Гръм на фанфари и рицари, танцуващи на граничната бразда

Граничната зона, разделяща Пакистан от Индия, е красиво оформен парк, с цветя и зелени площи, малки спретнати постройки и две амфитетрални трибуни, с места за няколко хиляди зрители на грандиозния спектакъл, с който всеки ден е съпроводено затварянето на граничен пункт ' WAGHА BORD".


АРКАТА


Трибуните, разположени от двете страни на граничните порти бяха препълнени с народ. Гърмеше силна музика. От индийска страна – песни за Индия, от страната на Пакистан – съответно песни за Пакистан.


Около нас се настани голяма и шумна група момичета, нали бяхме настанени в “женското отделение”! Явно бяха от постоянните клакьори на церемонията, защото дигнаха голяма врява още с появявянето си, като запяха на висок глас весели песни на урду. Ръкопляскаха в същото време и подвикваха “Пакистан” в един глас. Бяха си донесли сладкиш в картонена опаковка и се черпеха, подавайки си го от ръка на ръка.


С наближаване на началния час на церемонията, градусът на настроението видимо се покачваше. Едновременно в двата лагера се появиха знаменосци с огромни флагове на двете страни, които застанаха един срещу друг, всеки в близост до своята гранична порта. Започнаха енергично да развяват двата национални флага в кръг и да се предизвикват символично, като на дуел!

Покрякаха така 10-тина минути и се юрнаха да бягат презглава, всеки към своята публика. Започнаха разгряване на публиката, която според мен вече беше почти прегракнала от викане. Трибуните заприличаха на бурно море и действията запреливаха едно в друго, дирижирани от невидим сценарий. Точно в 17,30 се чуха фанфари и всичко утихна. На площадката, намираща се в горната част на наподобяващата на арка постройка, се строиха десет приказни воини.

Бяха толкова красиви, приличаха на картинки от илюстрирана книжка. Шапките им в горната част завършваха с ветрило, изправено право нагоре, а в долната си част прерастваха в нещо като пелерина, падаща по гърба им малко под нивото на раменете. Чу се команда, която се проточи няколко минути, отекваща в притихналите трибуни. Воините се спуснаха по стълбите с каменни замръзнали тела и лица и се отправиха в две стройни редици към граничната порта.

Разнесе се тътен от марша на подкованите им обувки.
Само, че марша след няколко крачки буквално премина в нещо като бързи танцови стъпки.

В идеален синхрон индийските и пакистански войници се изнесоха на пътното платно със 100 км в час ( по моя преценка) и с нещо като марширащ спринт се отправиха към граничните врати, размахвайки ръце напред и назад до височината на лицето си.

Заковаха на метри от тях. Тогава двама се отделиха от строените в две успоредни редици едни срещу други “ рицари на женското сърце” и се спуснаха към вратата, като стъпките наподобяваха маршировка, но краката си вдигаха в шпиц чак до нивото на носа си, че и по-високо. Пред вратите и от двете противоположни страни се разигра забавен и очарователен спектакъл. Войниците почти танцуваха напред-назад и се перчеха едни срещу други, предизвикваха се с въртеливи движения на тялото и поклащаха “ перата” на шапките си.

Сладури и половина е малко да се каже. Публиката откачи централно. Отново се разнесе проточен вой на гърлена команда. За части от минутата рязко и неочаквано пристъпиха към портите и ги отвориха. Това, което изпитах ми напомни на отприщване на две язовирни стени, чийто води се втурват една в друга, преливат се в страстна прегръдка и утихват, потичайки като спокойна мътна река. Две реки, изкуствено затворени в устието си зад бетонни стени. Две реки, тръгнали заедно от недрата на една планина, вървели заедно дълго по течението на едно корито, от няколко века назад. Такава фиеста, невероятна. Не съм способна да я пресъздам в цялото й величие. Само ще се опитам.

Още двама от войниците се отделиха от групата и затанцваха с пресечени стъпки към отворените врати. Цялото действие се развива в един огледален образ, еднакво и от двете страни на границата. Когато се срещнаха в точно в средата, между отворените гранични порти, протегнаха ръце и се ръкуваха, покланяйки се леко напред. Това предизвика залп от аплодисменти и викове. Момичетата около мен свиркаха силно с уста. Така се започна размяна на визити на територията ту на Пакистан, ту на Индия. Всичко беше като един красив и странен танц, енергичен, динамичен, очароващ.

Продължи така около 40 минути. В последващите десет минути се строиха за сваляне на знамената на държавната граница. Две от “петлетата” откачиха с бързи и рязки движения въжетата, обърнаха се кръгом и с няколко стъпки си размениха местата, като при това кръстосаха въжетата. Започнаха бавно да спускат знамената, като спираха за по няколко секунди, задържаха ги така и пак продължаваха. Всичко това беше съпроводено от бурни скандирания за Индия и Пакистан! Индийците скандираха, за мое учудване : “ Да живее Индустан”, а пакистанците : “ Пакистан завинаги, Пакистан е велик , Аллах “ и т.н. След спускане до долу, знамената бяха откачени и сгънати на нъколко пъти.

Група войници се отдели и с бърз марш се насочи обратно със сгънатите знамена.


Сваленото знаме бе връчено на главнокомандващия на граничния пункт, стоящ върху площадката на арката.
Последваха отново дълги команди, които се проточиха почти 5 минути.
В мигът, в които секнаха, вратата бе затворена само с един замах.



Спектакълът свърши! Завесата падна....

До утре вечер, в другия спектакъл !!!