Учители, икономисти и частни индивиди или как пазарът завладя въображението ни?

 УЧИТЕЛИТЕ ОТНОВО СА НА УЛИЦАТА...

​ЗА ДА СИ ПЛАТЯ НАЕМА, МОЛЯ​

Мила Минева

 

         УЧИТЕЛИ, ИКОНОМИСТИ ИЧАСТНИИНДИВИДИ ИЛИ КАК ПАЗАРЪТЗАВЛАДЯ ВЪОБРАЖЕНИЕТО НИ?

 

 

            Този текст се опитва през анализ на един конкретен социален протестда провери как се конструира хегемонен публичен дискурс, как се задаватдоминантни интерпретации на едно гражданско действие и в крайна сметка как се изработва „здравият разум“ за политическото на съвременнотобългарско общество? Той е опит за „плътно описание“ на синдикалнитедействия на учителите от есента на 2007 г., но по-далечната му цел е дапровери очевидностите, които се конструират в дебата, за „гражданско“ и „социално“ действие, за полето на „политическото“ и как през тях правимсвета си като ефект на определени публични политики? Текстът разказвакак различните социални актьори заемат определени позиции в пространството и анализира ресурсите, с които си служат, за да наложат собствената си интерпретация като легитимна. Накратко това е усилие по разбиранена политическия процес през конкретен казус, което търси онези дискурсивни фигури, които успяват да завладеят социалното въображение.

 
- ЗНАЧИ ТИ НЕ ОЦЕНЯВАШ УЧЕНИЦИТЕ СИ?!
- НЕ МИ Е КАЗАНО ДАЛИ ДА ГИ ОЦЕНЯВАМ В ЕВРО ИЛИ В ДОЛАРИ...

 

            Есента на учителското недоволство

            На 15 септември 2007 г. училищата тържествено откриват учебнатагодина, но със символичен протест и лентички с надпис „Достоен труд, достойни заплати“. Това е начало на протеста, който се превръща в историческа стачка, започнала ефективно на 24 септември и продължила 40 дни, обхванала почти 100% от работещите в сектора на публичнотоучилищно образование. Всъщност стачката се предвкусва още в края напредходната учебна година, когато синдикатите започват преговори за повишаване на учителските заплати, а учителите от Френската гимназия вСофия в знак на протест пишат „отличен“ на всичките си ученици. Тазипредистория видимо остава без резултати, за да се подновят предупрежденията за стачка в началото на септември. Откриването на 15 септемврипредлага почти криминален сюжет, в който медиите проследяват кои директори изпълняват заповедта на министър Вълчев за начален час на тържествата, както и как и колко училища отбелязват символично протестаси. Следващите дни са посветени на статистики и преброяване на стачкуващите като данните на Министерството на образованието и синдикатитерадикално се разминават. В седмицата между 15 и 24 септември, когатотрябва да бъде началото на ефективната стачка, синдикатите настояватза преговори с правителството, а учителите предприемат символическидействия – организират молебени, поетически четения, мълчаливо преподаване и протестни шествия. Министерство наобразованието обаче незапочва преговори със синдикатите. Вместо това министър Вълчев обикаля активно училищата и се среща с учителски колективи, за да чуе истинските искания на учителите, очевидно несигурен в представителносттана синдикатите. Стратегията видимо не успява, защото на 24 септемвризапочва ефективната учителска стачка. В продължение на 40 дни в повечето училища в страната тече частичен учебен процес – часове провеждат учителите, които не стачкуват, но те са толкова малко, че на практикаучениците са във ваканция. Учителите не се ограничават само с класически стачни действия, но и всеки ден предприемат разнообразни публичнидействия. Протестният митинг-шествие пред Министерството става ежедневен, но той се съпровожда и с гладни стачки, искане на убежище отевропейските посланици, молби към Саркози (в този момент той пристигана официално посещение в България), палаткови лагери, все-учителскихорà на централните площади в градовете, както и блокиране на кръстовища с бунтовни възрожденски песни. Не спират и молебените, организирани от стачкуващи учители и техните синдикати. В началото на стачнитедействия правителството и ресорният министър практически не влизат впреговори, а публичното очакване е, че всичко ще продължи не повече оттри дни. През това време тече активен дебат по медиите: учителите и синдикатите формулират исканията си, политически фигури ги коментират, анализатори излагат различни аргументи по исканията и политическитепредложения, но официална покана за преговори от страна на правителството към синдикатите идва едва в началото на октомври. Първият кръгот преговори продължава малко повече от седмица и приключва със скандална, случайно записана реплика на финансовия министър Орешарски– „Да разпускаме седенката“. Следва нова вълна от публични действия, политически оправдания и извинения, както и нов кръг от преговори.

 

 

            След 40 дни стачни действия, в началото на ноември стачката епрекратена, макар и със запазване на стачна готовност. В резултат от неясиндикатите отчитат като свой успехпостигнатото 18% увеличение назаплатите всектора, както и повишаване на издръжката на един ученик. Правителството пъкуспява да проведе една от най-радикалните реформивсферата на училищнотообразование след 1989 г., а именно – предсрочновъвеждане на делегиранибюджети, нов финансов инструмент – единенразходен стандарт за ученик, покойто и до сега се формират бюджетитена училищата, както и следващото отгорните мерки либерализиране назаплатите в сферата.

 

- ПО-МАЛКО НЕРАВЕНСТВА! - ПОВЕЧЕ УЧИТЕЛИ! - ПОВЕЧЕ СРЕДСТВА! ...
- КОЛКО Е ХУБАВО ДА ГИ ЧУВАШ ДА ВДИГАТ ВРЯВА!...

 

            Учителските искания или какво означава да се говори политически?

 

            На пръв поглед отговорът на въпроса за исканията на учителите битрябвало да е пределно лесен. Именно около тези искания обаче започваистинска символна битка в българското медийно пространство. Доколкото стачката се подготвя от почти половин година по-рано и е организирана от ясни институции – учителските синдикати, обединени в Единеннационален стачен комитет (ЕНСК) – исканията би трябвало да саинституционално формулирани. И те действително са, по следния начин – поетапно 100% увеличение на заплатите на работещите в сектора и отделянена минимум 5% от БВП за образование. Зад искането за отделяне на поне 5% от БВП за образование всъщност седи битка за повишаване както наиздръжката на един ученик,1 така и на средствата за капиталови разходина училищата. Интересното е какво се случва с тези искания в медийнотопространство, тоест как различните актьори успяват да ги предефиниратза собствените си цели и в крайна сметка кой успява да наложи интерпретативната рамка, в която ще се разбира учителския протест?

 

            Съвсем в началото на стачката опозицията настоява за изслушване вНародното събрание по проблемите на образованието и застава твърдо вподкрепа на искането за по-голям процент от БВП за образование. Ощена 25 септември Иван Костов, лидер на ДСБ, формулира искането катонатиск „БСП да изпълни предизборните си обещания“. Той припомняпредизборното обещание на БСП за повишаване на средствата за образованиедо 5% от БВП и за заплати на учителите, не по-ниски от средната заплата за обществения сектор. Или, казано по друг начин, лидерът на ДСБприпомня нормативната идея за демокрация, според която рационалниизбиратели гласуват тъкмо на базата на предизборни платформи и очакват изпълнението им като политики при спечелване на избори. ИменноИван Костов определя към този момент ниските заплати в сектора катоспирачка пред модернизирането на българското образование. Народнотосъбрание отхвърля искането за изслушване на министър-председателя, но месец по-късно, в крайна сметка, протича дебат по вот на недоверие - макар и неуспешен - за образователната политика на правителството. Повреме на дебата опозицията видимо застава на страната на стачкуващите. Десните отново повтарят, че искането на учителите е искане за изпълнение на предизборно обещание на първата политическа сила към тозимомент. Цялата опозиция по време на вота настоява исканията на учителите да бъдат изпълнени. Атаката към правителството е по всички възможни линии, които ще се опитаме да систематизираме по-долу. Първо, това е най-голямата професионална стачка в България, по определениетона лидера на ДСБ, а усилието да се настрои обществото срещу стачкатаще има дългосрочни негативни последствия, защото става дума тъкмо занагласи срещу цялапрофесионална общност. Второ, исканията на учителите са адекватни – не само от гледна точка на предизборните обещанияна БСП, което опозицията не пропуска да подчертае, но и от гледна точкана самото състояние на сферата. Образованието е заявено като приоритет, при това консенсусно, следователно е адекватно в него да има най-много инвестиции. Депутатът Любен Дилов противопоставя инвестиранитев тютюнопроизводство пари на тези в образованието. Мартин Димитровот ОДС припомня обещание, бюджетният излишък да се вложи във фондза развитие на българските деца. А Стефан Софиянски директно атакувабюджетния излишък, от който биха могли да дойдат поисканите от учителите средства за образование, определяйки го като ефект на „подтисканена доходите на населението“. Атакувана е и друга мантра на правителството, а именно – реформи. Реформите са определени или като съкращаване на училища или като напразно писане на стратегии в последния момент. Независимият депутат Минчо Христов (той ще се превърне в членна Атака в следващия парламент) открива и друг източник на средства заудовлетворяване исканията на учителите - закриване на всички извънгранични мисии на България, мораториум върху сделките за превъоръжаванена българската армия, както и от бъдещото изплащане на иракския дългна страната ни.

 

            Правителството, заедно с депутати от управляващата коалиция, застава твърдо срещу атаката на опозицията. Първо, вотът на недоверие еняколко дни преди предстоящите местни избори, тоест би дестабилизиралполитически страната, твърди Станишев. Орешарски също защитава, според собствените си думи, единствено стабилността на всички – бюджетният излишък - казва той - е гаранцията за финансовата стабилност, а отдруга страна – увеличаването на заплатите ще отключи инфлация, която вкрайна сметка ще обезсмисли повишаването на доходите. Министър Орешарски обобщава и една от стратегиите за делегитимиране на стачкатасъс следното изказване: „Казвам всичко това, защото в момента говоримза заплати, въпреки елегантният опит да се говори за реформи.“2 Всъщност учителите се борят егоистично за собствените си доходи на цена, която обществото като цяло ще плати с финансово дестабилизиране настраната, твърди централната власт. Информационните материали, излизали по време на стачката,3 наистина създават това усещане. В медиите сеговори предимно за поисканото 100%-но увеличение на заплатите, а околотова са съсредоточени и експертните, и граждански реакции на учителската стачка.

 

            Как обаче исканията на учителите са сведени до заплатите? Кактопоказахме по-горе в началото на стачните действия политически многопо-силно отеква искането за отделяне на 5% от БВП за образование. В началото на протестните действия учителите и представителите на синдикатите атакуват политики в сферата на образованието; реално те упражняватнатиск да участват тъкмо в политически процес – както в дефиниранетона бюджета и приоритетите в него, така и във формулирането на образователните политики и необходимите реформи. В интервю от 26 септемвриИван Игов, училищен психолог в НПМГ, формулира проблемите по следния начин:

 

 

            За голямо съжаление реформата в нашето образование не се състоя. Стачката научителите в момента, която е с основно исканеувеличение на заплатите, всъщност е само върха на айсберга и е изразнаразочарованието от несъстоялата се реформа. Ако не се започнееднаистинска реформа в образованието, нещата ще стават още позле. (...) Така че заплатите са само върхът на айсберга, всичко коетостои отдолу, за съжаление е много страшно, а учителите най-добрего виждат. Много са нещата, аз дори не знам откъде да започна – неадекватното учебно съдържание, което демотивира и ученицитеи учителите, лошата материална база и като капак на всичко мизерните заплати. Така учители стават или хора, които не могат даси намерят друга работа или някакви безумни идеалисти, които държат да бъдат в образователната система, защото смятат, че могат да дадат нещо на децата. Но как да даде нещо на децата човек, който е на прага на мизерията?...

 

            Да, от една страна заплащането трябва да стане атрактивно, а от друга да се реформира образованието. Нашето училище продължава да бъде обучилище, учебната програма е наблъскана с неща, които са излишни за учениците. Замислете се колко пъти са ви трябвали в живота тригонометричните уравнения. И докато не се решитова, докато не се даде по-голяма възможност на учителите да оперират творчески с учебното съдържание, нищо няма да се промени.4

 

 

            В същата посока в началото на стачните действия са изказвания и надиректора на Френската гимназия, на учители в техни декларации, кактои на представители на синдикатите. Учителите в своите собствени (он-лайн) мрежи обсъждат действията си именно като искания за промянаи защита на общия интерес. Дори повишаването на заплатите се мисликато инвестиция в качеството, тоест не като егоистична битка на една професионална прослойка, а като битка за доброто образование на всичкидеца. Аргументацията на учителите е, че ниските заплати водят до негативна селекция и оттегляне на младите хора от сферата на образованието, тоест повишаването на заплатите съвсем не е самоцел, а средство за привличане на високо квалифицирани хора като първо условие за качествона образованието. Това, което виждаме е цялостна критика – на учебнотосъдържание, на условията за работа, на статута на професията. Накратко, учителите като че ли са мотивирани тъкмо от неслучването на реформив образованието, което непрекъснато понижава качеството му. И така вначалото на учителската стачка съвсем не е очевидно, че става дума единствено за заплати, „въпреки елегантният опит да се говори за реформи“. В края на протестните действия обаче има вече ясно противопоставяне – Министерството иска реформи, докато учителите се борят за собственотоси статукво. И така основният въпрос е как властта успява да монополизира „реформаторската“ инициатива и да остави на учителите единствено битката за заплати?

           

            Всъщност властовите политически фигури успяват да употребят политическото в неговото популярно разбиране, за да го превърнат в обвинение към публичните действия и да делегитимират стачката. Станишеве първият, който заговаря за политическо дестабилизиране, за действия вполза на нечии партийни интереси. Обвинението в политизиране се повтаря не само от властта, но и от независими анализатори,5 което го превръщав особено мощен мотив. А то служи и на подкопаването на синдикатитепрез подозрението, че те действат не като защитници на трудовите правана учителите, а скрито защитават нечии политически/партийни интереси.

 

            Съвпадението на стачката с подготовката за местни избори съвсемне е без значение. Кметове, претенденти и общински съветници активноучастват в публичния дебат, за да използват позициите си по стачката катопредизборен капитал. Най-любопитна, а и най-добре представена в медийното пространство, е реакцията на Столична община. И Йорданка Фандъкова, заместник-кмет по образованието, и Бойко Борисов, кмет и кандидатза втори мандат към този момент се изказват в подкрепа на учителскитеискания. Кметът Борисов, от една страна, защитава местната власт, определена като работодател на учителите, доколкото 80% от училищата саобщински. Става дума за директен сблъсък между Станишев и Борисов. Дни по-рано Станишев се е опитал да обърне протестите срещу местнатавласт, изказването на Борисов, от една страна, подчертава солидарносттаму с исканията на учителите, а от друга оправдава местната власт, която нее работодател, а преразпределител на средствата от бюджета и директноатакува Станишев за манипулация на проблема.6 Много по-рано страна поспора става Фандъкова. Още на 13 септември, когато все още се очакватпротестните действия, тя коментира изнесените данни за заплати в сектора – 444 лв. е средната брутна заплата по данни на Министерството, а винтервю Фандъкова заявява, че 63% от учителите получават под 370 лв. идобавя: „Мисля, че няма човек, който да смята, че това заплащане е достатъчно и че исканията на учителите за по-високо заплащане са несправедливи.“7 Заместник-кметът коментира и липсата на стратегия за развитиена образованието, а предложени и предприети до тогава политики – катовъвеждането на диференцираното заплащане - определя като „отделнистъпки“, които не могат да дадат необходимите решения на проблемите всферата. Става ясно, че и опозицията, и претенденти за властови позициизастават в подкрепа на учителските искания. Междувременно учителитепък издигат искане за оставки на Вълчев и Орешарски. Накратко, съвпадението на няколко паралелни процеси успява да свие разбирането за „политическо“ до „партийно“; наместо обсъждане на политики в публичнотопространство се създава усещане за партийни битки за различни властовипозиции.

 

            Обвинението в политизиране, разбрано тясно като партизиране, постепенно се превърна в най-сигурния начин да се блокира публичниятпротест в България или поне той да се лиши от обществена подкрепа.8Става думаза няколко процеса, които протичат едновременно след 1989 г. и които съвсем не са специфични за страната, а са по-скоро локални версии на глобални тенденции. Нека започнем от първата мощна идеологическа фигура на „прехода“ - с изработването на разбиране за „гражданскообщество“. Гражданското общество се конструира като нормативно понятие, което трябва да опише безкористното действие на свободно сдружилисе граждани в защита (или за налагане) на някакъв интерес, който е отвъдтехния собствен.9 И още нещо, гражданското действие винаги се мисликато насочено срещу държавата, но по аналогия и срещу публичните институции като такива. Едновременно с това разбиране за „гражданското“ протича процес на делегитимиране на политическото и подкопаване надоверието вмодерните публични институции. Участието в избори, най-базовият политически акт в демократични общества, непрекъснато спада, заедно с доверието в традиционните партии, политическите деленияи публичните институции. Накратко, в момента, когато в България трябвада се изработва рамката на демократичното общество, всъщност саматадемокрация е подложена на тежки критики. Анализирайки този процес, Розанвалон определя новата политическа рамка като демокрация на надзора (Розанвалон, 2012). Тук, още от времето на социализма, подозрението към политическото е реално усилено, а недоверието към убличнитеинституции задълбочено, преди да се изработят и вкоренятдемократични правила и процедури в политическата игра. И още нещо - подкрепатана силен граждански надзор на институциите, дискурсът на корупциятаи антикорупционните политики и инициативи успяват да актуализират сноваенергия познатото още от Алеко „всички са маскари“. Именно такаполитическото и политизирането започват да действат като стигма и всякогражданско действие убедено се разказва тъкмо като не-политическо,10 апривиждането му като политизирано автоматично го отпраща в полето накористното и защитата на частния интерес. Учителите, доколкото споделят този тип разбиране наполитическото,11 започват да се оправдават и дабягат от искания, които могат да бъдат определени като „политически“, което ги затваря в полето на синдикалното искане за заплати.

 

            Силната подкрепа, която учителите получават от опозиционните партииоще в началото на протестните действия и, както видяхме, дори предитях, всъщност блокира шанса на учителите и гражданите да дадат новиразбирания за политическото. Партиите се оказват подготвените говорители на политическото, а в предизборна ситуация всеки политическиаргумент се чете именно като позиция в полза на една или друга партия, а некато опит да се предоговори общиятинтерес. Затова не е изненадващо, ченаместо да говорят политически, учителите се оттеглят от този дискурс изаплашват да блокират дори базовото демократично действие – гласуването – като излязат от избирателните комисии; вместо да дадат нови интерпретации, те радикализират отказа си от участие в политическото. Когатополитическият дискурс се оказва окупиран от други актьори, учителитесе фокусират върху друг тип ресурси, а именно синдикалните. Това не еполитически протест (въпреки че иска оставки на политически фигури), а професионална стачка, която се бори за условията на труд, тоест имачисто синдикални искания – така накратко можем да разкажем другия типинтерпретация на протеста.

 

УЧИТЕЛИТЕ НА УЛИЦАТА
- ЗА ДА НЕ ПРИКЛЮЧАТ УЧЕНИЦИТЕ НА УЛИЦАТА

 

            „Синдикален башибузук“12 или легитимно ли е колективното представителство?

 

            В самата подготовка на учителската стачка започва първата атака срещу нея, която по реторика е индиректна. Атаката е насочена срещу синдикатите, като че ли в защита на учителите. Още през пролетта на 2007 г. синдикатите започват преговори с правителството, дори заплашват сдействия, които да провалят края на учебната година. През май не се стига до това, единствено Френската гимназия в София означава протеста сис „отличен“ за всичките си ученици, но без подкрепата на синдикатите. Следват административни действия срещу гимназията, които довеждат идо уволнението на директора. На фона на тази предистория, към коятотрябва да добавим само официалното въвеждане на правилата за диференцирано заплащане на учителите, в началото на септември Министерствона образованието обявява, че започва директни разговори с учителите вцялата страна. Просветният министър изказва публично съмненията си, че синдикатите могат да говорят от името на учителите със следното сравнение и оценка: „Това Янка Такева да говори от името на учителите, е всеедно аз да говоря от името на ловците и риболовците, понеже съм ловилкато малък с пръчка риба. Това е изключително комично.“13 В този момент, няколко дни преди символичното начало на протестите и в очакванена ефективна стачка, медиите припомнят предишни синдикални протести, завършили с неуспех. Същият материал на в. Сега припомня за стачкатапрез 2005 г., която завършва с компромисно споразумение, разцепване настачкуващите и искане на оставките на лидерите на двата профсъюза. Информацията е публикувана под заглавие „Дежа вю“. Наред с нея е изложена и актуалната ситуация, в която отново става дума за напрежение междуучителите и синдикатите и дори за идея, започнала от НПМГ за създаванена алтернативен синдикат. Аргументът за тази алтернатива е нежеланиетона учителите да възпроизвеждат синдикалния акцент върхузаплатите, новъпреки че това е ясно формулирано, говорителят на учителите не успявада постави нов фокус: според медийното съобщение алтернативното искане е за единен класификатор, според който да се определят съответните възнаграждения, тоест отново разговорът се оказва сведен до заплатите. Вестник Стандарт пък публикува още на 18 септември аналитичен материал под заглавие „Спасете от Янка учителите“. Владимир Йончев, авторна коментара, припомня, че синдикатите са „издънили“ поне 5 стачки и санаправили гилдията „за смях“. Вматериал „Учителската дилема - свободаили салам. Досега стачката на даскалитевинаги се оказва чудо за три дни“ отново във в. Стандарт авторът на материала, заявявайки съчувствиетоси към учителите, всъщност атакува синдикатите:

 

 

            „Малко преди да започне ефективната учителска стачка, моя позната, майка на първокласник, каза: „Пак ще трябва да викамебабата за три дни“. Защо само за три, попитах. „Ами те повеченяма да издържат“. По това си приличат всички учителски стачки у нас, по какъвто и повод да са вдигани - винаги се превръщат в чудо за три дни.“14

 

 

            И припомня нещо, което ще се окаже важен аргумент в публичния дебат, а именно, че учителите „не носят реален приход на никого“, но върхуикономизирането на публичните аргументи ще се фокусираме по-нататък. Ден след началото на ефективните стачни действия медиите публикуват исоциологическо изследване на „Алфа рисърч“. В този контекст ниинтересува една малка част от него, а именно отношението към синдикатите: „С най-голямо неодобрение и сред учителите, и сред родителите сеползва синдикатът на Янка Такева. 71 на сто от столичните преподавателиса против гилдийния профсъюз“, гласи информацията във в. Стандарт. Итака синдикатите провалят стачки, мнозинствата не им вярват и най-вечете защитават корпоративен или партиен, но не и публичен интерес. В предаването „Здравей България“ по Нова ТВ Харалан Александров изказваименно тази теза:

 

 

            Стачката на учителите се прицелва в много тесен сегмент и несе появява интересът на обществото. Интересът на учениците, на децата са напълно изключени, а в крайна сметка те са потребители на образованието. Общо взето конфликтът е заключен между две групи – учителите и властта, които отстояват своя корпоративен интерес, каза Александров. По думите му „това не е същинско гражданско действие, а е изцяло контролирано, в някакъв смисъл манипулирано и със сигурност монополизирано от елитите на синдикатите.15

 

 

В това интервю се задава и един предстоящ обрат – оказва се, че именно Министерството, говорейки за реформи, защитава публичния интерес. Двете страни в дебата изглеждат ясно очертани – една гилдия се бори закорпоративните си права, едно министерство защитава „нашите“ права. Иван Кръстев пък в интервю по БНТ, публикувано от в. Стандарт на 28 септември също поддържа тази метафора на гилдията. Заглавието наматериала е „Учителите научиха урока на шофьорите“. Либералният икономист Георги Ганев пък формулира по следния начин изпълнението научителските искания за по-високи заплати:

 

 

            Една непроизводителна, дори много зле произвеждаща система ще получи наплив от свежи данъкоплатски пари за себе си - това е изключително лош урок за всички останали.16

 

 

            И така, през тези примери виждаме как независими анализатори, критикували преди правителството, конструират образа на една гилдийна битка за собствените ù пари. Любопитното тук е, че този независим иекспертен дискурс всъщност поддържа разказа на централната власт заучителската стачка, което успява да усили аргументaи да му придаде статут на истинност. От самото начало на протеста Станишев коментира учителските искания именно катопротивопоставя различни професионалниобщности и социални разходи. Ако се увеличат средствата за образование, то трябва да се намалят средствата за друга сфера. Министър-председателят Станишев и финансовият министър Орешарски постоянно повтаряттози рефрен, питайки дали да вземат от пенсиите или от здравеопазването, за да дадат на образованието. Всъщност стратегията на противопоставяне е основна за справяне с протестните действия и тя работи на различни нива. Станишев и Орешарски противопоставят съсловия в началотона стачката. На 14 септември, тоест преди символичното начало на протестните действия министър-председателят казва „когато учителите искатпо-високи заплати, трябва да се чуе мнението на лекарите, и обратно“.17

 

            Министър Орешарски пък формулира още по-радикален аргумент – наместо да противопостави синдикалните искания в една сфера на друга, той конфронтира учителските искания с финансовата стабилност, тоест синтереса на обществото като цяло. Накратко, синдикатите не просто защитават частнияинтерес на учителите, твърди властта, но те го правят засметка на общия интерес.

 

            И ако това са политически тактики за минимизиране на обществената подкрепа и за аргументиране на отказа да се изпълнят исканията, то гражданските реакции, главно на либерални икономисти, са още по-радикални. Тяхната стратегическа цел е като че ли да подкопаят саматавъзможност за защита на колективен професионален интерес. Доколкототе са склонни да представят пазара като свободно договаряне на частнииндивиди, то синдикалните действия могат да бъдат разбрани единственокато изкривяване на трудовия пазар, доколкото предполагат определениколективни условия на труд.

 


УЧИЛИЩЕТО ТРЯБВА ДА ПОДГОТВИ УЧЕНИЦИТЕ ДА СЕ СПРАВЯТ С БЪДЕЩЕТО!
- ТАЗИ ГОДИНА ЩЕ ИЗУЧАВАМЕ ПРЕДИМНО "КЛЕТНИЦИТЕ" ОТ ВИКТОР ЮГО...!

 

            Кои учители заслужават високи заплати или как се разглобяват колективни права?

 

            Делегитимирането на синдикалните искания стратегически вървикъм разглобяването на една колективна идентичност. В предприетите синдикални действия всъщност всички, работещи в сферата на средното образование, се опитват заедно и солидарно да извоюват права за съсловиетокато цяло. Толкова силно е колективното действие, че учителите веднъждори отхвърлятспоразумение, получило предварителното съгласие насиндикатите, защото то удовлетворява частично исканията на учителите, но не и на другите хора, заети в сектора. От друга страна, повтарящият серефрен в медиите, наред с признаването на ниското заплащане, е различаването на учителите. Анализатории журналисти устойчиво делят учителите на „кадърни“ и други, а министрите (както Вълчев, така и Станишеви Орешарски) говорят за „най-добрите преподаватели“. Често референцията е към предложената стратегия за въвеждане на диференцирано заплащане в училищата, по която се споменават бонусите, достигащи до 30% от заплатите. Според цитираното по-горе изследване на „Алфа рисърч“ именно „кадърните и всеотдайни учители“ заслужават по-високи заплати. Мнението на родителите, както според социологическото проучване, такаи според Ева Борисова, представител на една неправителствена организация, канена от медиите като говорител на родителите, е за обвързванена заплатите с качеството на преподаване, а оценката на това качество ениска.

 

            Всъщност именно в тази перспектива има огромно разминаване между учителите и останалите социални актьори, които публично интерпретират синдикалните действия. В интервю за в. Дума Пенка Малинска, натрупала вече публичен престиж като директор на Френската гимназия вСофия, дефинира проблема по следния начин: „С такава заплата младихора не можем да привлечем“18 и разказва учителския протест като битказа реформи, за сътрудничество между институциите с цел повишаване качеството на образованието.

 

            Синдикатите непрекъснато настояват именно на този проблем – липсата на млади хора в сферата на образованието. При подобни ниски заплати, повтарят те, квалифицираните хора нямат стимул да станат учители и изреждат липси – на учители по западни езици, информационнитехнологии и т.н.. Накратко, ангажираните в сферата на образованието сеопитватда разкажат искането за заплати съвсем не като самоцел, а катоусловие зареформа и качествено образование. Министерството от своястрана също разказва позицията си като битка за реформа и качественообразование. Представители на властта – министри, заместник-министри, депутати от тройната коалиция - постоянно припомнят идеята за диференцирано заплащане. И я разказват като необходимата стъпка към качественото образование, като първата стъпка на истинската реформа. Всъщностучителите и синдикатите не се противопоставят на диференцираното заплащане – аргументите срещу него са тактически, а именно, че става думаза неясни критерии за диференциране, както и за пренебрежимо малкасума, която не би могла да има приписвания ù ефект. И най-важното нещо – това е втора стъпка, казват учителите, която може да бъде направенаедва след изпълнението на първата – повишаването на основните заплати. Само че подобни нюансирани позиции в публичното пространство сесвеждат до съпротива на промяната, което превръща Министерството вистинския реформатор. Още няколко стъпки водят в тази посока. В началото на стачката Станишев обявява пакет от стратегически мерки за реформа в образованието. Те не засягат исканията на учителите и съответно синдикатите не ги подлагат на обсъждане. Само че чрез този пакет отмерки правителството започва да си конструира образ на актьор, искренозагрижен за образованието. Още един епизод е значим, а именно докладна независими експерти, финансиран от ЕС и внимателно проследен, както от Станишев и Вълчев, така и от министър Орешарски. Заглавието, скоето в. Дневник съобщава за доклада гласи „Образованието вече спъваперспективите пред България“.19 Към материала има и информационнокаре: „Не е моментът да се вдигат заплатите“. Всъщност докладът твърди, че средствата за образование, влагани в България са значително по-нискиспрямо други европейски страни, но акцентът на материала подчертава нетова, а ниското качество на средното образование. Позицията на МВФ пъкподкрепяужаса от предстояща инфлация при вдигане на заплати в публичния сектор, както и необходимостта от промяна на заплащането припромяна на ефективността на труда; или, казано по друг начин, заплатисрещу реформи.

 

            И така, правителството излиза с ново предложение, този път изговорено от министър Орешарски – повишаване на заплатите при 25% съкращения на учителите. Синдикатите отново отхвърлят предложението и гокритикуват като несъстоятелно. В продължение на цялата стачка правителството непрекъснато предлага – започва се с екзотичното предложениена министър Петър Димитров за въвеждане на данък образование и продължава спредложения за увеличения на заплатите поетапно с 10%. Отгледна точка на публичния образ обаче именно правителството изглеждакато активния партньор в диалога, загрижен за откриването на решение; синдикатите като че ли упорито охраняватпървоначалната си позиция - изправени пред радикални предложения, встрани от исканията им, те сапринудени дареагират по-често с „не“, отколкото с добавяне на аргументиза преговори (реално и те смекчават исканията си – от незабавно към постепенно, от 100% към 30% увеличение и т.н.).

 

            Не трябва да подценяваме и символическите ресурси, с които си служат стачкуващите учители. Действително формите на протест са изключително многообразни – те пишат писма на Саркози, искат икономическоубежище от западните посланици, пресичат кръстовища (както правят „зелените“ младежи в техен собствен протест по-рано). От друга страна, преобладаващите форми са други – молебени, „бунтовни“ хора, четене навъзрожденска поезия. Ежедневният митинг пред Министерство на образованието в София има една устойчива форма и тя е на хорото. Всъщностучителите се опитват да впрегнат националната реторика в своя полза и неуспяват да разкажат действията си нито като социална критика, нито катоформа на социална солидарност. Единственият дискурс, който се използвакато легитимен за формулиране на колективни искания, остава всъщностнационалистическия. Това не означава, че учителите не опитват да си служат с други средства - например да разкажат действието си като „гражданско“, да демонстрират битката именно като загриженост за публичнияинтерес, но тази реторика остава слаба. Има и анализатори20 в медиите, които изговарят тъкмо такава интерпретация на учителските действия, но въпреки това самото понятие за солидарност и социална критика изглеждаделегитимирано. Боян Знеполски предлага да мислим слабосттана този дискурс като неочаквано наследство от времето на социализма – всъщност утопическият характер на режимите и забраната за публична критика блокират както изработването на език на социалната критика, така иделегитимират самата идея за критически социален проект.21 На фона на това наследство би трябвало да добавим и начина, по койтосе конструира разбирането за гражданско общество – като асоциация насвободни и частни индивиди. Фокусът тук е върху индивиди, а съвсем невърху асоциация. Всъщност „преходът“ не успя (или не опита) да изговори нов тип разбиране за солидарност, вместо това усилията бяха по формирането на индивиди, които действат пазарно и егоистично, единственоот гледна точка на частния си интерес. Именно затова се оказва изключително трудно колективното действие - и то на институционализиранапрофесионална общност - да се разкаже като гражданско. Отделни частнилица, събрани през социалните мрежи, като че ли по-точно отговарят наформираното разбиране за и очакване от гражданското общество. Отказътна учителите да се индивидуализират всъщност усилва атаките срещу тяхиподпомага делегитимирането на професионалната битка. Нека да дадемсамоедин пример: анализ на учителската стачка от Татяна Маринова, публикуван във в. Дневник.22 Авторът е представен като бивш директор и учител, каква е Татяна Маринова към момента на статията си остава неясно. И така текстът започва показателно: „Учителската гилдия е глезеното детенапрехода.“ Всъщност изненадващо начало, защото консенсусът, кактоизглежда в медиите, е друг, а именно, че заплащането на учителите е мизерно, образованието – лошо, недостатъчно финансирано и нереформирано. Оказва се обаче в тозипарадоксален поглед отвътре-отвън, че от тазиситуация на мизерия и липса на реформи печелят именно учителите. Иавторът продължава:

 

 

            „Така повечето пропиляха времето за усъвършенстване и се превърнаха в пазванти, неудовлетворени от нарастващата агресивност на подрастващите.

 

            Първи омагьосан кръг - повечето учители са неможещи и незнаещи и не отговарят на потребностите на децата от обучение в информационното общество и възпитаниците им показват явно отношението си към училището с незачитане на правила, норми и авторитети и дори с прояви на автоагресия.

 

            Втори омагьосан кръг - достатъчно оценки и изводи за качеството на образованието се направиха, но управляващите пипат с „мека ръкавица“... Учителите затъват в собствената си безпомощност да дадат конкурентно образование, а младите не желаят да стават учители. Така професията се обезкърви, няма свежи идеи, няма дързост, всеки устрем категорично и на мига бива смазван от масата неудачници. Същите тези безлични хора години наред пробутват на обществото сурогат, а не образование.“

 

 

            Авторът предлага и изход от многото омагьосани кръгове, за коиторазказва статията, а метафората, която използва е силна – гангрената селекува с рязане. След като е разказала учителите като лоши, мързеливии некадърни, Татяна Маринова предлага пакет от мерки, които включват, както повишаването назаплатите, така и въвеждането на диференцираното заплащане и увеличаванетона натовареността. Този текст е само пример за фигурите, през които се подкопава професията „учител“ и коитосе появяват в най-разнообразни контексти. Отново в Дневник, този път втекст на колумниста Бойко Пенчев,23 написан в подкрепа на учителскитедействия, работят сходни фигури – „мързеливите“ и „кадърните“ учителиса разграничени, а за реформата е отговорно Министерството, защото системата по условие е „консервативна“ и може да се промени само „отгоре“.

 

            Неочаквана подкрепа за този негативен образ на учителите даватстарите елити. На специална пресконференция академик Антон Дончевзастава срещу стачката, обвинява учителите за спада в качеството на образование, подчертава, че „много от учителите знаят по-малко от своитеученици“ и „От сутрин до вечер говорят само за пари…“.24 В сходна посока е и текстът на Любомир Левчев25 - с изобилие от библейски метафори, които сравняват учителите с Учителя, авторът твърдиследното: „Истинските учители нямат моралното право да стачкуват.“. Тези високи моралистки реакции на прозаичното искане за заплати, съвсем неочаквано серимуват с най-мощните интерпретации на учителската стачка – тези налибералните икономисти.

 


- СЪКРАЩАВАМЕ ВСИЧКИ ДЪРЖВНИ СЛУЖИТЕЛИ ОТ ОБЩЕСТВЕНИТЕ УСЛУГИ...

- А ОБЩЕСТВЕНИ УСЛУГИ БЕЗ ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ СА НЕЕФИКАСНИ И ПО СЪЩИЯ ПОВОД ГИ ПРИВАТИЗИРАМЕ...

            Да оформим предложението, така че да е просто и директно

 

Така завършва Милтън Фридман едно свое изказване, почти манифест, за приватизирането на образованието. Институтът за пазарна икономикаго превежда и публикува на сайта си в чест на годишнина от рождениетона Фридман в края на 2006 г. Всъщност архивът на ИПИ е изключителнолюбопитен и показваангажимента на този икономически кръг с реформите в образованието в посоката, начертана от Фридман. Съвсем накратко, Милтън Фридман споделя вярата си, че единствено образование, основано на пазарна логика може да даде не просто качествен образователенпродукт, но и да се справи с негативните социални тенденции, които вижда в съвременния свят. Пътят към приватизацията на образователната услуга минава през ваучера – единен универсален ваучер, който ще създадеконкуренция сред училищата и съответно ще повиши качеството на образованието.26 И така, има диагноза на проблема и решение на ситуацията, както и един ПР-бонус – как да спечелим подкрепата на мнозинството зарадикална приватизация на училищата.

 

            От 2005 г. ИПИ трайно се ангажира с лобирането тъкмо за такавареформа в образованието – въвеждане на ваучерна система, приватизация на училища и съкращаване на учители. Интересното е, че ваучерната система илифинансирането на принципа „парите следват ученика“ сепревръща в основначаст от образователната реформа, залегнала в предизборните програми на почти всички партии. В продължение на две години различни експерти от ИПИ повтарят публично тази идея за ваучери, подкрепяйки я с разнообразие от данни. Например, те изчисляват, че бюджетните пари за образование непрекъснато нарастват, а качеството – илисе запазва или спада. Изводът е, че наливането на пари в една система неводи непременно до повишаване на качеството и дори, че няма връзкамежду бюджетните разходи и постиженията на учениците, както показваимеждународен доклад. Решение обаче има – ваучерна система, която щесъздаде конкуренция, лошите училища ще бъдат принудени да се закрият, а добрите – ще бъдат стимулирани да станат още по-добри. Друг проблеме съотношениетомежду учители и ученици – учителите нарастват, а учениците намаляват, казват от ИПИ, и цитират съотношения по доклади наСветовната банка. Отново има решение на проблема – ваучерна система, която естествено ще регулира съотношението между учителите и технитеученици. И така в продължение на няколко години реформата придобиваясна форма – ваучери и децентрализация, или казано по друг начин, икономизиране на образованието и оттегляне надържавата. Всъщност интересното е, че тъкмо тази визия за реформа започва дасе припознава катоединствената възможна реформа, всяко друго предложение за промяна несе нарича реформа и дори се критикува като консервативно запазване настатуквото.

 

            Ваучерите, децентрализацията и икономизирането на образованието се оказват подръчни решения, независими от дефиницията на проблема, според либералните икономисти. По препоръката на Фридман те са дефинирани просто и ясно, повтарят се често и започват да изглеждат катомагическа рецепта. А най-важното е, че обещават „естествено“ решениена проблемите – единственопубличните институции трябва да извършатусилие по собственото си оттегляне, а след това пазарните механизми естествено ще повишат качеството на образованието.

 

            Още на 18 септември, тоест преди ефективното начало на стачката, в. Дневник публикува анализ на Димитър Чобанов от ИПИ под заглавие „Учителите – по-високи заплати, същото образование? На пазара на учителски труд трябва да действа пазарен механизъм“. В анализа авторътминава през основнитеинтерпретативни линии на предстоящата все ощестачка, а именно – повишаванена заплатите при реформа в сектора. Ясноизлага и реформаторската рамка – оттегляне на държавата, въвеждане наваучери и конкуренция между училищата и учителите. Има и още едноусловие пред изпълнението на учителските искания:

 

 

            Нарастването на учителските заплати трябва да се случва при промени, които гарантират ограничаване на общите разходи за средното образование, които повишават ефективността и подобряват резултатите. В противен случай отново ще продължи наливането

на средства, което ще означава високи държавни разходи и данъци за финансирането им, което вреди на дългосрочните възможности за стопански растеж.

 

           

            Всъщност предпоставката, че тъкмо ограничаването на бюджетните разходи ще подобри резултатите, не е аргументирана, а взета на доверие. И втората, също важна очевидност, че високите данъци вредят на стопанския растеж. Това е мантра, която повтарят, от една страна, независими експерти по икономика, а от друга – правителството много успешно си служи с нея. В публичния дебат повишаването на данъците фигурира като безспорна и очевидна заплаха, която не се нуждае от обяснение.

 

            Обвързването на учителските заплати и реформата, и по-важното икономизирането на образованието се налага като най-мощната интерпретация на учителската стачка. Анализирайки публичния дебат виждаме, чепрез различни интереси и позиции, най-много социални актьори предлагат тъкмо тази интерпретация на образованието. Независими либералниикономисти, неправителствени организации на родители, представителина бизнеса и работодатели и не на последно място политически властовите актьори всъщност успяват да зададат тази доминираща интерпретацияна стачката. Именно затова, тя не завършва с изпълнение на учителскитеискания, а с ускорено въвеждане на делегирани бюджети, единен стандарти оптимизация на училищната мрежа.

 

            Последното важно питане е дали този доминиращ дискурс – икономизиращ образованието – успява да се превърне в хегемонен, тоест даспечели съгласието на мнозинството?

- БЛАГОДАРЯ ЧЕ СТЕ ДОШЛИ ТОЛКОВА МНОГОБРОЙНИ НА ДЕБАТА ЗА УЧИЛИЩЕТО...
- Ъ-Ъ-Ъ... Г-Н ДИРЕКТОРЕ, ДОШЪЛ СЪМ ДА ПОЧИСТЯ СТАЯТА...

 

            Не ми е ясно защо точно стачкувате!!!27

 

            Учителската стачка през цялото време е съпроводена с различни социологически изследвания, които проверяват подкрепата за синдикалнитедействия. Учителите пък организират подписки в своя подкрепа, получават писма (публикувани в медиите) от ученици и родители. В началото настачката обществената подкрепаза исканията на учителите е висока, ноот самото начало мнозинството не е готово да подкрепи стачни действия. Вече споменах, че първоначалното очакване е стачката да бъде кратка. В този момент министър Вълчев заплашва с отнемане на ваканции, преструктуриране на материала и дори с отменяне на годината. Синдикатитепък уверяват, че има начин да се наваксат изгубените часове, директориразказват как може да се действа, за да не страдат децата. Любопитното е, че след 10-ия ден на стачката ролите се преобръщат – синдикатите започват да говорят за провал на учебната година, а Министерствотоуспокоявагражданите, че материалът ще бъде овладян. В продължение на 40 дни учениците не ходят на училище, а неочакваната ваканция създава хаосза всички семейства с деца. Постепенно подкрепата се превръща във всепо-настойчиви призиви учителите да се откажат от исканията си и да севърнат в училище, а родителите се превръщат в обвинители.

 

            В социалната мрежа Teacher.bgс описание „Мрежа на учителите новатори“ са архивирани страници от онлайн дебат главно между учителии родители, в който учителите се опитват с писма и обръщения, както и слични постинги да разкажат собствените си действия. В тази мрежа стачката изглежда съвсем не за заплати, става дума за цялостна критика наобразователните политики, подлагане под съмнение на реформите, критика на учебното съдържание. И тук учителите запазват обаче формата наколективното действие – дори и когато спорятпомежду си, има усещанетоза споделена професионална идентичност. Съвсем различни са реакциитена родителите. Те постоянстващо разделят учителите – на добри и лоши. Частните уроци се превръщат в средоточие на критиката, обвинениятав мързел и некомпетентност са изключително популярни. Всъщност родителите постоянно връщат учителите към заплатите и ги обвиняват, чеговорят за пари. От друга страна, родителите настояват за въвеждане напазарни принципи в сферата на образованието.

 

            Ако смятате, че не сте оценени – моля, има пазар на труда опитайте да се пласирате ! Няма кой да Ви назначи и това много добре го знаете ! Има добри учители , но те носят на гърба си „псевдо учителите“ Затова трябва да се съкратят тези дето влизат в клас защото друго немогат да работят.

            Стачката за мен и за 90% от гражданите се дължи на придобития Ви мързел и нежеланието да работите. Моля не обсебвайте вниманието ни с това!

            УЧИТЕЛИ, КОМУНИЗМА И СОЦИАЛИЗМА ОТПАДНАХА КАТО ЦЕЛ В ОБЩЕСТВОТО . ИКОНОМИКАТА СЕ РАЗВИВА НА ПАЗАРЕН ПРИНЦИП ! НЕ ВИ ХАРЕСВА ЗАПЛАЩАНЕТО, РАБОТОДАТЕЛЯ или каквото и да е ПРЕКРАТЕТЕ ТРУДОВИТЕ СИ ДОГОВОРИ . Има хиляди млади хора завършили университета и ще започнат работа.

(30.09.2007)

 

            Аз работя в частно предприятие, че кой ще ни позволи да вдигнем стачка? Ако не си доволен -търси си друга работа. Действително учителите подготвят за децата ни , но напоследък и качеството на образованието е под всякаква критика. 90% от учителите дават частни уроци. Тази година съвсем се „улях“, един урок струва 30 лв. На децата и родителите им просто се показва,че без частен урок е невъзможно нито да кандидатстваш някъде ,нито да разчиташ на високи оценки. Почти няма деца ,които не ходят на частни уроци. Освен това учителите работят на половин работен ден, по два-три месеца имат отпуски всяка година,така че вашето положение не е най-тежкото в тази държава. Прекратете това безобразие!

(01.10.2007)

 

            Като цяло всеки смята труда си за изключително важен. Между учителите сигурно има и много добри. Истината обаче е, че отстрани погледнато изглеждате немотивирани хора, които предлагат една некачествена услуга, за която искат „достойно“ заплащане.

(04.10.2007)

 

            В заключение, докато се борите само за заплати, все ми е едно дали ще ги получите. Ако решите да се борите за реални реформи, които ще подобрят образованието на детето ми, ще се боря с вас. И не само аз.

(12.10.2007)

 

            Стачкуват те, но въпросът е, че тези хора, наричащи себе си учители се борят за собствени блага. (... )И с какво толкова тези педагози биват изтощавани-цяло лято ваканция(лайф), през учебна година 89% от учителите в страната ни не взимат навътре професията си и дори вече не „изпяват уроците“.Мисията им е да седят и да поставят оценки на ученците. (...) Защо не стачкуват против мизерните условия в някои училища?

            Защо не стачкуват за тежкия учебен план на учениците от по-долните класове?Защо не стакуват против излишните матури?Защо не покажат, че наистина за загрижени за образованието, а не за собствения си джоб. (...) Това не може да са учители, това са меркантилни хора, забравили за достойнствата и жертвите на тази професия.

(10.09.2007)

 

            Учителите не успяват да наложат собствената си интерпретация на протестните действия и да убедят обществото, че битката е за по-високо качество на образованието. Защото предлагат алтернатива, която изглежда като запазване на статуквото. Те се позовават на миналото, на Възраждането, на колективната солидарност. Освен това не предлагат прости иясни решения. Всъщност учителите не успяват да влязат в новия пазарен дискурс, за да го използват за собствените си цели и не успяват да изработят достатъчно мощен нов дискурс за социална критика. Родителите противопоставят цялата логика на пазара, на индивида, на частния интерессрещу действията на учителите. През анализ на публичния разговор околоучителската стачка можем да видим липсата на работеща, ефективна идеяза социална солидарност, която би могла да удържи дотолкова фрагментирано общество. Трябва да премислим социалните въпроси по нов начин, твърди Рознавалон (Rosanvallon, 2000), защото светът е дотолкова променен, че са подкопани базови условия на модерната социална солидарност. Социалната държава може да функционира, доколкото гражданите споделят усещането за колективни условия на живот, за споделена колективнасъдба. Съвременният свят обаче функционира по-скоро презсоциалнотовъображаемо на свободния, необвързан индивид, който флуидно управлява собствената си съдба. Светът дотолкова се е усложнил, че обществата вече си представят всяка позиция като уникална, несводима до друга и в този смисъл публичните сфери, конструирани като колективна застраховка, вече не могат да изпълняват функциите си. Именно затова Розанвалонтвърди, че новите форми на социална солидарност могат да възникнат непрезактуализиране на нещо старо (всъщност това правят синдикалнитедействия), а през нов тип гражданска идентификация с определено общество. Това, което виждаме през учителската стачка е, че публичнитеговорители - в мнозинството си - са се отказали от усилието по въобразяване на обществото по нов начин. Силната фигура в публичния дискурсе тази на индивида, който отвързан иавтономен, избира живота си. Или,ако добавим перспективата на Бауман, щевидим елити, еманципирани отнационалните територии, без интерес къмоткриването на нови социалниспойки в рамките на националната държава (Бауман, 2000).

 


ПРЕМИЯ ПО ЗАСЛУГА ЗА ДИРЕКТОРИТЕ НА УЧИЛИЩНИ ЗАВЕДЕНИЯ
- НЕ С ТОВА ЩЕ МОГА ДА ПЛАТЯ ЛИПСВАЩИТЕ МИ УЧИТЕЛИ...

 

            След стачката

 

            Година след стачката в. Дневник публикува информация в цифри какво се случва в българското образование – заплатите са нараснали, учителите са намалели, броят на училищата – също, започнали са да се формират по-големи паралелки, а учителите под 30 години са 5%. Липсват учители поинформационни технологии и чужди езици. Диференцирано заплащанеима, а делегираните бюджети са довели до допълнителна диференциацияне по качеството на преподаването, а по големината на училището. Нараства броят на отпадащите ученици, но пък училищата в големите градовесе справят много по-добре през системата на единния стандарт. Това сатенденции, които се запазват и до днес, а новите проекти за реформи наМинистерството продължават и задълбочават логиката на пазара и оттеглянето на държавата от сферата на образованието. А в публичното пространство все още не се появява силна критика наикономизирането на живота. Пазарът продължава да владее въображението на частни индивиди собещание за „естествено“ разрешаване на всички проблеми, а про-пазарните политики и оттеглянето на публичните институции изглеждат легитимни. В станалите вече класически анализи на „тачеризма“, Стюърт Холсе опитва да покаже как работническата класа в Обединеното кралствоподкрепя политики, от които няма интерес, тоест разказва как „дясното“ завладява популярното политическо въображение. Една от фигурите, презкоито това се случва успешно е на „вездесъщата“ държава. Държавата, разказана от дясно, присъства твърде много, натрапва ни норми и действия, предопределя живота ни и в крайна сметка ограничава свободата ни. Освен това същата тази мощна държава не успява да ни гарантира качество на публичните услуги, които трябва да ни предоставя. Анализирайкидесния дискурс по отношение на образованието Хол (Hall, 1976) показвакак залепването на няколко аргумента – спадащо качество, липса на ефективност, насилие в училищата, не-практически ориентирано образование, – плюс усещането за икономическа криза, всъщност създават констелация, в която именно „десните“, про-пазарните решения стават популярни. Просто защото предлагат едновременно спасяване от силната държава ирешаване на специфичните проблеми без допълнителни ресурси и усилия. Открая на 70-те до днес се е усилило единствено подозрението къмпубличните институции, къмрамката на представителната демокрация…

 

- КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ОБУЧЕНИЕТО ПО "МЕДИЙНА ГРАМОТНОСТ"?
- УЧИШ ДА ПРЕВРЪЩАШ ОБЕЩАНИЯТА НА МИНИСТЪРА В СЪКРАЩЕНИЯ НА РАБОТНИ МЕСТА...

 

БЕЛЕЖКИ

 

1 Бюджетът на училищата към този момент се определя от формула, която отчита от една страна брояна учениците, а от друга – реалния брой на преподавателите.

2 Цитирам по http://lubamanolova.info/analizi/2007/420-------

3 Изключително полезен е архивът на фондация Пайдея, който събира информациите от всички печатни и електронни медии по време на стачката.

4 Игов, И. (2007) Да си учител е скъпо хоби. В: Агенция Фокус, 26.09.2007.

5 Виж например: Бакалов, И. (2007) Учителската стачка се размириса на политика. В: e-vestnik, 12.10.2007.

6 И Борисов се намесва. В: в. Монитор, 8..10. 2007.

7 Фандъкова, Й. (2007) 63% от учителите получават заплата под 370 лева. В: Агенция Фокус, 13.09.2007.

8 Почти няма публични действия в България, които да не са обвинявани в политизиране. Виж например обвиненията около протестите за шистовия газ.

9 Книгата на Петя Кабакчиева (2001) Гражданското общество срещу държавата, представя изследване тъкмо на този тип разбиране за гражданското общество и вкореняването му в българскатареалност.

10 Виж в тази посока анализите на Дичев и Спасов в: Новите медии, новите млади.

11 Тук се позовавам на фокус-групи, проведени в рамките на проекта „Нация и гражданство“ с ръководител доц. Петя Кабакчиева.

12 Това е определение на синдикатите, дадено в Народното събрание при вота на недоверие.

13 МОН готви контраудар на учителските синдикати. В: в. Сега, 12.09.2007.

14 В. Стандарт, 25.09.2007.

15 Александров, Х. (2007) Стачката на учителите не е гражданско действие, а монополизирано. Информация от интервюто с Харалан Александров, публикувана на сайта на агенция Фокус, 26.09.2007.

16 Дадат ли на учителите ще скочат цените. В: в. Стандарт, 04.10.2007.

17 bTV- Новините | Дата: 14ти Септември, 2007 г., публикувано на сайта на Пайдея.

18 Пенка Малинска: С тези заплати млади учители не идват. В: в. Дума, 15.09.2007.

19 В. Дневник, 16.10.2007.

20 Виж например: Денков, Д. (2007) Урок по достойнство. В: в. Сега, 29.09.2007.

21 Знеполски, Б. (2011) Социалната критика в България: типология на критическите жанрове. В: Либерален преглед, януари       .

22 Учителската стачка – край на инерцията. В: в. Дневник, 26.09.2007.

23 Дясната кожа на лявото правителство. В: в. Дневник, 25.09.2007.

24 Агенция Фокус, 05.10.2007.

25 Продадоха учителската чест за 30 сребърника. Вместо букет поднасят на образованието ни стачка. В: в. Стандарт, 16.09.2007.

26 “Това изисква първо, ваучерът да бъде универсален, на разположение на всички имащи правотода изпратят децата си в държавните училища и второ, ваучерът, въпреки че ще е по-малък от това, което правителството харчи на един ученик за неговото образование, ще бъде достатъчно голям зада покрие разходите на частно печелившо училище, предлагащо висококачествено образование.“ Всъщност в тази теза има любопитна предпоставка, която ИПИ никога не коментира, а именно, чедържавата харчи за образование повече от едно печелившо частно училище, което съвсем не е ситуацията вБългария, ако сравним парите, давани по единен стандарт с таксите на частните училища.

27 Цитатът е от форума Teachers.bg, 30.09.2007

 

 

ЛИТЕРАТУРА

 

Бауман, З. (2000) Живот във фрагменти. София: Лик.

Дичев, И., О. Спасов (2011) Нови медии, нови мобилизации. София: Институт „Отворенообщество“.

Знеполски, Б. (2011) Социалната критика в България: типология на критическите жанрове. В: Либерален преглед, януари.

Кабакчиева, П. (2001) Гражданското общество срещу държавата. София: Лик.

Розанвалон, П. (2012) Контра-демокрация. Политиката в епохата на недоверието. София: ФХСИ/Изток-Запад.

Hall, S. (1979) The great moving right show. Marxism Today, January, pp. 14-20.

Rosanvallon, P. (2000) The new social question. Princeton: Princeton University Press.



Списание Критика и Хуманизъм




Свежи празници на всички!