен скъпия телефон и левчето за Интернет-клуба.

Добре дошъл, LaSombra! Ей това е нещо, на което обществото ни тепърва ще трябва да се научи - всеки да поема своя дял от отговорността. Българското образование в момента е в замръзналото положение на сочене с пръст - учителите и училището са виновни и отговорни за всичко. За мързеливите учители пък, родителите са причината и обяснението за всичко...и т.н. по стълбицата. Аз все си мисля, че тук, в тази общност сме се събрали хора, които искаме нещата да си дойдат по местата и сме готови да работим за това. Всеки, на своето място, с личната си, професионалната си и гражданската си отговорност. Което означава и да разширим диалога с родителите, да ги привлечем, образно казано, към тяхната отговорност и да си помагаме взаимно.

Ами, Шели, аз самият нямам деца, но ако един ден имам свои, ще ги възпитавам аз, а няма да оставя това на учителите. Колкото и добър да е един учител, той не може да замести родителя. В крайна сметка разликата във възпитанието ни прави различни индивиди. Не бих позволил детето ми да се превърне в поредната излязла от калъпа "електорална единица". А ти (доколкото разбирам си възпитателка на деца в предучилищна възраст) знаеш колко е трудно да намериш общ език с над 20 деца, всяко с различен характер. Камо ли пък като станат на 11-12 години.

За жалост, както казваш, родителите се обръщат към учителите само за да ги наругаят, а не да поискат съвет или поне информация за поведението на детето си. Аз лично вярвам, че лошите деца не се раждат, а се възпитават впоследствие. Колкото и да е груб примера, виждал съм питбули, които се галят като котки, както и булонки, които са готови да те сръфат на секундата. Всичко зависи от възпитанието на съществото, било то животно или човек.

Радвам се, че мислиш по толкова отговорен начин за родителството. Една от основните /съвсем не единствена!/ разлики между въздействието на семейното и градинското възпитание е в бенефициента на възпитателния акт. В семейството родителят адресира лично и активно възпитателните си внушения само към едно точно определено и персонифицирано дете, докато в детската градина учителят изпраща възпитателното послание едновременно на 20-30 деца, без да може да му придаде индивидуален оттенък.  Т.е. двете послания се интериоризират от детето по коренно различен начин - посланието от семейството идва директно към детето в процеса на общуване с емоционално значимия възрастен; а посланието в детската градина се възприема пречупено през общуването в детска среда. Така, че двете неща са несравними, но и двете имат своето точно определено място в развитието на детската личност. С други думи, аз не бих заложила нито само на семейството, нито само на детската градина. Двете неща трябва да вървят съвместно и да си партнират в точно определени кръгове на засичане.

Мисля, че откак в бита ни навлязоха безумните играчки (скъпи, грозни и безсмислени) доста родители решиха, че е въпрос на престиж да купуват най-новото на пазара за детето си.
Всяко дете се отегчава бързо от подобни играчки и веднага иска нови. Те са бич за развитие на въображението...Децата ми от два месеца имат една любима играчка - огромен кашон. Отначало беше къща, после дворец, после ракета, а сега му сложиха отгоре по-малък триъгълен кашон и е такси`.

Повечето други играчки, които имат, задържат интереса им най-много за 2 дни. Да не говорим, че е ужасно досадно да настъпиш някоя от дребните части в тъмното нощем.

Развесели ме, Ела. На мен като малък любимата ми играчка беше една тепсия, която слагах на масата като волан и се правех на автобусен шофьор :) Даже си пишех табелки с номерата на линиите и маршрутите :)

Искам да кажа нещо по повод коментара на Ела. В днешно време на децата им е нужно много повече опора /имам предвид като играчки и интересни предмети/, за да могат да оформят игра. Някота правехме кукли от цветя и клечки, къщи от кашони, коли от само едно кръгче за волан. Може и да не съм права, но си мисля, че днес въображението на децата е някак много зависимо. Те са толкова пренаситени с информация и визуални образи, че просто мозъкът им отказва да си въобразява. И си мисля, че това в бъдеще може да се окаже сериозен проблем.

Маря, и при нас във свеки четиригодишен випуск все се развихря по някоя "сватба".  Випуските са различни - едни почти не се интересуват от тази тема, други играят на сватби от втора група още. Мисля, че в един момент децата проявават любопитство към тази тема, а когато е съчетано и с емоционално отношение към дадено дете, може наистина да прилича повече на истина, отколкото на игра. Понякога идеята за женене е провокирана неволно и от възрастните - например една моя шеговита реплика към едно момченце, че ще трябва да му намерим жена да му обува чорапите /понеже то седи и се рее с поглед над тях тон време/, предизвика развихрянето на две-три сватби. Е, качиха се на токчета, грабнаха по един букет, по едно парче перде на глават за воал, изпоожениха се /даже си спретнахме церемония/ и след два дни бяха забравили кой за кого е женен. Та такива ми ти работи. Важното в случая е, може би, възрастните да насочват поведението на децата в някакви граници - да е ясно, че всичко това е само игра и само големите хора се женят. /Между другото, ние и такъв дебат имахме около жененето в групата, което пък може да се окаже много подходящо начало за първоначално възпитание по половите въпроси/.

Шели, извинявай че ти замърсихме темата, ама...

 То какво очаквате от децата. Бате Енчо като пита момиченцата какви искат да станат, 30% отговарят "булка". Значи майките им ги учат, че най-важното в живота е да си намерят подходящ мъж, който да ги издържа, а не да притежават някакви лични качества, с които сами да се справят с живота.

 Иначе, като става въпрос за морални ценности, се сещам за едно нещо, което писах в предишния си блог.

Нищо не сте замърсили. Благодаря, че отваряш нова тема. Извини ме, но това което си написал е доста страшничко и ми е трудно в момента да го коментирам. Още повече, че познавам в реалността такъв случай. Ще се включа малко по-нататък.

Шели, ти потвърждаваш съмненията ми за намаляване на капацитета на детското въображение, ако мога така да се изразя. За мен главен виновник за това е гледането на телевизия. Ако дадеш на детето готов зрителен образ как изглежда нещо, то вече си представя всички подобни неща по този начин. {Малко странен пример ще дам от детството си - живeeх в малко градче, винаги сме гледали животни. Имах си свое агънце и  можех да го различа и в стадо от 100 подобни.  Днес децата ще кажат само, че това е овца, и изобщо няма да обърнат внимание на дребните детайли, които правят индивидуалността}.

Миналата година направих грешката да увелича времето за гледане на телевизия на децата си, най-вече за да учат английски, но сега го намалих на половин час на ден. Сега, принудени от липсата на "дъвка за очите", играят много по-смислено: рисуват, правят проекти, ловим пеперуди и светулки, а вчера с едно приятелче разиграха приказката за трите прасенца, използвайки прословутия кашон, за да се крият от вълка.

Може би и ние сме виновни, че заради удобството си предпочитаме често да пратим децата пред телевизора или компютъра... Имаше едно изказване, забравила съм на кого, в смисъл, че компютрите са безполезни, защото всичко, което могат да ти дадат, са отговори.
А, ние започнахме с децата една нова игра - задаваме си страхотни въпроси. Страхотен е въпросът, чийто отговор не знаеш - например "Защо небето е синьо", или "Има ли мъжки и женски планети" (това е въпрос на 7-годишната ми дъщеря от вчера, използвах случя да и` кажа за известната аналогия на Джон Грей: че "мъжете са от Марс, а жените - от Венера" :).

Дори не е нужно родителят да отговаря на страхотните въпроси, по-важно е да създаде атмосфера, в която да могат да бъдат задавани (и да обясни, че няма такова нещо като глупав или неправилен въпрос. Има само недостатъчно точен отговор).
Защото решаването на всеки проблем в живота и науката почва с правилно зададения въпрос.

А за да можеш да задаваш въпроси, трябва да имаш въображение...

LaSombra, четох този твой постинг миналата година, и както вече веднъж се изразих за друг твой текст - много е тъжно и за съжаление, много вярно. Не познавам такива хора, но имам чувството, че животът няма да пропусне да ме запознае с тях...

Ела, ако това ще ти помогне -- небето е синьо, защото въздухът разсейва синия спектър на светлината, а другите пропуска по права линия. Това също е причината водата да е безцветна, но да става синьо-зеленикава, когато е в голямо количество. Не знам как ще им го обясниш без да им обясниш вълновата теория за светлината и половината учебник по физика за 10-ти клас, но можеш да опиташ.

 Колкото до въображението -- радвам се, че има и друг, който мисли като мен. От малък обичам да чета именно защото имам нужда от постоянно използване на въображението си. След като съм прочел някоя книга си създавам свой собствен свят, където героите действат. След това ако гледам филм по книгата се чувствам отвратен. Пример -- Хари Потър.

Жалко, че децата ги мързи да си ползват мозъка и предпочитат информацията да им се поднася както птичките си хранят малките -- сдъвкана и изплюта наготово :(

Вижте, това е още една посока, в която трябва да се мисли - как да предизвикаме днешните пренаситени деца, растящи в консуматорско общество, да използват въображението си. Дайте да си отворим нова тема: "Идеи за развиване въображението на децата", може и да изскочат полезни неща, може и да стигнем до изводи, които иначе не виждаме, улисани в ежедневието.

LaSombra,  

Благодаря за информацията, ще ми е трудно да им го обясня, но поне за себе си да го знам.

Шели, много се радвам, че повдигаш тази тема. Навремето (това беше през 60-те) израснах в Лозенец и все още си спомням с носталгия за детството си. На какви ли не игри играехме - освен футбола имаше топчета, фунийки, "Кралю порталю", кюмбе, играехме на филми, на градове, че дори и на "чичо Доктор" )))... Кажи-речи детството си съм го изкарал на улицата. Тогава много малко от нас посещаваха детска градина, повечето ги гледаха бабите и дядовците им и естествено мястото за игра бе улицата. Зимно време нямаше кола, която да качи онези баири в Лозенец и цяла зима се радвахме на най-хубавите пързалки в София. А лятото бе един малък рай, защото във всяка градина имаше джанки, череши, вишни и какви ли не още вкусотии. Е, понякога ни понахокваха, но тогава и хората сякаш бяха по-други. Помня, че когато телевизията ни започна да върти първите сериали (а те бяха юношески) ходехме на тайфи на гости да гледаме "Вилхелм Тел" или "Капитан Тенкеш" или пък "Фюри". И домакините ни приемаха, някои дори ни черпеха със сладко. Такова нещо днес в София е абсурд да го видиш вече (може някъде по провинцията и да се е запазило обаче).

Моите деца вече отдавна пораснаха, но гледам отстрани малките деца и ми прави впечатление един тревожен момент. Често пъти чувам едно или друго дете (на улицата а може би и на други места) често пъти съвсем без причина да вика с цяло гърло, сякаш се надвиква с някого. Веднъж попитах едно дете, защо крещи, и то ми каза, че така крещели в детската градина всички. Ако това е наистина така, би ли могла да дадеш някакво обяснение на този израз на емоция от страна на малките деца. Защо се крещи?

Ами, първото, което се сещам, е че крясъкът е нецивилизована емоция. Човек крещи, когато някаква силна емоция го е изпълнила и той не намира друг начин да я изрази. Основно за три причини се сещам /на прима виста/ за крясъците при малки деца: силна радостна емоция, страх...и опит за налагане. Напоследък най-често срещана, според мен е третата. Виж, дали това се дължи на самота, на възпитание в отсътвие на правила или на неувладяни умения за комуникация - това  вече е тема за по-дълъг разговор, май...

Stormbringer, в моя квартал така крещят хора прехвърлили двадесетте. Явно е някакъв инстинкт, нещо като любовния зов на дивите дзверове :)

         Култура ни липсва, хора, култура ни липсва. Пренаситени, разглезени от имане и информация, човеците са толкова объркани в многообразието, че не знаят кое е стойностно за копиране. Помните ли нашите баби и дядовци - сигурно всеки от нас има спомен за някой тих, достоен и скромен човек в рода си, който може да не излизал вън от родното си село или град, може да е живял в доста ограничен кръг от хора и в живота му да не се е случвало нищо суперЯко, но, спомнете си благия нрав, природната деликатност, благородната интелигентност на тези хора. Много от тях ги няма вече. Да помълчим за миг... И да си спомним за достойнството.

Известно време ме нямаше и днес много се радвах на светлите спомени от детството ви. Виждате ли, всички помним игрите, които сме играли и никой не помни на какво са го учили в онези далечни години. И сякаш тези спомени са се превърнали в щастливо островче, в опора в трудните години след това. Тогава защо толкова се напъваме да учим децата и не ги оставим по-свободно да живеят своя живот, да играят и играейки да изграждат своите опори за след това.

Наскоро живях сред едно наистина космополитно семейство: родителите бяха живели по всички континенти, (майката - работейки за "Таймс",а бащата - уеб дизайнер), знаеха по пет езика, а двете им деца - на 4 и 8 години - по 3 езика говоримо! В къщата имаше 4 компютъра, 2 плазмени телевизора и система за домашно кино. Но......децата не сядаха пред компютрите , телевизорите се пускаха след като те си легнеха и "искам да гледам ТВ" значеше, че искат да гледат ДВД с детски филмчета. Единственият компютър, с който децата играеха...беше с програми за изучаване на английски и испански език! За това пък в двора имаше построена детска къща - наколно жилище, дървената люлка беше комбинирана и с приспособления за катерене. Голямото дърво в двора също имаше въжена стълба за катерене и "наблюдателница" високо в клоните си. Малкият ходеше в детска градина, в която всеки понеделник беше "горски ден", независимо дали вее и вали или грее слънце! В тази градина аз наистина живях сред щастливи деца! И аз като вас се върнах в детството си и дялках заедно с тях с ножче, рязах с истински трион, гледах ги страхливо как балансират изправени високо горе в клоните или се заливах от смях, когато яздеха "кончета - пръчки" из най-големите локви. А да знаете как ходеха на кокили из двора на детската гради по-големите деца!Да познавате детска учителка, която ще приеме с леко сърце половината от групата да се намокри до кръста в реката, увлечена в игра с камъчета, клечки и листа?! Тези деца не приемаха помощта ми за нищо, правеха всичко сами. И в същото време никога не се налагаше колежките да казват два пъти какво следва да се направи. Правилото си беше правило и то беше валидно за всички - и за деца, и за учителки, и за мен, гостенката. Да не говорим, Stormblinger, че колежките говореха с глас от тих към шепот. С шепот се правеха забележките!!!!!!!!!!! 

Говоря ви за едно семейство от околностите на Мюнхен и за една Валдорфска детска градина.

Живях сред тези хора и непрекъснато се питах: тези хора не знаят ли колко е важна компютърната грамотност за четиригодишния им син?! Как щеше да се справи по-нататъка в живота като не може да прави фонетичен анализ на думата и като не е учил математика от 3 годишен?! И още нещо: тези деца си лягаха в....7,30 вечерта през юли!!!!!!!Върнахме се от представление, защото децата трябва вече да са си в леглото!!!!!!! А малките шоколади, които им занесох се ядоха две седмици и не съм сигурна, че се доядоха. За пръв път видях "на живо" семейство, което имаше и следваше здравословен начин на живот и съответна стратегия за възпитанието на децата си и според тази стратегия беше избрало и детската градина, която да посещава детето им!