Почивката

- Къде беше по дяволите? Поне да се беше обадила, че заминаваш! Ние тук не сме ли хора и не се ли тревожим за теб?!

 Тя наведе виновно тъжния си поглед. Знаеше, че те бяха прави. Отново. Постоянните им упреци й бяха омръзнали и тя реши да направи малък бойкот и бунт... Замина от вкъщи за три дни, без да се обади. Макар отдавна да не бе малко момиче, родителите й постоянно вървяха след нея, все едно е все още онова пеленаче, което не може да върви и ги е страх да не падне... Но тя бе пораснала и то вече от доста време. Непрекъснато падаше, но нямаше кой да я пази...

- Защо си тъжна? Не се прави, че ти пука за нас! Толкова неща сме направили за теб... Боже, ето го и наказанието на всеки родител – неблагодарност!

 Очите на момичето се напълниха със сълзи. Няколко капки паднаха върху босите й крака. В този момент си мислеше, че се е прецакала двойно. Бе заминала при новия си приятел, който я бе извикал да дойде с него, за да ловят заедно риба... Мислеше си, че това означава много, че там ще бъде приказно и незабравимо... особено накрая се оказа някакъв емоционален кошмар, от който час по-скоро й се искаше да избяга и да се върне тук, у дома... Съгласна бе дори на този скандал, който знаеше, че ще последва, но силите й се бяха изчерпали. Миг преди да прекрачи прага на къщата си, момичето за кой ли път усети, че мъката, разочарованието и болката от отношението на приятеля й към нея, здраво я бяха прегърнали през рамената. Незаслужено, поне така си мислеше...

 Тя не ги искаше, но те бяха тук.

 Още на автобусната спирка плака...

 Поуспокои се по пътя, но ето че тук на вратата родителите й укорително и обидено я заупрекваха.

- Поли къде беше? Пак с някое момче, нали?

Поли кимна леко с глава. Не й пукаше много какво й говорят и тя самата какво ще каже. Искаше просто да се прибере в стаята си и да събере сили за онзи разговор с приятеля й Атанас... Разговорът, в който ще му каже, че трябва да се разделят и да я остави намира.

 Но първо тези тук... загрижените.

- Мамо..., моля те, зле ми е. Да, с приятеля си бях. Нямаше как да ви се обадя и затова не го направих. Вече не съм малка и не мислех, че ще се притесните толкова за мен. Може ли да ида за малко в стаята си, много ми се спи и ми е лошо...

 Майката чак сега забеляза съкрушеното изражение на дъщеря си. Погледна разтревожено детето си... Поли не бе на себе си. Очите - леко подпухнали, явно допреди малко са плакали. Очите, които момичето така упорито се опитваше да скрие от проницателния майчин поглед, изведнъж се откриха и майката остана като гръмната. За пръв път видя толкова болка, която сякаш можеше да пипне...

- Поли, миличка...-  погледна към съпруга си. - Симеоне, айде остави ни, после ще се оправим.

- Все така казваш и ти. Ама едни жени сте всички. Само ревете и накрая никаква поука не си взимате! Кога ли сте знаели и вие какво искате... Айде, оставям ви, щом това е желанието ви!

 Бащата леко раздразнен напусна майката и дъщерята и ги остави сами в коридора. Поли обърна гръб и се запъти към стаята си. Майка й я последва.

- Мамо... няма нужда. Моля те, остави ме. – проплака.

- Нали трябва да си поговориш с някой... не може така да оставиш нещата и да ги трупаш у себе си. Така ще боли още повече и няма да си помогнеш.

  - Мамо, не се тревожи. Нали си имам дневник. Искам първо да напиша нещо там, после ще си  поговорим.

 Момичето погледна умолително и уморено жената пред себе си и се молеше тя да не настоява повече... И тя не настоя. Обърна се и влезе в хола, а Полина от своя страна пристъпи в стаята си. Бавно се дотътри до леглото и седна. Гледаше пред себе си и си мислеше за красивото място, което бе напуснала преди час и за това, че човекът, с който бе там се бе оказал по-жесток отколкото бе предполагала и не човекът, с който всъщност искаше да е там... Онзи човек, отдавна си бе тръгнал и отдавна тя самата не си бе разрешавала да мисли за него, камо ли да поиска той да е с нея някога и някъде... Всъщност жесток не бе точната дума за Наско.

 В дневника, който по-късно хвана в ръце, написа:

 „Селото, където бях беше прекрасно място. Като един малък рай, както се казва. Голям язовир, около който се издигаха върхове и хълмове. Имаше диви патици и много риба. Дори малко се понаучих да ловя, макар че е леко скучничко. Най-накрая видях щъркел и си свалих мартениците. Беше крайно време. С Наско... доста ми е зле. Той ме посрещна онзи ден на спирката. Аз се разскачах от радост като дете. Толкова хубаво и красиво място... и бях с него. Той ме бе повикал там. С него. Представях си, че явно държи на мен и това, че ме извика означава много. Тръгнах си разплакана. Всъщност с него бяхме в една къща при един чичо Добри. Много хубав човек. Много ми допадна. Гледаше малки патенца. Къщата беше много хубава и уютна. Навсякъде имаше дърво. Много хубаво беше вътре и обстановката, и всичко. Но..., но се върнах, по-точно си заминах от там много разстроена. Много ме заболя... Наско уж се държа добре. Но всъщност не се държа. Все едно не му пука за мен, че бях там... а може и наистина да не го е грижа... всъщност точно това  усетих… Вярно, от време-навреме имаше някои показателни жестове, но общо взето... Мисли ме за празноглава бърборана. И той. Точно той не ми се щеше да е един от всички, които успявам да преметна. Дори се опитах и да му покажа, че не съм това... Ха-ха... май съм сбъркала човека... А адаша, само като се сетя за него и настръхвам. Той направо ми каза още като се запознахме, че тези не му минават... Но Наско не е адаша, пък и не е задължително да бъде, поне не в толкова силна форма. Атанас смята, че съм глупава и разсъждавам глупаво. Когато се сексихме го доядя, че съм си мислела за съвсем други неща и се чудеше защо всъщност правя секс. Опитах се да му се доверя, но той не се интересува. За съжаление... Дори  не искаше да ме изпрати до спирката. Можела ли съм била сама да се оправя! Да бе! Мога! Защо изобщо ме пита... Все едно ми каза, че не ще да дойде. Аз няма да го моля я! На какво прилича това, не само, че не биваше да ме пита, ами трябваше да остане с мен до дупка и да ме качи на автобуса вместо да отива да лови риба... Много гадно ми стана. А вчера вечерта,  и не само,  почти не го видях. Когато пък го видях – нищо. Все му беше тая дали ще съм там. Нито за ръката ме хвана, нито ме слушаше, нито говореше с мен. Видях го как се държи с едно момиче – Кати. Приятели са, малко силно казано. Но си говореше с нея така както с мен не е говорил. Смееше се така непринудено и се майтапеше... Не мога да го обясня... А мен... от време-навреме ме тупваше по ръката или по дупето. В по-голяма степен ме има само за сексуален обект. И за сеха все се муси и ми е криво. Усеща, че мога  да го накарам да се гърчи от удоволствие, но не го правя. Няма и да го направя, защото не заслужава и както е тръгнало, няма и да го заслужи, и колкото повече мърмори, толкова по-зле. На мен ми е криво. Все пак се опитвам да не съм така разсеяна, ама не става! Пък и това съм аз! И причината да съм разсеяна и  да изгубвам представа за реалността едва ли е само у мен... Всъщност не е у мен. Не ми е само за сеха. Той не ме харесва. Дори сякаш не иска да ме хареса. Заслужавам съвсем друго отношение. Днес май ме видя, че плача. По-добре, че не го показа. Но... мисля, че се слага началото на края. Дано по-скоро си намеря работа и да минава времето. Не искам много да го виждам. Все повече се отдръпвам... Може бе някой ден ще намеря човека, който ще ме оцени, а и аз него... Но сега не ми се мисли. Уморена съм. Много съм уморена. Искам да си почина и да заспя...”