Не искам да ходя на училище!
За много деца училището не е забавно място – понякога дори е страшно. Това може да се окаже голямо предизвикателство за родителите. Обикновено всичко започва с оплакване от болки в главата или в стомаха. Един-два пропуснати училищни дни, и изведнъж оценките тръгват надолу. Скоро детето или отказва да отиде на училище, или болките в стомаха му са се влошили много. Това се превръща в омагьосан кръг – детето е изостанало с материали и училището го плаши още повече. Какво трябва да направим ние родителите? Как да се справим?
Ами ако някой съученик го заплашва или тормози? Трудно е да си припомниш правописа, ако мислиш как да не срещнеш отново присмеха и подигравките на съучениците си заради една двойка, която си получил преди време. Ужасяваща е мисълта от подобни преживявания. Има ли някакъв начин да помогнем на децата си да се чувстват в безопасност?
Емоционалните удари в детските години като белези по тялото оставят невидими, но реални следи, които напомнят за себе си през по-късните години.
Не мислите ли, че донякъде условно можем да оприличим децата си на току-що слязъл от конвейера компютър, който ние стремително пълним с информация?
Аз мисля, че за да избегнем излишни проблеми и конфликти, трябва да балансираме собствените си очаквания с възможностите на този компютър-детето.
Нека не изискваме от децата си невъзможното или трудно изпълнимото. Вместо това да видим какво можем да променим в заобикалящата ни среда и по-точно в училището.
Тук ще вмъкна част от разказа на едно българско момиче, което учи в американско училище:"Като влезем в час, въобще не пишем в тетрадки и не ни диктуват. Материалът, който трябва да вземем, ни се дава напечатан на листа. Урока ни го пускат като презентация на телевизионен екран.
За разлика от това, което съм виждала в българските училища, тук учителите не могат да ти напишат по-ниска оценка, защото не си им симпатичен. Тях дори ги е страх, защото всеки ученик винаги може да отиде да се оплаче. Тук учениците си имат права и дори за такова нещо могат да осъдят преподавател.
Децата и въобще всички хора са много приятелски настроени. Никой не се държи лошо с теб и с всеки можеш да си станеш приятел. Каквито и недостатъци да имаш, колкото и да си странен, хората винаги ще общуват с теб и ще са любезни. Тук ги учат да са толерантни към различните. В България например, ако си нов в някаква среда, в училище или работа и не можеш да направиш нещо, както трябва, всички ще ти се смеят. Докато тук никой няма да ти се присмива, а ще дойде да ти помогне."
Порази ме с гениалната си простота едно правило, прието в американските училища: във всички писмени работи, включително по математика, децата от началните класове работят с молив, към чийто горен край е прикрепена гума. Те могат да я ползват колкото си искат.
Тази проста идея съдейства да бъдат избегнати толкова много сълзи, разочарования и конфликти! Тук важи правилото: променете условията и проблемите ще изчезнат.
Надявам се нашите учители да се опитат да използват молив и гума. И съм дълбоко убедена, че от това децата няма да пишат по–лошо или по–небрежно.
Обратното, по–внимателно ще следят за грешки, защото лесно могат да ги поправят.
Ще завърша с една мъдра поговорка, която гласи: "Конят може да се накара да влезе във водата, но не може да се принуди да пие."
Детето може да се накара да заучава механично уроците си, но подобна "наука" ще се натрупа в мозъка му като мъртъв товар.
Нещо повече, колкото по–настойчиви са учители и родители, толкова по–мразен най–вероятно ще се окаже дори най–интересният, полезен и нужен учебен предмет.
Ами ако някой съученик го заплашва или тормози? Трудно е да си припомниш правописа, ако мислиш как да не срещнеш отново присмеха и подигравките на съучениците си заради една двойка, която си получил преди време. Ужасяваща е мисълта от подобни преживявания. Има ли някакъв начин да помогнем на децата си да се чувстват в безопасност?
Емоционалните удари в детските години като белези по тялото оставят невидими, но реални следи, които напомнят за себе си през по-късните години.
Не мислите ли, че донякъде условно можем да оприличим децата си на току-що слязъл от конвейера компютър, който ние стремително пълним с информация?
Аз мисля, че за да избегнем излишни проблеми и конфликти, трябва да балансираме собствените си очаквания с възможностите на този компютър-детето.
Нека не изискваме от децата си невъзможното или трудно изпълнимото. Вместо това да видим какво можем да променим в заобикалящата ни среда и по-точно в училището.
Тук ще вмъкна част от разказа на едно българско момиче, което учи в американско училище:"Като влезем в час, въобще не пишем в тетрадки и не ни диктуват. Материалът, който трябва да вземем, ни се дава напечатан на листа. Урока ни го пускат като презентация на телевизионен екран.
За разлика от това, което съм виждала в българските училища, тук учителите не могат да ти напишат по-ниска оценка, защото не си им симпатичен. Тях дори ги е страх, защото всеки ученик винаги може да отиде да се оплаче. Тук учениците си имат права и дори за такова нещо могат да осъдят преподавател.
Децата и въобще всички хора са много приятелски настроени. Никой не се държи лошо с теб и с всеки можеш да си станеш приятел. Каквито и недостатъци да имаш, колкото и да си странен, хората винаги ще общуват с теб и ще са любезни. Тук ги учат да са толерантни към различните. В България например, ако си нов в някаква среда, в училище или работа и не можеш да направиш нещо, както трябва, всички ще ти се смеят. Докато тук никой няма да ти се присмива, а ще дойде да ти помогне."
Порази ме с гениалната си простота едно правило, прието в американските училища: във всички писмени работи, включително по математика, децата от началните класове работят с молив, към чийто горен край е прикрепена гума. Те могат да я ползват колкото си искат.
Тази проста идея съдейства да бъдат избегнати толкова много сълзи, разочарования и конфликти! Тук важи правилото: променете условията и проблемите ще изчезнат.
Надявам се нашите учители да се опитат да използват молив и гума. И съм дълбоко убедена, че от това децата няма да пишат по–лошо или по–небрежно.
Обратното, по–внимателно ще следят за грешки, защото лесно могат да ги поправят.
Ще завърша с една мъдра поговорка, която гласи: "Конят може да се накара да влезе във водата, но не може да се принуди да пие."
Детето може да се накара да заучава механично уроците си, но подобна "наука" ще се натрупа в мозъка му като мъртъв товар.
Нещо повече, колкото по–настойчиви са учители и родители, толкова по–мразен най–вероятно ще се окаже дори най–интересният, полезен и нужен учебен предмет.
От друга страна, вероятно надникват тук и ДРУГИТЕ учители.......Може пък и да е правилно мястото......знам ли?
Въпросът е да има ефект!!!
От организацията в едно американско училище извод не може да се направи. Наши приятели върнаха детето си в България, тъй като децата били принуждавани да държат пръст пред устата си през междучасията, което им напомняло да не бърборят. Посъветвах ги да си потърсят друго училище, а не да отричат системата като цяло.
Интересът трябва да бъде провокиран, детската личност трябва да се зачита, но и баланс трябва да има. В нашата свободия липсва само възможността да съдим учителя за щяло или нещяло.
Действително е време да се обърне внимание на това какви са правата на учителя и как да се мотивира той/тя, за да става сутрин и с желание да тръгва на училище.
Аз също съм майка и съм виждала как негов съученик тормози сина ми, но и съм слушала как майката на въпросния малчуган го съветва да не се оставя някой да го назидава, а да си търси правата със сила - защото така успявали в живота умните мъже - ??? Ха, сега, кажете как учителката да се пребори с това!?
Не съм сигурна, че променените условия ще решат неразбориите в образованието. Трябва да се започне от промяна в мисленетои на ученици, и на родители, и на учители и да се опитаме да изградим авторитета на учителското съсловие в обществото като цяло. Защото съм сигурна, че много от колегите имат такъв сред родителите и децата, с които работят.
Триенето не е критерии за успеваемост. Аз лично нямам забележки към моите ученици как ще поправят, а в никакъв случай търкането няма да подобри краснописа и правописа им. Пишещият за българското училище ученик не казва на какво ниво е там - сигурна съм, че е много по-напред от американчетата по математика...
Прав е Стефанов - нека се помисли за това какво да се направи, за да се каже "Аз искам да отида на училище" от всеки учител.И какаво, че е по-добре по математика.Математиката се учи цели 11 години.Дали ще научиш таблицата за умножение в 2 или 6 клас, това няма никакво значение.Това прави нашите второкласници не по - умни, а по-неспокойни, затормозени, а някои дори агресивни.Да не говорим какво коства това на учители и родители.
Всяко нещо трябва да се учи, когато му дойде времето.А кога е дошло това време, трябва да преценява компетентен екип от учители и психолози.
Като караме децата ни да учат в началният етап неподходящи за тях неща само доказваме, че ние сме глупави.
Абсолютно невярно твърдение. Поне за географията.
За мен, обаче най-притиснителното е, че учителите не се съпротивляват на това. Само коментират помежду си , но нищо не предприемат.Преди години стачкуваха, но тогава ставаше въпрос май само за пари.До момента всички медийни дискусии са провокирани по - скоро от родителите, отколкото от учителите.Какво спира българския учител да се противопостави на тази система.Страх, безразличие, примирение?
Мисля, че от действията и позициите на учителите зависи и учители и ученици сутрин да се събудят с мисълта "Аз искам да отида на училище"
Не мисля, че този провал трябва да обезсърчава учителската общност.
Аз и моето обкръжение бихме застанали категорично зад искания на българските учители, които ще са в интерес на едно по-добро образование.
Питам се, ако спомена пак за гумените глави, дали отново ще свалят публикацията.
Стефанов, опцията със спирането на коментари я имаше, но вече не работи. Остана опцията с премахването на постове.
Маги и Юлия, от последните ви коментари останах с горчивото усещане, че не сте избрали подходящата църква да се прекръстите... Опитайте пак, ама с повече обич и вяра, за да "хване декиш ".