Дете във време на преход

080304~

“В добри ръце си, Габе. В своите.”

“Не знам човек така сърцат, че на самотно място да посмее съзнанието, тоя страшен непознат нарочно във лицето да погледне.”

“Тебе всички те обичат. Ти обичаш целия свят.”

Проблясва нечия сълза... на малко момиченце, което стиска малката си плюшена играчка. В автобуса е – с родителите си. На предната седалка седят двама цигани. Пред мен е седнало момиче, което учи нещо по Венерология (има ли такава наука изобщо?) Топло е. В душата ми е празник – вчера гледах най-невероятната заря в живота си, прегърнала моето чудо.

Израствам в действителността на промени – природата, Натура 2000, стоящият протест, зелените ми приятели ми липсват. Липсва ми и безгрижното лято, когато с трепет в душата очаквах да уча Културология. Липсват ми безгрижните следобеди в Благоевград, когато бях намерила среда и се бях вписала в нея... сега пътувам – всеки ден – ако се запитате къде съм – пътувам (и в душата си). И не ми е лошо.

Мечтая, чета книги, обичам, раздавам се, мисля си за всички вас и съм щастлива.

Вчера ми се присъни едно малко чудно момиченце, което ме зовеше: “Габче... мамо.” Щастлива съм, защото го има него – и е до мен непрекъснато – моето момче, моята вселена, моето братче, хлапе, хулиганче, смешниче, шеф, ангел, пътеводна звезда... Калин.

И все повече съм в малките неща – малките-големи промени, които настъпват в живота ни (ми). Представям си бъдещото си семейство и се усмихвам – сякаш малки, тънички снопчета от енергия се преплитат и образуват чудни, пеещи цветя вътре в мен.

Участвам в проекти, превеждам за списание Bulgaria Air, потапям се в атмосферата на следващата книга от библиотечната ни поредица «Сънуващите кристали» на Стърджън, срещам се с хора в клуба за фантастика и прогностика “Иван Ефремов”, с прекрасните светлинки от “Светлини сред сенките” и се сливам...

Уча се да се справям – с малките недоразумения, с неказаните думи, с това, какво е могло да бъде и какво е сега. Ценя мига.

А е време на преход – пред блока ми прехвърчат боклуци, от кофата изскачат хора, усмихват ми се беззъби старици и молят за някое левче... Малко циганче помоли днес колежката ми Зорница да му услужи с пари, за да има да пие мляко малкото му братче. Поскъпване... все повече унили човешки лица. Разширяващи се възможности... Повече избори, поколение след 1988 г.

Цветя от края на 80-те... (ли) сме?

Моят пламък разцъфва сред море и небеса.

Моят дом е планината, гората, почвата, дървото – и искам да прегръщам, прегръщам, прегръщам.

Търся – приятелството, добротата, обичта навсякъде. Искам да дам на целия свят от себе си – искам да грабя с шепи от водата на младостта, без да се загубвам.

Ти си още волна слънчева душа,

Искаш да докоснеш, бързаш да докоснеш звездите с ръка!

Всичко се променя и намира в миг на непрекъснато сътворение.

Всеки път по различен начин – отваряме очи и още в мига на ставането си започваме да творим. С поглед, с движение, с ласка, с мисъл...

~ Аз

Благодаря на Бела за прекрасното й последно споделяне, което (никак не е случайно ;) ме вдъхнови да седна и напиша това. Малко хаотично разхвърляни са мислите ми, но обещавам да си ги посъбирам. ;)