От детството към зрелостта

От детството към зрелостта

“Осъзнаеш ли, че всичко
се променя,
няма да се вкопчваш в нищо."
  Лао Дзъ

   Странно е да не си на училище. Сякаш си в някаква ваканция, която всеки момент ще свърши, идвайки моментът отново за училище. Класната ще каже: "Носите ли ми бележки, че трябва да оправям отсъствията вече. Я се стегнете, защото края на годината е близо..." Госпожата по Химия ще ни измъчва до последно с органичната химия, а по математика ще се правим, че разбираме задачите, а всъщност ни ги обясняват сякаш на китайски.. Госпожата по български пък ще възкликне: "Как ще ходите на матури, с тези оценки бе сладури?!" . Всичко е толкова реално и истинско, сякаш го преживявам в този момент... сега... Не мога да повярвам, че завърших.., че му се видя края, че всичко мина с "happy end.." . Е, да, разбира се!! Идва моментът, в който трябва да сложиш край на цял един етап от живота си.. Край на нещо, за което си „пропилял” толкова много време. Край на нещо, което ти е дало толкова много мечти, стремежи и цели в живота. Край на нещо, което е изпълвало делниците ти! Край на нещо, което те е карало да се усмихваш в един момент, а в друг може би да плачеш! Край на нещо, което ще остави много спомени в теб..., били те щастливи или не толкова! Край на нещо, което до болка ще ти липсва, но все пак трябва да го оставиш там някъде в миналото...и да продължиш напред.  Но след всяка нощ, изгрява слънце... и след всеки край се задава едно ново начало. Пък кой знае, това ново начало, може да бъде по- добро, по- вдъхновяващо, по- вълнуващо и по- истинско... И го пожелавам на всички, които преминават от детството в зрелостта, от безгрижните и волни игри към истинския живот, изпълнен с много трудности, но и с много красиви и истински моменти, които си заслужават да бъдат изживени..
   Тъгата постепенно отстъпва място на една слънчева усмивка, носеща  в себе си цялата обич, позитивизъм, топлина, благодарност, уважение, които, онези наши втори родители, посяха у нас с човечността и професионализма си. В тази слънчево-позитивна усмивка се съдържат и нашите мечти, чиито основи положихме тогава..., в онзи ден, с онези учители и тези приятели... Мечти, които ни крепяха, които ни даваха надежда, които се надяваме да реализираме.
   Изпитвам някакви странни носталгични чувства, смесени с безгрижна еуфория, които с пълен тласък ме пращат към тясната и трънлива пътека, наречена ЖИВОТ... Трябва да успееш да запазиш човечността, любовта и силата на младия и жизнен дух, изпълнен с хъс, вяра и надежда, докато преминаваш през пътеката на Живота. Така ти ще изживееш един пълноценен и смислен живот, изпълнен с най- прекрасните неща.. Тръните по пътеката ще се превърнат в ароматни и пъстри цветя, осмисляйки всичко, което правиш.
   Животът се променя бързо, едва забележимо и постоянно. Не трябва да имаме нищо в този живот за даденост, защото в един миг можем да загубим всичко, без дори още да сме му се насладили, да сме осъзнали, че е наше.., но само за миг. Вкопчваме се в хора, предмети, чувства, мисли, спомени.. Вкопчваме се и се стремим към щастие с всичко това. Отчаяно го търсим.. И сякаш, докато го търсим, ние забравяме какво е било да си щастлив. Не осъзнаваме, че щастието не се търси, а е в самите нас, заложен в същността ни. Определено болката, тъгата и мъката играят важна роля в изграждането на една щастлива и цялостна личност. Защо ли?! Защото, ако ги нямаше, ние никога нямаше да разберем, че някъде, в някой миг, незнайно как, сме били щастливи. Докато човек чувства болка, то той е жив. А ако чувства чуждата болка и не е сляп за нея, въпреки своята, то той е човек.
   През житейския си път ще срещнеш и подкрепа, и отричане. Ще срещаш радост и болка; обич и омраза; красиви моменти, но и тежки и трудни изпитания. Понякога хората ще губят вяра в теб, но можеш да успееш, дори и никой друг да не вярва в теб и в способностите ти! Ще има моменти, в които дори сам няма да вярваш в себе си и в правотата на действията си. Но трябва да го осъзнаеш бързо и да промениш това, защото никога не можеш да успееш, ако сам не вярваш в себе си!
    В главата ми се блъскат толкова много мисли в този момент и си мисля, че Димитър Талев е прав, когато в своята книга "Преспанските камбани" казва: "Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да изкаже напълно това, което става в човешкото сърце."