Върнете се към Образование | Профил | Публикации
всички ключови думи
by petko.t.hinov · 25/11/2020
Йе Шънтао (1894—1988) е китайски писател, педагог, издател и политически деец. Оригиналното му име е Йе Шаодзюн, Шънтао е негов псевдоним като писател. Роден е в старинния град Суджоу, провинция Дзянсу. В ранните си години е бил преподавател в начално училище, участвал е също в литературната асоциация „Нова вълна” и в Литературно-изследователската общност. През 1923 г. започва да се занимава с редакторска и издателска дейност. Той е главен редактор или редактор в изданията„Литературен седмичник“ („Уънсюе джоубао”), „Месечник за литературна проза“ („Сяошуо юебао”), „Средношколец“ („Джунсюешън“), „Месечно списание за национална литература“ („Гуоуън юекан“), „Литературен фронт“ („Биджън“) и др. През 1931 г., след железопътния инцидент на 18 септември, използван от японците като повод за анексирането на Манджурия, Йе Шънтао се включва в антияпонска спасителна кампания. След 1946 г. активно участва в патриотично-демократичното движение. След 1949 г. заема длъжностите заместник директор на издателския отдел, началник на бюрото за утвърждаване на публикациите, заместник министър на народното образование, началник и главен редактор на издателство „Народно образование“, директор на Централния изследователски институт за литература и история, заместник председател на политическо-консултативния съвет на КНР и др. Автор е на разказите „Отчуждение“, „Под линията“ и „Ни Хуанджъ“, на сборниците с есеистика „Стъпки“ и „Западна Съчуан“, на сборниците с детски приказки „Сламеният човек“, който представяме на читателя сега, и „Ваяния на древни герои“ и др. Йе Шънтао е също редактор на десетки учебници, автор е на множество съчинения по литературно образование. За първи път негови произведения се превеждат на български език.
Предлагам на читателите своя превод от китайски език на приказката „Сламеният човек“, но преди това, ако обичате, можете да прочетете и прекрасния увод на китайския литературовед и писател Джънг Джъндуо към първото издание на едноименния приказен сборник на китайския Ангел Каралийчев – Йе Шънтао:
Сборникът на Йе Шънтао включва детските му приказки от последните две години; за име на цялата книга е използвано заглавието на последната включена в него приказка — „Сламеният човек“. Авторът ме помоли да напиша предговора към настоящата книга.
Много обичам да чета детските приказки на Йе Шънтао, освен това отдавна ми се иска да споделя мисли за тези приказки, затова се възползвам от тази възможност да напиша няколко думи тук — написаното от мен не е въведение в „Сламеният човек“, а просто споделени накратко мисли и чувства.
Датският писател на детски приказки Андерсен някъде казва, че „човешкият живот е най-прекрасната приказка“. Ако някога на земята се появи „земен рай“, тогава такива думи биха имали смисъл. Ала в сегашния човешки свят в тях се съдържат поне две неточности: първо, човешкият живот в сегашната епоха е трагедия, която трови с най-голяма мъка сърцето човешко, а не прекрасна детска приказка; второ, и най-прекрасният човешки живот е труден за откриване дори във вълшебния свят на приказките.
Модерният човек страда от всевъзможни насилия и скърби; силните духом призовават към съпротива, слабите могат да си позволят единствено въздишки. Сега има много неосъзнати люде, които са като зелените треви, що изпълват всички полета напролет, а наесен вехнат и умират — без мисли и без опит да се замислят; има и немалко люде, които живеят в белокаменни дворци, лете отиват край морето да гледат как се люшкат изумрудените вълни, а зиме, седнали край прозореца, съзерцават спокойния летеж на снежинките, или пък под сетните тихи лъчи на залеза бавно се разхождат в живописен кът с гъсти лесове и извори със звънки струи, или пък в най-прекрасните дни на късна пролет или ведра есен натискат веслата на лодка в обкръжено от далечни планини зеленикаво езеро, в чиито води се отразяват сенките на старинни пагоди. Тези последните можем да наречем щастливи хора. Това е същото като да гледаш прекрасна картина: неизбродна шир от зелени поля, по синорите — буйно разцъфтели праскови, край тях лъкатушат поточета. Орачът натиря кравите си нейде из полето, рибарят мълчаливо клечи под зелена сянка с въдица в ръка, някакъв момък, възседнал конче-вихрогонче, препуска сред полята. Небето е бездна от лазур, от време на време по него се явят и скрият няколко бели облачета, както люспите на рибите в реката — блеснат и изчезнат. Кой ли, гледайки такава картина, би могъл да не почувства колко свиден е тоя живописен кът? Ала това е всичко на всичко нарисувана картина! В действителния живот на човека, макар често-често да се явяват и такива пейзажи, те са минутни миражи, зад които лежи огромна хладна пустиня или жестоко се блъскат сивите вълни на океан без бряг. Затова всички неосъзнали се, всички веселящи се в действителност, заедно с всички скърбящи, са само самотни пътници в тая велика пустиня или пък мънички същества насред тоя безбрежен океан, що се носят по вълните, вплетени в борба с тях. И толкоз. Ако вземем огромен микроскоп и внимателно огледаме с нея човешкия живот, то начаса ще се яви пред очите ни видяното от стареца Буба Лази от андерсеновата приказка „Водната капка“:
„Хиляди малки животинки подскачаха, прескачаха се, дърпаха се, ядяха се. … Магьосникът без име погледна през лупата. Наистина, сякаш пред него се откри цял един град, в който хората тичаха голи на всички страни. Беше ужасно, но още по-ужасно беше да се гледа как единият бута другия, как се щипеха, дърпаха, дращеха и хапеха. Който беше най-отдолу искаше да отиде най-отгоре, а тези отгоре се стремяха надолу. – Виж, виж, този има по-дълъг крак от моя! Хам! Няма го вече! А там има един с малка пъпчица зад ухото, малка невинна пъпчица, но го боли. Нека го заболи повече! И всички се нахвърлиха върху пъпчицата и започнаха да я драскат и дърпат и накрая изядоха животинчето само заради малката му пъпчица. А едно друго седеше настрана като малка девойка и искаше просто да го оставят на спокойствие. Но, не – избутаха и девойката напред, мъкнаха я насам-натам, подмятаха я и накрая разкъсаха и нея!“
„Хиляди малки животинки подскачаха, прескачаха се, дърпаха се, ядяха се. … Магьосникът без име погледна през лупата. Наистина, сякаш пред него се откри цял един град, в който хората тичаха голи на всички страни. Беше ужасно, но още по-ужасно беше да се гледа как единият бута другия, как се щипеха, дърпаха, дращеха и хапеха. Който беше най-отдолу искаше да отиде най-отгоре, а тези отгоре се стремяха надолу.
– Виж, виж, този има по-дълъг крак от моя! Хам! Няма го вече! А там има един с малка пъпчица зад ухото, малка невинна пъпчица, но го боли. Нека го заболи повече!
И всички се нахвърлиха върху пъпчицата и започнаха да я драскат и дърпат и накрая изядоха животинчето само заради малката му пъпчица. А едно друго седеше настрана като малка девойка и искаше просто да го оставят на спокойствие. Но, не – избутаха и девойката напред, мъкнаха я насам-натам, подмятаха я и накрая разкъсаха и нея!“
Също както казва безименният магьосник, гледайки през микроскопа: „Това е истинското положение в един огромен град“, а ние можем да кажем: „Действително, такъв е човешкият живот“!
Ако се вгледаме в отделните страни на човешкия живот още по-задълбочено, ще видим, че няма област, където да не се случва нещо трагично, също както казва и Йе Шънтао в „Преживелиците на Къи“: „И в магазините, и в болниците, и в театрите, всички хора са кости, облечени в кожа, лицата им са съвсем безкръвни, малките им, тънки нозе са само подобия на нозе“. Или в „Косът“: „Хора, имащи крака, искат други хора да ги теглят на рикша, от челото на дърпащия рикшата се стича пот като водата от капака на кош за горещи ястия. Няколко люде, от глава до пети изпръскани с мазнина, от зори до нощи се трепят край огромния котел, за да изпълнят поръчките на гостите. Певачката, малко момиче, със зачервено от усилие лице поради високите тонове на песента, мръщи вежди, скулите на лицето ѝ също са изопнати от напрежението, ала тя не пее за себе си — тя също се труди за други“. Макар Йе Шънтао да е възпявал хубостите и разнообразието на полския простор, неговите поля обаче са „поля на бъдещето“. В сегашните поля — също като описаните в „Сламеният човек“ — по всяко време и навсякъде неизбежно се намира нещо плачевно.
Къде може да се намери тъй нареченият „живот, прекрасен като детска приказка“? Къде в днешния свят може да се яви такъв„живот, прекрасен като детска приказка“?
Боя се, че такъв приказно прекрасен и честит живот съществува единствено в детските приказки, и то в много малко от тях! А явяваният в приказките, тъй рядък щастлив живот, не е явление от човешкия свят, а животът в света на насекомите и на цветята от приказките, дори и на немалко „хора“ от тези приказки е все пак хладен и жесток.
Ако прочетем „Водните дечица“ от Чарлс Кингсли, ще видим колко безсърдечно се отнася човешкото общество към малкия коминочистач Том! Или пък малката лястовичка от „Щастливият принц“ на Оскар Уайлд, колко безотрадни картини е видяла тя, летейки над града! А какви са картините, които вижда в сънищата си младият крал! Наистина, дори в детските приказки човешкият живот е лишен от радост! Също както разказаното от Андерсен в приказката „Историята на една майка“, където Смъртта хваща в прегръдките си детето на една майка, а тя с все сили се опитва да го изтръгне от прегръдките на Смъртта и когато край кладенеца вижда бъдещата участ на детенцето си, тя все пак намира сили да извика: „Тогава по-добре го отнеси“! Ето такъв е сегашният човешки живот.
Първите опити да пише детски произведения Йе Шънтао направи по времето, когато аз редактирах „Детски свят“. Тогава той все още мечтаеше за един прекрасен като в детска приказка свят, за една по детски невинна държава. Затова когато четяхме неговите приказки „Бялата лодчица“, „Глупакът“, „Лястовичката“ „Сънят на Фан-ър“, „Семенце от утун“, ясно виждахме, че той с всички сили се опитва да се потопи в света на детските мечти и същевременно да опише тоя свят на белия лист. Малко по малко обаче настроението на произведенията му неусетно се измени. На четиринадесети януари миналата година (1922) в свое писмо до мене Шънтао пише: „Днес отново предлагам на вниманието Ви детска приказка, но не мислите ли, че тя е твърде далеч от „детскостта“? Действително, от сивата мъгла, гдето живее зрелият човек, да искаш отново да извикаш наяве невинността на детството, да описваш превъзхождащата всичко детска душевност е замисъл, който — чини ми се, — граничи с невъзможното. Това, че у Шънтао се е явило подобно съмнение, е нещо напълно закономерно. Ако се зачетем в по-късните му произведения, ще видим че макар и да се опитва с прежното перо да пише близки до детето думи, същевременно той неудържимо влива в думите си немалко „скърби на зрелия човек“. И макар че стилът му е напълно достъпен за детското разбиране, дълбоките чувства, които пропиват в дълбочина думите му са трудни за долавяне от детския читател. Вероятно Йе Шънтао е скрил в приказките си зрънце „печал“, което малко по-малко, също както в разказите и пиесите на Чехов, ден подир ден наедрява и става все по-значимо. Такива са например „Едно семенце“, „Земното кълбо“, „Голямото гърло“, „Пътешественикът“, „Шаранът в беда“, „Сълзи“ и други, повествованието не отива в дълбочина, той все още иска с „детско сърце“ да постигне един щастлив завършек, напълно невъзможен в човешкия свят. Ала не след дълго той въпреки всичко, сам несъзнателно изоставя подобен щастлив край — детински, химерен и красив до съвършенство. Пример за това са „Косът“, „Розата и златната рибка“, „Вън от цветната градина“, „Слепецът и глухият“, „Преживелиците на Къи“ и др. — техният колорит вече твърде много се смесва със сивотата и мрака. А когато той пише как тънката ципа на „Щастливият човек“ се спуква, то трагизмът му достига своя връх: по това време ранната му вяра в идиличната райска градина вече рухва, рухва и надеждата му в човешкия свят тъй, както се гътва на земята „Сламеният човек“. „Не можеш плачещия да разсмееш“ — наблюдавайки пътешествието в живота на човека в приказния свят на Йе Шънтао, ние можем да узнаем колко хладен, колко суров е съвременният живот: толкова много, че мечтателят с все сили се опитва да го разхубави в страната на идеалите си поне за миг, макар само за един-единствен миг, ала в действителност и това не може да се случи.
Къде може да се намери един красив човешки живот? Ако в бъдеще не бъде осъществен „земният рай“, то боя се, че човечеството никога не ще успее да извърви докрай пътя на тоя си устрем.
След като написах това, аз мисля, че е най-добре да изоставя засега тоя въпрос без отговор — за безсърдечието на човешкия свят, и да обърна мисълта си на другаде, — да кажа нещо за художествените постижения на Йе Шънтао.
Самият Шънтао много харесва този сборник с детски приказки, веднъж той сподели с мен, „‘Сламеният човек’ ми харесва много повече от ‘Отчуждение’, затова се надявам издаването му да стане по-скоро от ‘Отчуждение’“. Текстовете в „Сламеният човек“, които обичам да чета, сякаш са повече от тези в „Отчуждение“. Макар в „Сламеният човек“ да има няколко текста като „Земното кълбо“ и „Пътешественикът“ например, които са в някаква степен незрели, по отношение на описанията обаче в целия сборник сякаш няма нито едно неуспешно произведение. Още когато разтворим сборника, ние четем:
„Дом на всяко мило нещо е малкото поточе. Край него се полюшва алено цветенце, и само усмивката понякога танцува по-прекрасно от него. Росни капки обсипват зелената трева и сияят ослепително като одеждата на вълшебник. Килим от водна леща се поклаща върху поточето, от него се подават тъмножълти цветове на водна леща, подобни на водни лилии в тропическо място — може да се каже, водни лилии в държава на джуджета. Рибки плават напред-назад на орляци, тънки като игли, само с две оцъклени и искрящи очи.“ („Бялата лодчица“)
Това описание е тъй сладостно красиво, че когато го четем, душата ни сякаш се отнася край поточето и ние спираме на брега му, за да се налюбуваме на тоя дивен пейзаж. Но това съвсем не е всичко, нека прочетем и следващите няколко откъса:
„Многото семенца на дървото утун — колко пъргави са те! Те се облякоха в нова, масленозелена дреха, седнали са дружно на перваза на прозореца и си играят. От всички страни се раздиплят завеси от зелена коприна. Когато полъхне ветрец, зелените копринени завеси се раздвижват леко-леко, подобно на горския дом на отшелник. От гънките на завесите семенцата съзират бездънното синьо небе, птиците небесни и белите облаци, прилични на ангелски одежди. Привечер пък могат да гледат вечно усмихнатата луна, звездите, блещукащи като прекрасни очи, подобния на мраморен мост Млечен път и светулките, които скитат из нощта със запалени фенерчета. От тези гледки на семенцата им става драго-предраго и започват да пеят с мънички гласчета. Тогава запяват и райските ябълки оттатък зида, запяват с тях и бегониите отдолу, а изпод стълбището им подгласят и щурците, пеят бегониите отдолу, пригласят им и щурците изпод стълбите…“ („Семенца от дървото утун“)
„Нежната и чиста река е родното място на шараните. Денем слънцето грее като злато и лее светлината си над реката. Вълните ѝ, мънички и меки, са подобни на тънка индийска прежда. Падне ли вечерта, светлината на сребристата луна и елмазените звезди поляга върху цялата река и всички полека-лека се унасят в сън — безкрайно сладък сън. И — то се знае! — големите и малките шарани, загърнати от плаща на вълните и пелената на лунното и звездното сияние, живеят мирно и честито, сънуват сладко и безгрижно.“ („Шараните в беда“)
„Долетя пролетният вятър, върху тънките вейки на върбите, незнайно откъде, се появи нежно жълт цвят, ако впериш очи в тях, ще речеш: май не е нежно жълто, но и леко зеленикаво. Снагите им са толкоз гъвкави! Ветрецът привдига върховете на отпуснатите вейки, те изглеждат равни и гиздави. След миг той замлъква и вейките пак се отпущат надолу като сресани дълги коси на девойка.
Сред две редици върби се е изтегнал малък поток. Не зная кой го е налял с вода — изумрудено ясна, тя тече наравно с пътеката на двата бряга. Ама че са красиви тези мънички, тези равни вълнички! Сякаш застинали са — не можеш отличи следите на движението им. Върху тях падат сенките на върбите, ясни и отчетливи. Бреговете са облечени в гъсти треволяци, под тях рибките и рачетата могат да си устроят уютни домове. Ако мирисът на вода и кал можеше да се разпилее и човек да помирише въздухът, то мисля си, той би узнал как ухае пролетта. Меката светлина на слънцето обгръща потока и от нея животът на всяко камъче, на всяка песъчинка, на всяка бучка глина става още по-весел.” („Вън от цветната градина“).
Неусетно се изпълваме с почуда и дори с преклонение, възхищаваме се на съвършената и изящна красота на описанията, действително, подобни откъси не можем да се надяваме да открием не само у повърхностните и прехвалени писатели от ново време, но дори и в „Отчуждение“ те се броят на пръсти.
По отношение на детския начин на изразяване и предметите на детските разговори „Сламеният човек“ също е много успешна книга. От изкуствоведско гледище, Йе Шънтао може да се нарече един от двамата или тримата най-успешни творци на съвременен Китай.
„Сламеният човек“ е написана много достъпно, в книгата няма трудни за разбиране места. Ако зачетем книгата на едно четири-пет годишно дете, чини ми се, че те много биха ѝ се зарадвали.
Немалко читатели са изразявали опасение, че приказки като „Слепецът и глухият“, „Сламеният човек“, „Косът“ и други са пропити с дълбоката печал на зрелия човек и от тях звучи студеният глас на отчаянието: не би ли това издигнало преграда между децата и словото? Бива ли в мирното и чисто детско сърце да хвърляме камъните на смута и грозотията на човешкия свят? Този въпрос е бил повдиган и преди от мнозина. Струва ми се, че подобно опасение се корени в прекаленото наблягане на детинското у детето. Да се разкрива скръбта на зрелия човек пред детето е, може да се каже, нещо необходимо. Да се запознаят децата с истинското състояние на човешкото общество е също толкова насъщно, колкото да им се преподава география или естествознание. Не бива, а и не е възможно, да ги изолираме от този свят.
5 септември 1923 г.
Към приказката „Сламения човек“
Сламеният човек
Приказка от Йе Шънтао
Каква хубава гледка е полето в белия ден! Поети са написали за него чудни стихове, художници са го нарисували във вълнуващи картини. Когато падне здрач, поетът сядал леко замаян с чаша вино, художникът пък, прегърнал изящен музикален инструмент, тихо тананикал. Но никой от тях не е намерил време да отиде на самото поле. Има ли тогава кой да разкаже на хората за гледките в полето през нощта? Да, има. Това е сламеният човек.
Християнството ни учи, че човек е сътворен от Бога. Без да питаме истина ли е това или не, ние можем да направим подобно твърдение: земеделецът направи сламения човек със собствените си ръце. Стъблата на тънкия бамбук, що расте в бамбуковата градина, му дадоха скелета. Ланската слама му стана плът и кожа. А шапка можеше да му бъде и вехтата бамбукова кошничка, и окапалите лотосови листа. Лицето под шапката му бе плоско като дъска – нито носа му, ни очите му можеш да различиш. Ръцете му нямаха пръсти, въпреки което той държеше вехто ветрило — е, всъщност не можем да кажем „държеше“, окачено на връв за дръжката си, ветрилото висеше на ръката му. Скелетът му беше дълъг-дълъг, та се протягаше надолу под нозете му и тази част от него селянинът бе забучил в пръстта на нивата, затова сламеният човек стоеше там по цели дни и нощи.
Сламеният човек изпълняваше дълга си изключително съвестно. Ако вземем например кравите — те бяха далеч по-мързеливи от него, понякога те се излягаха на земята и зяпаха небето. Ако го сравним с кучетата, те бяха много по-пакостливи от него – понякога търчаха презглава навсякъде, а измореният им стопанин ги търсеше под път и над път. Той никога не бягаше от досадни задължения и не зяпаше небето като кравите. Нито пък се увличаше някога по игри и не тичаше като кучетата презглава навсякъде. Той тихо и кротко си гледаше нивата, а ветрилото в ръката му леко се полюшваше, пропъждаше врабчоляците, които се слитаха, за да кълват едва-що народилото се оризово зърно. Той не се хранеше, не спеше, дори не искаше да поседне, да си поотпочине — само стърчеше прав на мястото си.
Е, то се знае, никой не познаваше нощните гледки в полето тъй добре както сламения човек, никой не знаеше за тях тъй много като него. Той знаеше как капките роса набъбват по тревите и листата, знаеше колко сладък бе вкусът на росните капки. Той знаеше как мигат с очи звездите, знаеше как се смее луната. Той знаеше каква тишина цари в полята нощем, как цветя, треви и дървеса спят сладък сън. Той знаеше как буболечките се дирят една друга, как пеперудите се обичат. С една дума, той знаеше напълно всичко, което ставаше в нощта.
Сега ще ви разкажа няколко случки, които сламеният човек преживя през нощта.
В една дълбока нощ, когато цялото небе бе обсипано със звезди, сламеният човек си пазеше нивата, а ветрилото в ръката му се полюшваше леко. Оризовите класове, опрени плътно един о друг, нежно просветваха под светлината на звездите, сякаш покрити с бисерни капки вода. Тих ветрец шумолеше в изкласилия ориз. Гледаше сламеният човек и драго му бе на сърцето. „Тазгодишната родитба“ — мислеше си той, — „няма как да не зарадва моята господарка, бедната старица!“ Той не я беше виждал да се смее никога преди. Преди осем-девет години бе умрял мъжът ѝ и колчем си спомнеше за него, тя се разплакваше. От това и досега очите ѝ бяха зачервени, дори заболяха: сълзяха дори когато не плачеше.
Тази старица имаше един единствен син. Майка и син с пот на чело засаждаха оризовата нива и чак след три години успяха да върнат дълга, който взеха за погребението на бащата. Неочаквано обаче скоро след това синът се разболя от дифтерия и също умря. Тогава тя припадна от мъка, а после сърцето ѝ също заболя и често я болеше. Остана тя сама-саменичка, остаря, нямаше вече сили, но ще не ще, трябваше да засява оризовата си нивица. Цели три години се труди тя и най-сетне се издължи за погребението на сина си. Следващите две години обаче придойдоха наводнения, та удавиха ориза — това, което не изгни, покълна. Очите ѝ изляха още повече сълзи и болката ги увреди, старицата виждаше всичко замътено, а по-отдалечените неща изобщо не ги виждаше. Бръчки набраздиха цялото ѝ лице и то заприлича на изсушена от южния вятър мандарина. Къде ти да видиш на такова лице усмивка?
Тая година обаче се роди много ориз, зърната бяха едри и твърди, дъждовете не бяха много, та изглежда щеше да има богата реколта. Затуй сламеният човек се радваше от все сърце за нея. Той си мислеше как ще дойде денят на беритбата, как старицата ще види в хамбара си олющеното зърно, едро и налято, как ще си рече: „Това е моето зърно“ и ще си помисли, че не напразно се е трепала и блъскала, как бръчките на лицето ѝ ще се изгладят в спокойна, доволна усмивка. А яви ли се наистина такава усмивка на лицето ѝ, в очите на сламения човек тя ще е по-миловидна и по-скъпоценна и от месечината и от всички звезди. Защото той обичаше господарката си.
Докато си мислеше така сламеният човек, при него долетя мъничка пеперудка. Той мигом разбра, че тя е враг на ориза и следователно е враг и на господарката му. Той бе длъжен, заради службата си и заради привързаността си към господарката си, да прокуди пеперудката начаса. Затова поклати ветрилото в ръката си. Ала вятъра, който ветрилото направи, бе твърде слаб и не можа да уплаши пеперудката. Тя полетя малко и кацна върху едно оризово листо, сякаш изобщо не усещаше, че плашилото наблизо я пъдеше. Като видя как се настани пеперудката, сламеният човек извънредно много се разтревожи. Но тялото му беше като дърво, забито бе в земята и дори да искаше да помръдне, и половин крачка не можеше да направи. Макар ветрилото да се люлееше, пеперудката продължаваше безгрижно да си почива. Тогава той си помисли за положението в бъдеще, помисли си за набразденото от сълзи, съсухрено лице на господарката си, помисли си дори за съдбата ѝ и от това нож прободе сърцето му. Ала пеперудката си седеше невъзмутимо и не помръдваше, независимо колко много я гонеше той.
Едва когато звездиците се прибраха вкупом у дома си и нощната гледка се скри, пеперудката литна и си тръгна. Сламеният човек се вгледа внимателно в оризовото листо и естествено, то се беше свило като свитък, а върху него имаше множество снесени от пеперудата ларви. Безпределно опасение обзе сламения човек, той си мислеше, че бедата наистина може да дойде и колкото повече мислеше, толкова повече растеше страхът му. Бедната господарка, тя имаше само две замъглени очи! Трябва да ѝ кажа, та навреме да се погрижи за това, чак тогава можеше да дойде избавление от бедата. И докато сламеният човек мислеше това, ветрилото му взе да се клати по-бързо. То често се удряше в тялото му и казваше: туп-туп. Той не можеше да вика с глас и това бе единственото предупреждение, което можеше да отправи към господарката си.
Старицата дойде на нивата. Тя преви кръст и видя, че водата в нивата е тъкмо каквато трябва да бъде: не е нужно да се носи вода от реката. Тя погледна и ориза, що със своите ръце бе насадила: всичкият едър, всичкият сочен. Погали тя класовете, които тежкото зърно превиваше надолу. Погледна и към сламения човек — шапката му стоеше все така правилно, ветрилото като преди бе в ръката му, то се клатеше и говореше: туп-туп. Както винаги, плашилото стоеше изопнато като войник, то не бе помръднало на косъм и видът му си беше все същият. Старицата видя, че всичко бе прекрасно, и се упъти към брега на реката, приготвяйки се да се върне в къщи, за да суче сламени въжета.
Щом видя, че господарката му се готви да си тръгне, сламеният човек не на шега се разтревожи. Той започна да клати бързо ветрилото, като искаше с тоя тревожен звук да задържи жената. Ветрилото сякаш говореше: „Господарке моя, не си отивай! Недей да мислиш, че всичко на нивата ти е наред, в нея вече се мъти беда, голяма като морето, висока до небето! Ако бедата дойде някой ден, ти не ще можеш да събереш оризовата реколта и тогава очите ти ще изсъхнат от плач, а сърцето ти ще се пръсне от скръб. Побързай, сега е времето да спреш бедата, все още имаш време. Виж тоя стрък ориз, виж какво има по върха на листенцата му!”
Удряше сламеният човек ветрилото и не преставаше да повтаря своето предупреждение. Ала къде ти можеше да разбере старицата, какво говори ветрилото? Пристъпяйки полека, тя се отдалечи. Сламеният човек тъй се изплаши, че сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Той още по-силно залюля ветрилото и не спираше, докато сянката на господарката му се скри от взора. Тогава той разбра, че предупреждението му е било неуспешно.
Никой друг освен сламения човек не скърбеше за ориза. Ах, как му се искаше да се изтръгне от мястото си и да премахне корена на бедствието! Как му се искаше да тури в ръцете на вятъра вест, да повика господарката си час по-скоро да изкорени причината за бедата! По начало сламеният човек имаше кльощаво тяло, сега то изглеждаше още по-ранимо поради потиснатостта му, нямаше сили дори да стои изправен: клюмнаха раменете му, преви се кръстът му, заприлича на болник.
Не след много дни от ларвите на пеперудката в оризовата нива се завъдиха червейчета, които плъзнаха навсякъде. В тихите нощи, когато всичко живо спи, сламеният човек можеше да чуе как гадинките гризат оризовите листа; той виждаше как колкото повече ядат, толкова по-лакоми стават личицата им. Полека лека една огромна част от тъмнозеленото оризище се стопи — от нея останаха само голи стъбла. Болка пронизваше сърцето на сламения човек, нетърпимо бе да гледа това. Само като си помислеше, че за упорния си труд през цялата година господарката му ще остане само със сълзи и въздишки, главата му клюмваше и той заплакваше.
Тая нощ бе твърде студена, а в нощното поле вятърът духаше тъй силно, че сламеният човек цял трепереше. Той не чувстваше студа единствено защото плачеше. Ненадейно се разнесе женски глас:
— Викам си, кой ще да е това, а то си бил ти!
Сепна се сламеният човек от плача си и изведнъж усети, че му е страшно студено. Ала какво можеше да стори? За да изпълни дълга си докрай, той трябваше да стои на мястото си, колкото и да е студено; пък и да искаше да помръдне, нямаше как да го стори. Той видя жената, която извика, оказа се, че е жена рибарка. Пред оризището течеше река, жената бе спряла лодката си на брега, а от кабинката на лодката се процеждаше слаба светлина на огън. Жената тъкмо бе хвърлила голямата мрежа в реката и когато мрежата потъна, жената поседна на брега, почака малко и отново я извлече.
От кабинката на лодката от време на време се чуваше детско кашляне, или пък изтощен, тънък гласец викаше: „Мамо“! Тревога пламваше в сърцето на жената и тя с всички сили дърпаше мрежата, ала това никога не ѝ идваше отръки и почти винаги мрежата бе празна. Долетеше ли гласчето от кабинката, жената казваше на болното дете:
— Хубавко си поспи! Чакай да наловя риба и утре ще ти сваря кашица да си похапнеш. Ако постоянно ме викаш, от това душата ми няма мира, как мога да наловя риба?
Ала детето нетърпеливо викаше отново:
— Мамо, умирам от жажда! Дай ми да пийна малко чай!
И продължаваше да кашля.
— Откъде да ти взема чай тука! Бъди добричък още малко, маминото!
— Умирам от жажда! — още по-силно заплака детето. В нощната пустош на полята този плач звучеше безкрайно сърцераздирателно.
От немай-къде рибарката остави въжето, с което дърпаше мрежата, качи се на лодката, влезе в кабинката, взе купичка, загреба с нея от реката вода и даде на болното дете да пие. То изпи водата на един дъх, защото то наистина бе силно прежъдняло. Ала щом майка му остави купичката, детето пак се закашля, тъй силно кашляше, че едва успяваше да си поеме дъх.
Рибарката не можеше да се грижи дълго за детето си, тя отново слезе на брега и задърпа мрежата. Много дълго време от кабинката не се чуваше нищо. Още няколко пъти мрежата ѝ излезе празна, докато най-накрая с нея излезе една каракуда, дълга малко повече от педя. Това беше първият улов, затова жената много предпазливо извади рибата от мрежата и я пусна в дървено ведро. После пак хвърли мрежата в реката. А ведрото за риба бе турено под самѝ краката на сламения човек.
Сега на него му стана още по-тежко на душата. Той жалеше онова болно дете, което бе тъй жадно и искаше само глътка чай, ала и това не можеше да получи. Въпреки че бе тъй болно, то не можеше да спи край майка си. Сламеният човек жалеше и рибарката, която искаше да свари кашица и затова се трудеше в ледената среднощ, вместо да се грижи за болното си детенце — какъв ли камък и тежеше на сърцето от това? Ах, как му се искаше да отиде сам да набере дърва, та да стъкне огън и да свари чай за болничето. Как му се искаше да легне при детето и да го стопли вместо юрган. А най-много му се искаше да изчисти нивата от гадинките и да свари за рибарката кашица. Ако можеше да ходи, той непременно щеше тозчас да изпълни желанието на сърцето си. За нещастие обаче, тялото му беше като дърво, забучено навеки в пръстта, неможещо и една крачка встрани да направи. Нищо не му оставаше, освен да мисли и още по-тъжен да става, да плаче още по-горчиво. Не щеш ли, чу се: пляс! и сърцето му подскочи от уплаха. Спря да плаче сламеният човек и се заозърта, да види какво бе това. Оказа се, че каракудата се тръшкаше в дървеното ведро.
Водата във ведрото беше много малко, а каракудата лежеше на дъното и можеше само да се намокри едва-едва от нея. Мъка я бе обзела и тя искаше да избяга, затова с все сили се хвърляше нагоре. Много пъти подскачаше тя, ала високите стени на ведрото я удържаха и тя отново падаше на дъното му. От подскоците тя силно се натърти, цялото тяло я болеше. Едното око на каракудата, обърнато нагоре, видя сламения човек и скръбно му се примоли: „Приятелю мой, остави за миг ветрилото си и ме избави! Аз напуснах речния си дом и сега ми остава само смъртта. Добри ми приятелю, спаси ме, моля те!“
От тая плачевна молба на каракудата сърцето на сламения човек се сви от болка. Но той можеше само да поклати глава с усилие. Искаше да каже: „Моля те, прости ми, аз съм един слаб и безсилен човек! Сърцето ми не само иска да те спася, то иска да спася и жената, дето те улови, и нейното дете, но не само вас тримата: то иска да спаси всички, които страдат и са в беда. Ала аз съм подобен на дърветата, които са заковани в пръстта и нямат свободата да помръднат и половин стъпка. Как ми се иска да можех да последвам зова на сърцето си! Моля те да ми простиш, че аз съм само един слаб и безсилен човек!“
Каракудата обаче не разбра какво искаше да ѝ каже сламеният човек, само гледаше как той клати ли клати главата си, и пламна от огнено негодувание. „Това никак не е трудно! Обаче ти нямаш и късче човешко сърце, само клатиш глава! Явно съм сбъркала, сама съм в беда, какво ще моля други човек да ми помогне! Трябва сама да се оправям, да намеря начин, а ако не се получи, нищо, ще умра и толкоз!“
Като изкрещя, каракудата се метна нагоре и този път тя употреби повече сили отколкото имаше, от което опашката и гръбната ѝ перка се изопнаха.
Сламеният човек видя, че каракудата погрешно го разбра и понеже знаеше, че няма как да ѝ обясни, сърцето му се изпълни с мъка, и той въздишайки заплака. Мина малко време и той вдигна глава и видя, че рибарката е заспала, държейки с ръка въжето за изтегляне на мрежата. Тя бе преуморена и макар да се грижеше да утрешната кашица, не можа да издържи докрай. А рибата във ведрото? Вече не се чуваше звук от подскачане, само опашката ѝ сякаш все още пляскаше. Сламеният човек си помисли колко много печални случки се насъбраха накуп през тая нощ — това наистина бе една печална нощ! Но погледнете ония мънички крадци, които хрускат листата на ориза! Те са толкова радостни, сити и вече танцуват по оголените стебла. Пепел ѝ тури на оризовата реколта! Напразно старата господарка изхаби немощните сили на старостта си, мигар има на света нещо по-жално от това?
Нощта стана по-тъмна, дори звездите сякаш угаснаха. Изведнъж сламеният човек усети, че от едната страна на нивата, откъм реката, се приближаваше черна сянка. Тя наближи и когато той се вгледа, узна, че това е някаква жена. Тя бе облечена в дебел елек, косата ѝ бе силно разрошена. Жената се спря, погледна пристаналата на речния бряг рибарска лодка. Извърна се и тръгна по брега. След няколко крачки тя отново се спря, опъната като тетива. Това се стори странно на сламения човек, затова той внимателно я следеше.
От устата на жената се раздаде неописуемо жалостен глас, слаб, накъсан, можеше да го чуе единствено свикналият да се вслушва и в най-слабите нощни звуци сламен човек. Гласът зовеше: „Не съм аз крава, не съм аз свиня, как може да ме продаваш ей-тъй на чужди люде! Искам да избягам, няма да чакам утрото, когато ще ме продадеш в чужди ръце. Ако ти паднат малко пари на ръка, ти или набързо ще ги загубиш на комар, или ще ги пропиеш за няколко дни, еня те е! Защо трябва да ме насилваш? Не ми остава друг изход, освен смъртта! Нека умра, ще отида под земята да намеря детето си!“
Това дори не бяха думи като думи, те бяха смесени с хлипане, плач и ридание.
Сламеният човек се стъписа. Отново съдбата го бе срещнала с още една жестока човешка скръб. Тази жена търсеше смъртта! Той се разтревожи, искаше да я спаси, сам не знаеше защо. Той отново взе да клати ветрилото си, искайки да разбуди от дълбокия сън рибарката. Но напразно, тя спеше като мъртва и хич не помръдваше. Тогава сламеният човек се намрази: само може да стърчи, побит в калта като дърво, без да може и педя да помръдне. Не е ли зло да гледаш как някой умира и да не направиш нищо, за да го спасиш? А ето, че той сам извършваше това зло сега. А да направиш зло другиму е мъка по-горчива и от самата смърт!
— Мило небе, по-скоро светни! Селяни, по-скоро дойдете! Птички, скоро вестта разгласете! Ветре, по-скоро отвей от ума ѝ мисълта за желаната смърт!
Тъй се молеше сламеният човек без думи и глас. Ала мракът наоколо бе черен като бездна и не се чуваше никакъв глас. Сърцето му се разби, той се боеше вече да гледа около себе си, само вторачи уплашен поглед в черната сянка, застинала на речния бряг.
Оная жена постоя няколко мига в мълчание, сетне се наклони напред. Сламеният човек знаеше, че е дошъл най-страшният миг, и още по-силно затресе ветрилото в ръката си. Ала жената не скочи, тя отново се изопна на брега.
Дълго време мина. Изведнъж тя вдигна ръце, тялото ѝ сякаш се събори и тя потъна в речните води. Като видя това, сламеният човек не дочака до ушите му да дойде плисъкът на водите от нейното гмурване, но изгуби съзнание. На другата заран селяните, които минаваха по брега, намериха в реката тялото ѝ и вестта тозчас се разнесе. Мъжете и жените от околността дотърчаха да видят. Човешката гълчава събуди спящата рибарка, каракудата в нейното ведро отдавна вече бе умряла. Жената взе дървеното ведро и отиде в кабинката на лодката. Болното дете се бе събудило, личицето му изглеждаше още по-слабо, кашлицата му бе станала още по-силна. Старата господарка на плашилото също дойде на брега да види що става. Минавайки покрай оризовата си нива, тя хвърли поглед към нея. Уви! За няколко дни в нивата не бяха останали нито листа, нито класове, но само мъртви стебла. Нозете ѝ се подкосиха, тя почна да се бие в гърдите и да ридае с всички сили. Притичаха хора да я утешават. Тогава те видяха, че сламеният човек бе рухнал насред нивата с ориз.
Превод от китайски език Петко Т. Хинов © 2013–2020.
Станете част от общност "Образование" за да коментирате и да създавате свои публикации. Ще се радваме да се присъедините към нас! Регистрирайте се сега!