Ох, много ми е трудно да коментирам..... Разплаках се от раз! Когато си израснал в учителско семейство, когато цял живот се отдаваш на тази професия и години наред си живял с промените в образованието, няма как да не останеш безразличен! За първи път немога да коментирам! Вярвайте ми! Страшно много ме развълнува стихотворението!
Разтърсващо е. От 3-4 години наблюдавам по същия начин моя учителка. Когато я видя да рови в кошовете ми се къса сърцето. Беше невероятен човек и учител. Това стихотворение сякаш е писано за нея.
Отдавна не ми се беше случвало да попадна на нещо толкова дълбоко разтърсващо душата ми. Чувствам се огорчена и натъжена . Странно е да прочетеш нещо подобно, когато си в развета на творческия си път и с вълнение и трепет очакваш бъдещите си първокласници.
Още през учебно време колежка ми беше дала това стихотворение. При всички, които го прочетоха, реакцията беше... сълзи и после мълчание. Въпреки че знаех съдържанието му, пак плаках и потънах в размисли. Само от две седмици съм отпуска, а учениците вече ми липсват. Тези стихотворения съвсем ме разчувстваха. Но какъв по-добър коментар от този на колежките:
Души, запира в гърлото тъга премрежено и влажно е в очи. Честито как да кажа? Тишина. Поклон Учителко... и ни прости!
Любимият учител бавно тръгва, а стаята кънти от тишина. Душата му неистов стон изтръгва – жадува да раздава топлина.
Невъзможно е човек да се сдържи и да не се разплаче, докато го чете. Тук става въпрос за човешко достойнство - едно понятие, което с днешна дата звучи архаично и неразбираемо за повечето наши съвременници, което е жалко, защото говори зле за ценностите, които те изповядват.
Днешните странни разбирания за морал, за жалост, наистина могат да превърнат честния учител в мизерен клошар.
Затрогващо! Случи се така, че прочетох стихотворението след среща с моята първа учителка на чаша кафе, смях, спомени и някак си не ме разтърси, защото я има и другата истина...
Да носиш и бедността си с достойнство и разум… Това е и трогателно, и велико, а и се иска да притежаваш нещо повече от сила. Учителят го може и това. Където и да го отведе съдбата, както и да го облъсква, той успява да оцелее...с чест. Жалко, че вместо да му предложи друго, обществото го подлага на оцеляване.
Благодаря, narodna! Ти раздвижи по невероятен начин умове и чувства. Дано се раздвижат и съответните на висшестоящите. Май им е време. Нека си спомним имената на кои държавници са останали със светли букви в историята-само на тези, които са уважавали не само на думи хората просветители.
Когато един човек стане клошар, поради неописуеми обстоятелства, то той става пренебрегван, отритнат от обществото, безличен. Никога не се замисляме дали това не е някой близък, наш познат. И стихотворението доказва липсата на смелост на Божидар да разговаря с учителката си. Защо? Защото ще го видят, че разговаря с клошар(а той работи в общината) и че може да даде нещо от сърце- лично? Може би един букет цветя с картичка е бил достатътен, за да покаже уважението си!
Да, тъжно е! А ние какво правим, за да предотвратим бъдещи такива съдби?! Мълчим си и си живуркаме със заплатките, които ще ни осигурят мизернички пенсийки. Е, може би няма да доживеем до пенсиониране и да не ни сполети същата съдба. То перспективите за пенсиониране са доста неясни с това непрекъснато сменяне на възраст и стаж. Дори и за такива като мен, дето сме с напреднали годинки и пре-доволно педагогически стаж, пак не е сигурно дали ще доживеем до този върховен миг - пенсионирането. А пък за вас младичките- тежко и горко! Може да си карате в училище и до 80 години.
Пиша със сарказъм, но не съм коравосърдечна и ми е мъчно за всички, които са и ще са на дереджето на клошарката.
Колеги, много трогателни са стиховете, които прочетох. Бих искала да прочетете и нещо, написано от една ученичка, за нейната първа учителка. Нека се надяваме, че така ще ни запомнят и така ще ни виждат и нашите ученици.
Понякога се чувствам несигурна и тъжна...
Развълнува ме. Не мога да го кажа по - добре от стиховете на Наташа Басарова:
Любимият учител
Любимият учител бавно влиза,
поглежда към дъската със тъга.
Неволно мачка старата си риза,
а от очите му искри вина.
Последният учебен час започва,
гласът му нежен в стаята кръжи.
Омайното му слово омагьосва
и будна съвестта нащрек държи.
Редят се думите, като мъниста
и галят нежно детските сърца.
Пробуждат се героите от листа
и озаряват малките лица.
Последният звънец се произнася
и слага край на хиляди мечти.
Но детската любов с жар се понася
към сините и бащински очи.
Любимият учител бавно тръгва,
а стаята кънти от тишина.
Душата му неистов стон изтръгва –
жадува да раздава топлина.
Ще съхрани в душата си съдбите
на хилядите негови деца.
И ще запази спомена за дните,
огрявани от нежните лица.
Наташа Басарова
Но какъв по-добър коментар от този на колежките:
Души, запира в гърлото тъга
премрежено и влажно е в очи.
Честито как да кажа? Тишина.
Поклон Учителко... и ни прости!
Любимият учител бавно тръгва,
а стаята кънти от тишина.
Душата му неистов стон изтръгва –
жадува да раздава топлина.
Невъзможно е човек да се сдържи и да не се разплаче, докато го чете. Тук става въпрос за човешко достойнство - едно понятие, което с днешна дата звучи архаично и неразбираемо за повечето наши съвременници, което е жалко, защото говори зле за ценностите, които те изповядват.
Днешните странни разбирания за морал, за жалост, наистина могат да превърнат честния учител в мизерен клошар.
Стихотворението е затрогващо! Сълзите неусетно започват да капят, сякаш искат да измият срама за униженото човешко достойнство.
Жалко за това обществото, което превръща своите учители в клошари.
Това стихотворение ме втрещи... Това, за което се сетих веднага е, че учителят не се създава - той се ражда такъв! И е учител до края на дните си.
Благодаря, narodna, и за сълзите, и за гордостта, която ме изпълни/за жалост, тя е неразбираема за голяма част от днешното ни общество/.
Да носиш и бедността си с достойнство и разум… Това е и трогателно, и велико, а и се иска да притежаваш нещо повече от сила. Учителят го може и това. Където и да го отведе съдбата, както и да го облъсква, той успява да оцелее...с чест. Жалко, че вместо да му предложи друго, обществото го подлага на оцеляване.
Благодаря, narodna! Ти раздвижи по невероятен начин умове и чувства. Дано се раздвижат и съответните на висшестоящите. Май им е време. Нека си спомним имената на кои държавници са останали със светли букви в историята-само на тези, които са уважавали не само на думи хората просветители.
Да, тъжно е! А ние какво правим, за да предотвратим бъдещи такива съдби?! Мълчим си и си живуркаме със заплатките, които ще ни осигурят мизернички пенсийки. Е, може би няма да доживеем до пенсиониране и да не ни сполети същата съдба. То перспективите за пенсиониране са доста неясни с това непрекъснато сменяне на възраст и стаж. Дори и за такива като мен, дето сме с напреднали годинки и пре-доволно педагогически стаж, пак не е сигурно дали ще доживеем до този върховен миг - пенсионирането. А пък за вас младичките- тежко и горко! Може да си карате в училище и до 80 години.
Пиша със сарказъм, но не съм коравосърдечна и ми е мъчно за всички, които са и ще са на дереджето на клошарката.
Ако някой те попита какъв си,
покажи му две бели ръце!
И не искай от него да търси
прединфарктно човешко сърце!
И му дай тебешир във ръката,
нека с него извае за час,
в ясен образ, във формула, в дата,
най-човешкото скрито у нас!
Нека с мократа гъба изтрие
своя труд ежечасен, без глас,
може би точно тъй ще открие
колко струва учителят в нас!
Колко труд, колко грижи и нерви,
да изваеш човешкото Аз,
С тебеширени пръсти да движиш.....
на България бъдния час!!!
Дерзайте колеги, днес, за благородния ни труд, а какво ще е ..утре..Бъдете здрави!!!
Моята учителка
Учителко моя, любима,
аз свеждам пред тебе глава.
Прегръщам те нежно и силно
и давам ти роза една.
Аз помня походката смела,
гласа ти – ту нежен, ту строг,
с тетрадки в ръка пак поела –
минаваш през двора широк.
Аз често си спомням за тебе,
учителко моя добра,
целувам ти нежно ръцете,
сърдечно ти благодаря.
Аз зная, учителко моя,
ще помниш ти всеки от нас
и пазя в сърцето аз твоя
тъй топъл и майчински глас.
Учителко моя, любима,
аз свеждам пред тебе глава
и знай, че завинаги имам
от твойта искрица една.