Понякога се чувствам несигурна и тъжна...

Развълнува ме. Не мога да го кажа по - добре от стиховете на Наташа Басарова:

Любимият учител

Любимият учител бавно влиза,
поглежда към дъската със тъга.
Неволно мачка старата си риза,
а от очите му искри вина.

Последният учебен час започва,
гласът му нежен в стаята кръжи.
Омайното му слово омагьосва
и будна съвестта нащрек държи.

Редят се думите, като мъниста
и галят нежно детските сърца.
Пробуждат се героите от листа
и озаряват малките лица.

Души, запира в гърлото тъга
премрежено и влажно е в очи.
Честито как да кажа? Тишина.
Поклон Учителко... и ни прости!

Любимият учител бавно тръгва,
а стаята кънти от тишина.
Душата му неистов стон изтръгва –
жадува да раздава топлина.

Стихотворението е затрогващо! Сълзите неусетно започват да капят, сякаш искат да измият срама за униженото човешко достойнство.

Жалко за това обществото, което превръща своите учители в клошари.

Това стихотворение ме втрещи... Това, за което се сетих веднага е, че учителят не се създава - той се ражда такъв! И е учител до края на дните си.

Благодаря, narodna, и за сълзите, и за гордостта, която ме изпълни/за жалост, тя е неразбираема за голяма част от днешното ни общество/.

Да носиш и бедността си с достойнство и разум… Това  е и трогателно, и велико, а  и се иска да притежаваш нещо повече от сила. Учителят го може и това. Където и да го отведе съдбата, както и да го облъсква, той успява  да оцелее...с чест. Жалко, че вместо да му предложи друго, обществото го подлага на оцеляване.

Благодаря,  narodna!  Ти раздвижи по невероятен начин умове и чувства. Дано се раздвижат и съответните на висшестоящите. Май им е време. Нека си спомним имената на кои държавници са останали със светли букви в историята-само на тези, които са уважавали не само на думи хората просветители.

Да, тъжно е! А ние какво правим, за да предотвратим бъдещи такива съдби?! Мълчим си и си живуркаме със  заплатките, които ще ни осигурят мизернички пенсийки. Е, може би няма да доживеем до пенсиониране и да не ни сполети същата съдба. То перспективите за пенсиониране са доста неясни с това непрекъснато сменяне на възраст и стаж. Дори  и за такива като мен, дето сме с напреднали годинки и пре-доволно педагогически стаж, пак не  е сигурно дали ще доживеем до този върховен миг - пенсионирането. А пък за вас младичките- тежко и горко! Може да си карате в училище и до 80 години.

Пиша със сарказъм, но не съм коравосърдечна и ми е мъчно за всички, които са и ще са на дереджето на клошарката.

Ако някой те попита какъв си,

покажи му две бели ръце!

И не искай от него да търси

прединфарктно човешко сърце!

И му дай тебешир във ръката,

нека с него извае за час,

в ясен образ, във формула, в дата,

най-човешкото скрито у нас!

Нека с мократа гъба изтрие

своя труд ежечасен, без глас,

може би точно тъй ще открие

колко струва учителят в нас!

Колко труд, колко грижи и нерви,

да изваеш човешкото Аз,

С тебеширени пръсти да движиш.....

на България бъдния час!!!

Дерзайте колеги, днес, за благородния ни труд, а какво ще е ..утре..Бъдете здрави!!!

Моята учителка

 Учителко моя, любима,

аз свеждам пред тебе глава.

Прегръщам те нежно и силно

и давам ти роза една.

Аз помня походката смела,

гласа ти – ту нежен, ту строг,

с тетрадки в ръка пак поела –

минаваш през двора широк.

 Аз често си спомням за тебе,

учителко моя добра,

целувам ти нежно ръцете,

сърдечно ти благодаря.

 Аз зная, учителко моя,

ще помниш ти всеки от нас

и пазя в сърцето аз твоя

тъй топъл и майчински глас.

 Учителко моя, любима,

аз свеждам пред тебе глава

и знай, че завинаги имам

от твойта искрица една.