avatar
+6 6 гласа

КОЛЕДНА СЪЛЗА



Всичко, което ще ви разкажа може би се е случвало някога. Или пък ще се случи точно тази Коледа...

Елхата, която й избраха не беше много висока. Но пък за сметка на това – със симетрично израстнали от всички страни клончета, кичеста и много красива.
Беше като извадена от приказките - дори смолата по кората й ухаеше приказно.
Младежът, който продаваше елхите обеща, че ще я докара до дома й към седем вечерта. Тя му даде адреса си, написан на едно листче и не забрави да добави щедър бакшиш.
....
Вечерта, в която се украсяваше коледната елха беше една от най-любимите й, макар че не обичаше особено зимата. Докато вадеше от шкафа кутиите с играчките, в главата й нахлуха спомените.
Видя себе си като малко момиченце. Цялото й семейство беше около елхата – мама и татко вадеха играчките от кутиите и ги подаваха на нея и братчето й. А те с весели викове наричаха играчките една по една и ги закачаха на коледното дръвче. Още тогава – в тази нощ, във въздуха се усещаше коледното настроение, въпреки, че до Коледа оставаха няколко дни. Спомни си топлината в къщата, пръщящите цепеници в камината, които хвърляха рояци искри в комина...
Въздъхна... Спомени. Хубави спомени от Доброто старо време.
Сега мама и татко ги нямаше – бяха някъде там, горе... Нямаше го и малкото й братче – преди 5 години беше загинал в самолетна катастрофа. Тогава тя пътуваше заедно с него и оживя като по чудо.
Седеше сам - самичка в инвалидната си количка пред елхата, а върху краката й беше наметнато шарено родопско одеало.
Отвори капака на първата кутия. Най-отгоре имаше два малки гирлянда, а под тях в шестте отделения на кутията лежаха подредени играчките.
Усмивка озари лицето й, когато извади първата – малко весело джудже, държащо в ръцете си свещ.
Тери, прошепна тя. Радваше се, че Тери все още е здрав, въпреки, че беше може би на повече от 60 години. Той беше първата играчка за елха, която се предаваше вече трето поколение в семейството й. Пресегна се и внимателно го окачи в средата на елхата.
Следващата, Лейди Фрост – Снежната кралица, също беше закачена на едно кичесто клонче.
Една след друга играчките бяха изваждани от кутиите и с поставянето си вдъхваха живот на коледното дърво - Правяча и Маестрос – джуджетата, мъкнещи нанякъде огромен водопроводен ключ; мечето Момо; Дамата в червено; звездоброецът Sunsearcher; куклата с къдрици Щепси; веселото гномче Веско; парцаления Скитник; ангелът с щит Иван; гушнатите един в друг джуджовци Таничка и Гошко; русалката Лилия, събрала между ръцете си дъгата; Белия Зайо, нарамил морков; бръмбарът Айс Коук; Гаргичка, захапала парче сирене в човката си; таралежчето Ежко; снежният човек Баси; буболечката-цигулар Страто, а най-накрая и най-новите играчки – елфката Еовин и рицарят Арагорн, които беше купила на един базар след прожекцията на “Властелинът на пръстените”.
После заувива по клоните на дървото блестящите гилянди и светещите лампички.
Накрая се надигна колкото можеше в инвалидната количка и постави на върха на елхата Яничка – малката фея с накривена шапка, вдигнала над главата си вълшебна пръчица.
Почувства се щастлива – поне за малко. На това дръвче беше подредено цялото й семейство – всички любими персонажи, които макар, че виждаше само за няколко дни в годината, караха самотното й сърчице да затупти и да почувства топлинка в душата си.

Обикновено Чудо

Когато светлините угаснаха и стопанката се отправи към спалнята си, в широкият хол се възцари тишината на зимната нощ.
И сякаш само в още пращящата цепеница в камината, мигащата украса на елхата и тиктакащият стенен часовник остана някакъв живец.
Но не беше така.
Стрелките на часовника бавно се приближаваха една към друга и в един момент се сляха.
Дванадесет бавни и отекващи в тишината удари възвестиха на обитателите на къщата, че е настъпила Полунощ.
Когато ударите на часовника спряха, всичко отново утихна...
Да-а-а-а, Тишината...
Нещо помръдна в средата на коледното дръвче.
Чу се тихо шумолене. После нещо започна предпазливо да подскача надолу по клончетата и гирляндите. И накрая тихо тупна на дебелия килим.
Джуджето Тери се огледа предпазливо, а после тихо плясна три пъти с ръце и с тъничко гласче промълви:
- Коледна звезда, нека оживеят!
Нещо заблестя на върха на елхата. Над вълшебната пръчица на феята се появиха от нищото сребърни искрици. Един въртоп от светлинки все по-силно и по-силно обвиваше коледното дърво от върха към основата му и заля подредените върху него играчки.
Една по една фигурките потрепваха, протягаха крайници като след дълъг сън и после бавно и внимателно се спускаха в подножието на елхата.
Ако някой жив човек ги видеше в този момент, нямаше да повярва на очите си. Или пък щеше да си каже, че сънува и че се случва някакво чудо.
Чудо ли казах?!
Да, наистина - какво по-прекрасно време от Коледата, за да се случи някакво, макар и малко чудо!
Чудо, като това, играчките, подредени на коледното дърво да оживеят...

Среднощен разговор

Когато всички играчки оживяха, под елхата настана гълчава. Малките същества се здрависваха и прегръщаха един – друг, като приятели, които дълго време не са се виждали. Като голямо и сплотено семейство, събрано на едно място, за да прекара заедно този тъй хубав празник.
- Е, приятели, добре дошли отново за Коледа! – каза Тери, а другите се умълчаха и седнаха в кръг около него. Днес няма да произнасям прословутата си Коледна реч – мисля, че вече всеки от вас я е чувал поне няколко пъти.
Сред играчките се понесе тихо хихикане, а някои закачливо се побутваха.
- Всички знаете колко много ни обича нашата стопанка – продължи джуджето. Знаете и, че по волята на Съдбата тя загуби най-близките си хора. От години е сам-самичка на този свят, без да може да ходи, без приятели, на които да се опре в труден момент. Ние сме нейното семейство, ние сме нейните роднини и приятели.
- Да, да! Така е! – потвърдиха няколко от играчките.
- Нека тази Коледа да направим нещо за нея, за да се почувства по-добре и да запомни празника! – каза мечето Момо, като тромаво протегна лапички и разбута стоящите пред него.
- Да, съгласен съм – каза Тери. И аз исках да ви го предложа. Но да помислим заедно - кое е това нещо, което да й подарим и тя истински да му се зарадва? До Коледата остава само ден – нека всеки от вас си помисли на какво би се зарадвала тя?
Една през друга играчките започнаха да дават предложенията си.
"Да й подарим красив сън!" каза някой.
Друг предложи да й подарят красив вълнен шал - за да я топли в зимните вечери.
Трети, четвърти, пети ...
Тери изслушваше едно след друго предложенията, но само клатеше неодобрително глава, и подръпваше с ръка брадата си.
- Добре-е-е, мисля, че почти всички предложихте по нещо. Но повечето подаръци както сами виждате са просто вещи. Да, сигурно ще им се зарадва за малко. Нямах това наум, приятели! Нека отново да помислим!
- Да й подарим чудо! - чу се тихо някъде от кръга.
- Чудо, чудоооо, ааааааааааа...- зашепнаха играчките.
- Знаете, че ако подарим чудо на човешко същество, няма да можем да се събуждаме през следващите петдесет Коледи – каза замислено Тери. Готови ли сте за това?
Под елхата настана гробовна тишина, а играчките изведнъж замръзнаха в позите, които бяха заели.
Само Тери стоеше изправен сякаш в магически кръг и продължаваше замислено да поглажда дългата си бяла брада...
.........
За няколко дълги минути в стаята стана тихо. Чуваше се само бродещият навън самотен снеговей, който отвреме навреме почукваше тихо по прозореца с клончето на едно плодно дръвче. Същото дръвче, което любящия баща на стопанката беше засадил преди години.
Дан-н-н-нннннннннннннннннннннннннннн! – отекна тежко самотния звън на стенния часовник.
Един след полунощ.
- Време е да се връщаме, приятели! Помислете до другата нощ – каза Тери.
И като плесна три пъти с ръце каза:
- Коледна звезда, приеми ни обратно!
Вихърът от сребърни искрици отново се появи от вълшебната пръчица на феята, обгърна играчките и бавно ги върна по местата им върху коледното дърво.

Сутринта преди Коледа

Събуди се в приповдигнато настроение. Усети как плавно излиза от владенията на Морфей - сякаш тялото й се плъзгаше между два свята.
Още не искаше да отваря очи.
За миг си представи, че е малкото момиченце, което беше някога.
Представи си, че ето сега татко й ще отвори вратата.
Бавно ще се приближи до леглото и нежно ще погали малката й главица с голямата си топла ръка.
А после ще почувства дъха му върху бузата си и ще усети целувката, която ще й покаже колко много я обича...
Хубаво й беше така – завита с пухения юрган.
В топлото си легло, гушната от спомените.
В този миг си спомни съня си...
Господи!
Наистина беше вълшебен...
Колко много, колко лудо, колко безкрайно, невъобразимо и неизразимо много искаше с цялото си същество всичко това да е истина!
Беше вечерта на Коледа. Намираше се в хола на къщата. Камината весело бумтеше, играчките по елхата потрепваха като живи, а украсата грееше в цялата си прелест. Носеше се тиха музика.
Тя беше облякла най-хубавата си рокля и...
...танцуваше!
Правеше невъобразими пируети, запленена от вихъра на най-прекрасния и отнемащ дъха й танц!
А краката й сякаш не докосваха пода...
Една тежка като собствената й съдба въздишка излезе от дълбините на изстрадалата й душа...
Трябваше вече да става, за да приготви Коледната трапеза.
И да се подготви за поредната тиха и самотна Коледа в живота си.
Инвалидната количка, оставена до леглото сякаш чакаше да погълне крехкото й тяло в раззинатата си паст.

Самота...

Денят премина в суетене в кухнята за подготовка на коледната трапеза. Правеше всичко машинално – сякаш цял живот го е правила.
Когато вечерта настъпи, всичко беше готово.
Кръглата маса в хола беше отрупана с какви ли не вкусотии. В средата на масата беше поставен венец от борови клонки, а в него – красив сребърен свещник с горяща червена свещ.
Облече най-хубавата си рокля – искаше поне още малко да си спомня за вълшебния сън от миналата нощ. Макар, че отдавна вече не вярваше в чудеса. Не и в такива, които да се случат точно на нея...
Годините, прекарани в инвалидната количка я бяха направили търпелива.
Вече приемаше по-трезво страданието, което злата съдба й беше изпратила. Утешаваше се с това, че може би чрез него плаща за извършеното в предишен живот.
И чакаше следващия, в който се надяваше, че поне ще може да ходи...
Беше пуснала тиха музика, която да поддържа коледното настроение в притихналия дом.
Малко преди полунощ пийна чаша вино и си пожела само да бъде здрава. Замисли се – какво ли означава за нея да бъде здрава?
Тръсна глава за да прогони тъжните мисли.
После се заслуша в музиката и потъна в сладка дрямка...
Не чу как стенния часовник отброи дванадесет удара.
Вече беше Коледа, а самотницата отново сънуваше прекрасния сън от миналата нощ...

Коледна звезда

Играчките тихичко се суетяха под елхата.
Прегръщаха се мълчаливо и мислено се подготвяха за дългата раздяла.
Преди няколко минути бяха избрали какво да бъде чудото, което да подарят на спящото момиче.
Беше им много тежко, заради това, което доброволно бяха приели да изтърпят в замяна на чудото...
Но пък и безкрайно хубаво само при мисълта за щастието, което ще дарят на измъчената си господарка.
Така беше в този свят, от който играчките ставаха част само за няколко дни всяка година около Коледа.
Тук щастието и нещастието бяха брат и сестра, които не можеха един без друг. Злото преследваше доброто, а радостта и тъгата играеха на криеница в живота на всеки човек.
Само един от тях, обаче знаеше какво всъщност ще се случи – старият добряк Тери, който се сбогуваше с всеки един от братството, като че ли за последно.
Всъщност само Съдбата знаеше истината – щеше им да даде чудото, което пожелаха, но и щеше да отнеме нещо много скъпо от тези малки на ръст, но огромни по душа човечета.
Играчките се хванаха за ръце и направиха кръг. В средата един срещу друг застанаха джуджето Тери и феята с вълшебната пръчица.
Затвориха очи.
Тери обходи кръга с поглед и като плясна три пъти тихичко с ръце, каза с треперещ гласец:
- Коледна звезда, приеми ни обратно. И нека Чудото стане!
Вихър от сребърни искрици изригна от вълшебната пръчица на феята.
Първо обгърна играчките и ги запрати по местата им на елхата, а после лудо се завъртя из цялата стая.
Удряше се от стена в стена, после в пода, след това в тавана. Близна вихрено пламъците на огъня в камината, като с всяка следваща секунда набираше все повече мощ.
Накрая се събра в блестяща топка по тавана, след което като сребърен дъжд ласкаво обля тялото на спящата самотница.
С падането на последната искрица, някаква неземна сила дръпна одеалото от скута на момичето и го запрати към елхата.

"Сигурно сънувам!"

Сепна се в съня си.
Потърка очи и сладко се протегна.
После видя, че одеалото, с което бяха завити краката й го няма.
Потърси го с поглед и го видя захвърлено под елхата.
“Как ли се е озовало там?”-мисълта лениво мина през все още съненият й мозък.
Стана и тръгна към елхата, за да вземе одеалото.
В мига, в който го взе в ръце и се изправи осъзна, че...
... това не може да бъде!
Някаква невероятно мощна топла вълна премина през цялото й тяло и така я тресна, че чак се олюля от силата й.
“Господи, сигурно сънувам! Това не може да е истина! Не, това е просто...чудо!”
Мислите летяха из главата й, блъскаха се една в друга и в суматохата изчезваха незнайно къде...
Тя отново усещаше краката си и ходеше - след толкова години в инвалидната количка!
Направи няколко бързи, неуверени крачки. А после крачеше все по-бързо и по-бързо! След малко вече тичаше из стаята и се радваше на невероятното чудо, което беше я споходило в Коледната нощ.
Притича до шкафа и пусна музика, която изпълни с нежни звуци цялата стая.
А после вече...танцуваше! Както в съня си...
Правеше невъобразими пируети, запленена от вихъра на най-прекрасния и отнемащ дъха й танц!
А краката й сякаш не докосваха пода...

Топла като лава…

Останала без дъх след шеметните танци, тя приседна на един стол.
След толкова години, прекарани в инвалидната количка това й достави невероятно удоволствие. Отново се чувстваше истински пълноценна.
Отново можеше да живее нормален живот и да имат приятели – без ограниченията, които страданието й беше причинило.
Погледна елхата – украсена с любимите й играчки, бляскави гирлянди и блестящи светлинки.
Стана й толкова хубаво! Изправи се и отиде да погали свежите клончета на коледното дърво.
Когато застана пред него, видя, че там, където намери одеалото нещо липсваше. Хвърли трескав поглед към елхата... една от играчките се беше разбила в пода.
Доблестния рицар от “Властелинът на пръстените” вече го нямаше...
Нещо я сграбчи за гърлото и не й даваше да си поеме дъх за няколко дълги като векове секунди.
Една топла като лава сълза бавно изгори бузата й и тежко тупна под коледното дърво...
....
Весела Коледа, играчки!