Моите стихове

А копнежите

 

Събери се в мислите ми.

Имаш белият лист- мен.

Имаш цялата палитра,

с която да се сбъднеш

и да бъдеш такава

каквато винаги си мечтала.

 

Такава ще бъдеш за мен.

 

Събери се в дланите ми.

погали се в загрубелите ми

и не ласкави ръце.

Нека усетя топлината

на тялото ти,

да почувствам допира

на нежната ти кожа.

Обуздай сърцето ми

загубило ритъм и сън.

 

Океан, от чувствена нежност.

 

Такава бъди за мен.

 

Победи ме.

Уморих се да бъда силен.

Искам от сладкото робство.

Искам споделеното щастие.

Горчивината на делника

и бялото сладко,

на мигове- празници.

 

Овкуси ме, както ти харесвам.

 

Такъв ще бъда за тебе.

 

Приюти ме в сърцето си,

дълго скитах самин.

"любим- не любим"-

влакът стар.

Дълго бродих

из пусти човешки души

обич търсейки,

но уви...

 

Приюти ме в сърцето си.

 

Бъди мой пристан и дом.

 

И не се страхувай

че може да ме нараниш.

няма място душата ми

от белези стари,

зле раздрани

накриво закърпени-

спомени от радости

и печали.

 

Излекувай ме, с обич.

 

Сбъдни ме.

 

Нека бъда щастлив,

 

поне миг...

 

 

 

-------- 1 ---------------

 

 

 

 

 

 

 

Сутрин, с кафето...

 

 

Мръсните чаши,

започват от твоята не измита, такава.

Порочните ти и странни желания,

започват от твоята неудовлетвореност.

Скандалите, започват

от един поглед накриво.

И в най- питомното

има нещо диво…

За гредите и сламките,

даже няма да споменавам-

животът без друго е

гигантски слалом.

Ако бялото на ризата ти

е толкова важно за теб,

послушай мадамите от рекламите.

Ако все с бялото на очите си

намираш- гледаш света,

не се чуди, че щастието ти

не те намира-

твоето щастие

прилича на теб.

Ако броеница от еднообразни дни

е животът ти,

то е, защото не си си нанизал,

по- интересни фигурки

на конеца – делник.

Ако бяга усмивката

от лицето ти,

то при кого-

къде ли отива!?

И с какво, той

е по различен- добър!?

Ако вечно стискаш в шепа

нявгашните щастливи мигове,

дали пък няма да ги смачкаш!?

Ако толкова искаш да си звезда,

защо още си здраво стъпил на земята!?

Звездите са горе- в небесата.

Ако мислиш, че като с рало,

пориш живота си,

обърни се, там, нейде след теб

трябва да е браздата.

Ако белият косъм в косите ти

толкова те дразни,

откъсни го

или си купи боя.

Ако животът ти

хептен е на никъде,

хвани- избери си

посока една.

Ако сутрин в огледалото

не се познаваш,

запознайте се,

по- лесно е,

когато човек познае себе си.

Ако съжаляваш,

за милион пропуснати неща,

колко ли милиарда

ти готви бъдещето!?

 

Ако имаше яки дръжки точният миг….

 

Ако след жени и трамвай не тичаш,

не се сърди, че толкова дълго чакаш на спирката.

Ако е толкова отворено съзнанието ти,

то защо, все към битовизмите се връща!?

 

Две минути…

 

Сто колебания…

 

Палач!

 

Картите, моля!

 

 

 

 

-----------------------2--------------------------------

 

 

 

 

 

 

Ако са брегове очите ти,

то някъде във необятното се давя.

Ако е нежен звън гласът ти,

то тишината ме задушава.

Ако зад всички „дали”- та

имаше поне едно „може би”.

Ако е вярно, че няма

сенки без светлини…

 

Дори на вятъра

                 в косите ти, завиждам.

 

Живот мой- писмо не потърсено.

 

 

 

 

------------------------3---------------------------------

 

 

 

 

 

 

       Писмо до неродената ми дъщеря

 

 

Дъще, ти сега си малка. Толкова малка, че още те няма.

Пиша ти това писмо, защото много те обичам,

нищо че те няма.

     Знам миличка, знам, че си се начакала.

Знам и че в страната на неродените деца,

тридесет и две бебета, вече са те изпреварили.

Потърпи мила, жевотът е просто… търпение….

а лудостта- скъсани нерви.

 

Татко те обича и те чака с нетърпение!

    

      Знам че си харесвала много от жените

 в живота ми, за мама, но….

все се объркваха нещата…

все нещо не ставаше….

Татко ти, не е много умен човек,

да знаеш.

Много прекрасни жени

изпусна.

      Знам миличка и за онзи,

дето го кръстили Петърчо

и се родил в семейство на адвокати.

Татко ти, не е адвокат, мило мое.

Колкото повече драскат ръцете му,

нежното ти личице, когато вечер те погали,

толкова повече парички е изкарал.

      Ти сега да не се уплашиш от живота, цвете мое!?

Не се бой, животът е прекрасен, цветен, топъл, обичлив….

Е, малко е грубичък на моменти

и не прощава лесно грешки,

но то пък кой не е!?

      Чака те прекрасен живот,

защото животът е сбъдване…

животът е цел и стремеж….

        Ти ще успееш, цвете мое!

Ще успееш и там, където аз не съм успял,

защото носиш пламъка,

който ще продължи да свети,

дори след края на дните!

       Ти си огънят, който ще пребъде

 

Мама я няма още. Тя е някъде на път.

Още не ме е срещнала.

Мама е някъде другаде.

Но ще дойде, обич моя и ще ме обикне….

потърпи още малко………

 Ще бъде толкова прекрасно,

колкото и не съм си го представял….

Ти ще бъдеш най- обичаното и щастливо дете,

обич моя…..

 

А сега спи и сънувай мама….

 

 

 

 

 

 

------------------------------------4------------------------------

 

 

 

 

 

    За Теб

 

 

Ти сега си друга.
Ти сега си различна.
Ти сега си всичко, 
което бих обичал.

Ти сега си спомен,
за несбъднато щастие.
Ти сега си помен,
от несбъднати радости.

Ти сега си ехо, 
от заглъхнали чувства.
Ти сега си екот,
от не сбъдната лудост.

Ти сега си несмела.
Пак, отново си малка.
Ти сега си кокиче.
Ти сега си пързалка.

Днес, си малко момиче,
но след мит- пак жена.
Днес си вятър в косите.
Днес си смях и сълза.

Днес си прекрасна,
макар и далечна.

 

 

 

 

 

----------------------5-------------------------

 

 

 

 

 

 

Когато палиш свещи, в някоя църква,

запали една и за мен.

Не я слагай нито при живите, нито при мъртвите.

Подръж я във ръка докато изтлее.

За мен- нито живия, нито мъртвия.

 

Когато сутрин, избираш бельото си,

избери го за мен.

Представи си че аз ще те събличам.

 

Когато ходиш по улиците,

ходи така, като че всеки миг

(уж) неочаквано ще ме срещнеш.

Чудесата са за това- за да се случват.

Иначе щяха да се наричат ежедневие.

 

Когато видиш непознат,

на другият бряг на тротоара,

усмихни му се,

както се усмихваше на мен.

Може морето да не е толкова дълбоко

 

Знам че виждаш мен в другия,

но аз съм си аз- все на своето място

 

Самотата, най- близката ми приятелка,

пак ми е дошла на гости.

Без да пита си сипва.

Вдига наздравица…

Тост….И!?

 

 

 

 

 

----------------------------6---------------------------------

 

 

 

 

 

 

          Да!

 

 

Има ме!
Някъде в средата
между всичките не сбъднатости.
Над всички 
болни амбиции.
Въпреки всички
пожелания за не сбъдване.
Напук на върховете на показалците.
Макар и да съм лошият пример.
Има ме, въпреки това.

И там съм най – истински.

 

 

 

 

 

-------------------------------7-----------------------------

 

 

 

 

 

 

Мушички

 

Все се завират

в очите ти

Защо го правят

Та те умират

 

И хора има такива

хищни за погледа ти

Като че повярвали в

„очите... прозорците... душата...”

се опитват да те изпият

през тях

 

И гарваните

все на лъскавичко налитат

Очите ги привличат

Суетни птици са те

Да се докарат пред някоя женска искат

с някой

по- лъскав поглед

 

И прахолякът

все в очите се свира

Добро оправдание

да поплачем

Че иначе нали сме

мъже....

 

 

 

--------------------------------------------8--------------------------------

 

 

 

 

 

 

               Пориви                      ( на Боби)

 

Не е ли прекрасно, че още сме живи!

Че още сме млади...от части щастливи...

Не е ли прекрасно, че още ни има,

понякога явно, понякога мнимо!

Не е ли прекрасно, че тайфуни върлуват ни

пристрастно и страстно, макар в чаша чаена.

Не е ли прекрасно, че живота си сбъдваме,

но понякога в души твърде тесни.

Не е ли прекрасно ,че май още ни бива.

Разни дами намигат ни. Е не „най прекрасните”

Не е ли прекрасно, че още, на бивни

взимаме всички житейски гадости.

Не е ли прекрасно че останахме хора,

в тази морга, за резервни части...

Не е ли прекрасно, че виждаме красивото,

в това време на низки страсти!

Не е ли прекрасно, че цветовете помним,

на сивия делник, на ръбатия ден....

И можем седнали, на няколко глътки,

 в мислите си да го пресъздадем! 

 

 

 

 

 ---------------------------------9-------------------------------------

 

 

 

 

Частица- вечност

 

Спомените раждат болки,

страхове, радости, мъки,

горещи вълни, студени пояси.

 

Спомените се израждат.

 

Те не са това, което наистина се е случило,

а нашата изродена представа,

за миг извън времето,

който не съществува.

Спомените, натоварени с емоции камиони…

Спомените, чекмеджета със стари чорапи, с дупки

(които все някой ден се каним да закърпим).

Спомените, лъскави малки шишенца, от екзотични напитки,

подредени кичозно, на прашасалият рафт на живота…

 

Спомените, помен за съдържание.

 

Честичко си казваме- искам да е както,

когато… (ден месец година архив…).

Има дори хора, които живеят в спомените.

В мига- вечност- сега,

те са просто сенки на самите себе си.

 

Спомените, лъжливи сенки, на отминала сбъдналост.

 

Спомените, пожълтяло албумче, с позахабени снимки

Многократно разлиствано, поомачкано.

Там всичко е измамно живо,

преигравано многократно, преоценявано.

Подлагано на съмнения, за верният избор.

Миловидно, до розаво преиначавано.

 

Е, и този миг, е вече само спомен….

 

 

 

 

 

----------------------------10--------------------------------

 

 

 

 

 

 

 

Не обичам дългите

                             сбогувания.

Когато си тръгваш

                              ме целуни

                                           и излез.

Ако искаш да останеш,

                                   просто остани….

 

Толкова е лесно.

 

Следвай желанията си.

 

 

 

 

 

--------------------------------------11-------------------------

 

 

 

 

Животът е…. ковачница.

Всички ние сме

парченца желязо

в щипците му.

 

Извива ни в най

причудливи форми,

напасва ни,

занитва ни един към друг,

разделя, ;

събира,

подбира….

  

Претапя ни

в разнородни

и (понякога не до там)

здрави сплави

 

Едва си поемаме дъх

между ударите…

едва  оцеляваме след тях….

Но оцелелите

стават по калени и здрави

 

Потапя ни, ту във вода…

ту в огън…

 

Но… има време

да бъдем

щастливи

там някъде

между

огъня и наковалнята…

между

наковалнята и водата…

В миговете

когато чукът е

високо горе,

застинал за миг…

 

 

Животът си свирка…

докато ни работи!

 

 

 

 

----------------------------------12---------------------

 

 

 

 

 

        Бога ми

 

Ако, Господ, слезе на земята,

какъв ли човек ще е , се питам понякога!

Може би, млад хипар, със скъсани дънки,

дълга, заплетена коса и старо одеало,

с дупка по средата, за наметка!

Не, не си представям, Господ,

в скъпа кола, с марков костюм

и двама бодигарда- архангели!

Може би, защото не искам!

Ще ми се да вярвам,

че ако, Господ, бъде човек,

ще е от моята черга...

Няма да се свени,

да седне,  на тревата

и да пие, с нас, светла бира,

нито да приглася с песен,

докато някой, на китара свири...

Вярвам, че не ще ни кара,

да му палим свещи,

в мрачни постройки,

а ще каже „запалете си цигари-

имам две кутии, от крайпортния още”...

В този, Господ, вярвам-

в човека до мен!

Боготворя го, като пръв приятел!

Като другар, готов винаги да ме изслуша!

Вечно подкрепящ ме- нивга предател!

 

Друго нещо са хората...

А и вярата, в хората...

Виж, за тях си трябва богата фантазия...

 

 

Но... ако човек, беше човек...

 

 

 

 

 

 

 

.-------------------------------------------13---------------------------------------------

 

 

 

 

 

 

         Питаница

 

Всеки е сам, във главата си!

Самота,  от която няма бягане!

Подпрели са те, до стената

мислите- недомислени...

като дула, на пушки сочат,

към теб удивителните!

Като обрани спусъци,

са въпросителните!

Колко дупки, край теб,

на стената,

колко пъти, се целеха лошо!

Види се, не са били точните въпроси...

Но идва редицата, на онези,

най-простите, но и най трудните...

Как? Защо? Кога!? Има ли смисъл!? Живял ли си!

Строени пред теб, не се прицелват,

само те гледат, в очите!

Стоят и те чакат! Да те имат търпение!

Толкова чакали са да вземеш решение!

Стоят и те чакат ,да паднеш сам, в прахоляка...

за отговори, да поровиш, на главата си в мрака...

 

А, уж са простички въпроси...

От къде? На къде!? и Защо си!?

 

 

 

 

 

 

--------------------------------14---------------------------------

 

 

 

 

 

 

 

 

МОИТЕ СТИХОВЕ ЗА МОРЕТО

 

 

 

 

 

КОГАТО СЕ ЗАВРЪЩАМ
                                        ОТ МОРЕТО,
сърцето ми във леден огън
                                           гасне.
И викат ме вълните
                                 от далече…

Но... Късно е!
      “Цивилизовано” облечен 
               се вливам във “морето” мръсно- хорско... 
                   
                         Без бряг спасителен...
                              Без помен от надежда...
                                    Заровил в себе си
                               една любов гореща...
Една любов,
       родена от вълните... 
                неизречена със думи...
          а само със копнежа див в очите.

И нека, Господи,
                           (Ако те има!),
се сбъдне
                (този път поне)
                                         мечтата ми!
Ако е вярно, че сме ти подобия,
                                                  навярно имаш ти
                                                                             СЪРЦЕ!?

----------------------------------------16--------------------------------------

 

 

 


ИЗМИВАМ ТЯЛОТО СИ 
СЛЕД МОРЕТО,
ала душата си не мога да измия...
Тя нека броди...
Пътят песъчлив 
да чувства 
между своите пръсти...
Вълните нека с нея 
си играят,
а слънцето 
косите и да гали...

А тялото ми нека да работи, 
да трупа бръчки, гърбици, неволи...

Да, аз съм тяло
без душа...

Душата ми
остана
при морето.
Отивам да я видя
рядко...
в годината,
за пет- шест дни,
ала каква хармония прекрасна
е сливането на тела
С ДУШИ!

 

----------------------------------------17---------------------------------------

 

 

 

 

МОРЕТО ще ме излекува.
Спомням си този копнеж по него.
Помня раните по ръцете и тялото си
от нелеката си работа.
Помня всеки ден, преизпълнен с очакване.
Всяка секунда, когато нещо ме гнети,
всеки миг, в който страдам-
морето ще ме излекува...

Аз вярвам в неговата сила, то е част от мен,
то ми дава живот.

Твърде много го обичам, за да живея до него.
Да го превърна в нещо обичайно, като част от пейзажа...
Като нещо, което гледам не виждайки,
през стъклото на автобуса.

Морето ще ме излекува-
ще погребе всички мисли за уж- битието.

В него е цялата истина
за всички И ВСИЧКО.

----------------------------------------18------------------------------

 

 

 

НА ГРАНИЦАТА на лудостта,
преди нервите ми съвсем да изтънеят,
се случва необяснимото...

Капките море преливат чашата,
на моето вечно търпение-
моята сила за живот... моето разкаяние за пропуснатото...
моята болка от щастие... късната младост в старостта ми...
Всичко се дави.

Гласът ти ме мами все към дълбокото.

Захласвам се.

Бялото на очите ми гледа все към теб.

Запомни този мой вечен поглед.

Спускат ме.

Пръстта като завеса пада над мен.

Запомни този мой последен поглед.

Той е всичко, което не съм ти казал, от гордост,
от глупост, от боязън.

ПОГРЕБИ МЕ В СЪРЦЕТО СИ СЪС ОТВОРЕНИ ОЧИ.

 

-------------------------19--------------------------------

 

 

 

 

 

КОНСЕРВА копърка
върху горещия пясък.
Топя залъци мухлясал хляб
и бавно ям...
НА МОРСКИЯТ БРЯГ!!!
Това изкупва всичко...
Всички студени дни.
Всички мигове на не обич.
Всички кошмарни съмнения
и страхове.
Ходя по пясъка
с мисли в джобовете...
Срещам целувките
на вятъра...
които понякога са
и плесници...
но какво да се прави-
такава е неговата
обич.
Солената влага насища
душата ми.
Очите ми събират
свежи сълзи...
Тялото ми прегръща
топлата вода.
Мъчно ми е за него,
дори когато съм до него.
Никога не съм виждал
морето през зимата...

Толкова много неща не съм виждал...

Но това чудо ми стига!!!

СТИГА МИ.





-------------------------------20------------------------------------






Отново съм край морето,
в мислите си...
реално все по- трудно, става
измъкването...
Все повече се окопавам,
в живота
и по- далече остават
вълните!
Но... вътре в мен шуми
прибоя...
пак шляпат босите ми крака, някъде
в плиткото...
а слънцето се е навело, като за
целувка...
Морето, моята вечна
обич,
колко щастие ми е
подарило,
Колко нощи, на сън, ми
говори,
а денем брегове далечни,
мие!
Толкова трудно и рядко
срещаме се!
Като стар другар
прегръща ме!
То е всепрощаващо
и пречистващо!
С еднаква нежност и просяка, и царя
обгръща!
Морето, е скъп приятел, никога не ме
критикува,
никога не ме
поучава,
никога не се
надува!
Чака ме със спокойствието на
жена,
която знае, че ще се
върна!
-Прости, за дългото чакане-
ще кажа-
и ще се втурна да го
прегърна!

---------------------------------------21-------------------------------------------------

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Из цикъла "Утро"

 

 

 

 

 

Има нощи, в които не върви.
Все си мислиш, че не ти е там мястото...
Краката женски, прекрасни,
добре оформени стегнатички,
дори те стягат задушаващо...
Има нощи, в които не си...
Даже си мислиш, че си нещо остатъчно.
Има нощи, в които- дали ще дочакаш-
питаш се- светлото утро...
Има нощи, в които питаш се,
ти ли си си- да не би да си друг!?
Има нощи, в които броня си.
Има нощи, в които си плуг.
Има нощи бели, в които си сам...
Има нощници бели, за нечий чужд срам...
Има бяло отчаяние, в черната самота.
Има споделено не разбиране, нейде в мрака на нощта.
Има го и таралянкането, между извечни неща...
Има я и измамата, на която с радост вярваш -

утринта.






---------------------------22----------------------------------

 

 

Сутрешно прималяло

Всеки ден е като на война!
Събуждат ме залповете на алармите...
Стрелят по мене... сутрешните новини,
дават ми дажбата от олово,
убийства и паднали самолети,
заедно с деветте глътки кафе
и четирите цигари...
Измивам се на бързо! Сменям бельото си
(че не се знае кога, може да ме блъсне
вражеска кола).
Пристягам по себе си дънковите си доспехи
и пак в атака...
Толкова години воювам с него,
а фронтовата линия дори не е мръднала!
В тази игра все той печели, знам!
Правя се на „дръж ми шапката”
за да продължа да живея....

 

-----------------------------23----------------------------------

 

 

Обрамчено, от прашните стъкла
парченце от небе посреща ме, във облачното утро,
моите „идеални части” синева,
разграфени и като мен, в кутийка...
Минутите сутрин, уж събрани в часовника,
пак неусетно се изплъзват...
Кафето си едва- едва допивам
и по артериите на града ни, хуквам.
Какво ли кръвно телце съм,
в кирливата му кръвоносна система!
Не нямам време да го бистря,
пак на червено ще мина...
Кога ли ще сколасам, за всички
недопити кафета, неизживени минути...
Кога ли, ще доспя нощите си,
ще долюбя докрай жените...
Кога ли ще сколасам с времето,
да довърша всичко започнато!
Та, как така ми минал редът!
Та аз още и не съм почвал!
Нямате ли на склад-
дайте ми малко време!
Аааа, дефицитна стока било,
който пръв бил, другите, тук да дремят!
Дайте ми само десетина минути...
за две три дръпвания... половин баничка...
да изчакам зеленото... да глътна двете глътки кафе...
да целуна още веднъж това момиче...
Но часовникът, като сеяч,
бавно пуска минути в живата ни...
Е, няма да плача сега, я...
нямам време дори за това!

 

 

------------------------------24-------------------

 

 

Нима, под целия цинизъм на битието
няма празни редове!?
Нека си го допишем по- късно?
Нека го сътворим с повече акъл?
Какви планове гони Архангелът,
какви графици за одобрение,
къде предава?
Остави ми, Архангеле, пет минути вечност,
за да помисля какво всъщност искам.
Може и да съм първият, излязъл от клишето-
жени, пари, власт.

Но в мига- вечност- сега,
аз знам само едно,
че не знам какво искам....

Може би искам просто да бъда щастлив...

 

 

 

 

-------------------25-----------------