Те ме знаят най-добре
Замисляли ли сте се колко добре ни познават някои хора? Аз уж все го знам и пак като го усетя ми става едно такова изненадано и мило. Всеки си мисли, че познава някого, но не винаги осъзнава колко добре някои негови приятели го познават... Особено такива, които не е виждал отдавна..
Ето например аз преди известно време си уговарям среща с един стар приятел, когото наистина не съм виждала много отдавна. Говорим си по айсикю и в един момент той ми задава въпрос. Аз се замислям за момент и започвам да пиша едно дълго обяснение защо, как и кога и преди да съм написала първия ред, той ми пише същото нещо, но в съвсем кратък вариант и ми праща усмивка сякаш да каже: " Мислеше си, че съм забравил, нали? Как можа да си го помислиш?" Стана ми честно казано малко гузно, че наистина съм забравила, че той толкова добре ме познава, познава навиците ми и начина ми на реагиране, че може дори по айсикю, без да ми види реакцията на лицето, да се сети веднага какво ще напиша!
Друг пример: аз по принцип съм малко сприхава на моменти или поне аз така си мисля. Но пък близките ми хора правят разлика между тази обикновената сприхавост и моментите, в които наистина ми е нещо ядосано. Аз рядко правя тази разлика, но често ми се е случвало докато си говорим с някой приятел и според мен аз се държа абсолютно нормално, той да каже: "А, бе нещо не си в настроение, дай да говорим за друго" примерно или пък " Ще ти звънна утре, почини си сега". Възможно ли е да ме познават по-добре, отколкото аз себе си?!
Не ме учудват толкова моментите, в които се оказва, че аз познавам някого добре. Например една вечер един приятел ми се оплака, че му е бил много тежък ден. Аз му предложих да си легне пред компютъра, да си пусне Cesaria Evora (защото много я обича) и да си сипе една чаша коняк (пак защото много обича). От другата страна имаше жестоко учудване - "Ама ти как помниш такива работи, ама аз точно това правя!" Така че може би не трябва да се учудвам, че някой е запознат толкова добре и с моите привички, но все пак понякога много ме стряска този факт. Струва ми се доста страшничко това да седиш пред някого и той да те чете като отворена книга. Колкото и да е банално сравнението, е точно така. Не можеш да убегнеш погледа му, не можеш да прикриеш нищо, никакво чувство... Все пак най-много болка може да ти донесе човек, от когото не я очакваш, а именно най-близкият. И наистина, когато някой толкова добре те познава и ако си разстроен и не можеш да преглътнеш това, което той ти казва, без да иска може направо да те съсипе. На мен ми се е случвало примерно един от най-добрите ми приятели да ме разкъса направо пред други общи познати реално без да иска, тъй като той беше нервен поради някаква причина, аз бях адски разстроена поради друга. Скарахме се по трета причина естествено абсолютно маловажна - той не се сдържа и си изля нервите, аз не успях да се окопитя и да отреагирам като хората... изобщо бяхме страхотна гледка.
И то защо? Защото ме познава отлично и може да ме удари под кръста, ако иска. Може би случаят не е много удачен, защото той наистина ми е много близък и не го беше направил с лоша умисъл, просто обстоятелствата предразположиха гадното развитие на нещата. Но резултатът е показателен.
И така до каква степен трябва да позволиш на хората около теб да те познават и реално можеш ли да ги спреш да не те опознаят? Според мен не се ли държиш естествено, то ти се променяш, затваряш се и губиш много. Но пак малко ме е страх от това, че някои хора ме познават толкова, ама толкова добре! А пък е толкова хубаво да се разбираш с някого без да ти се налага почти да отрониш дума, един поглед, някой жест, отваряш уста да кажеш нещо и виждаш в очите на другия, че вече те е разбрал... Axl_girl разбира напълно за какво говоря
, предполагам, че всеки един от вас също. А бе в общи линии аз съм да махаме границите, а именно споделяйте, дарявайте се на приятели, познати, обичайте, нека ви познават - важно е да имаме доверие в хората, защото споделената радост е по-голяма радост, а споделената мъка е по-малка мъка. А кой по-добре ще сподели радостта или мъката ви, ако не този, който ви познава най-добре!
А бе, я ми вземете думата най-сетне и кажете вие какво мислите по въпроса!
Ето например аз преди известно време си уговарям среща с един стар приятел, когото наистина не съм виждала много отдавна. Говорим си по айсикю и в един момент той ми задава въпрос. Аз се замислям за момент и започвам да пиша едно дълго обяснение защо, как и кога и преди да съм написала първия ред, той ми пише същото нещо, но в съвсем кратък вариант и ми праща усмивка сякаш да каже: " Мислеше си, че съм забравил, нали? Как можа да си го помислиш?" Стана ми честно казано малко гузно, че наистина съм забравила, че той толкова добре ме познава, познава навиците ми и начина ми на реагиране, че може дори по айсикю, без да ми види реакцията на лицето, да се сети веднага какво ще напиша!
Друг пример: аз по принцип съм малко сприхава на моменти или поне аз така си мисля. Но пък близките ми хора правят разлика между тази обикновената сприхавост и моментите, в които наистина ми е нещо ядосано. Аз рядко правя тази разлика, но често ми се е случвало докато си говорим с някой приятел и според мен аз се държа абсолютно нормално, той да каже: "А, бе нещо не си в настроение, дай да говорим за друго" примерно или пък " Ще ти звънна утре, почини си сега". Възможно ли е да ме познават по-добре, отколкото аз себе си?!
Не ме учудват толкова моментите, в които се оказва, че аз познавам някого добре. Например една вечер един приятел ми се оплака, че му е бил много тежък ден. Аз му предложих да си легне пред компютъра, да си пусне Cesaria Evora (защото много я обича) и да си сипе една чаша коняк (пак защото много обича). От другата страна имаше жестоко учудване - "Ама ти как помниш такива работи, ама аз точно това правя!" Така че може би не трябва да се учудвам, че някой е запознат толкова добре и с моите привички, но все пак понякога много ме стряска този факт. Струва ми се доста страшничко това да седиш пред някого и той да те чете като отворена книга. Колкото и да е банално сравнението, е точно така. Не можеш да убегнеш погледа му, не можеш да прикриеш нищо, никакво чувство... Все пак най-много болка може да ти донесе човек, от когото не я очакваш, а именно най-близкият. И наистина, когато някой толкова добре те познава и ако си разстроен и не можеш да преглътнеш това, което той ти казва, без да иска може направо да те съсипе. На мен ми се е случвало примерно един от най-добрите ми приятели да ме разкъса направо пред други общи познати реално без да иска, тъй като той беше нервен поради някаква причина, аз бях адски разстроена поради друга. Скарахме се по трета причина естествено абсолютно маловажна - той не се сдържа и си изля нервите, аз не успях да се окопитя и да отреагирам като хората... изобщо бяхме страхотна гледка.
И то защо? Защото ме познава отлично и може да ме удари под кръста, ако иска. Може би случаят не е много удачен, защото той наистина ми е много близък и не го беше направил с лоша умисъл, просто обстоятелствата предразположиха гадното развитие на нещата. Но резултатът е показателен. И така до каква степен трябва да позволиш на хората около теб да те познават и реално можеш ли да ги спреш да не те опознаят? Според мен не се ли държиш естествено, то ти се променяш, затваряш се и губиш много. Но пак малко ме е страх от това, че някои хора ме познават толкова, ама толкова добре! А пък е толкова хубаво да се разбираш с някого без да ти се налага почти да отрониш дума, един поглед, някой жест, отваряш уста да кажеш нещо и виждаш в очите на другия, че вече те е разбрал... Axl_girl разбира напълно за какво говоря
, предполагам, че всеки един от вас също. А бе в общи линии аз съм да махаме границите, а именно споделяйте, дарявайте се на приятели, познати, обичайте, нека ви познават - важно е да имаме доверие в хората, защото споделената радост е по-голяма радост, а споделената мъка е по-малка мъка. А кой по-добре ще сподели радостта или мъката ви, ако не този, който ви познава най-добре!А бе, я ми вземете думата най-сетне и кажете вие какво мислите по въпроса!
Аз като се замисля, наистина е по-добре да се отваряме за приятелите си и да позволим да ни опознаят. Друг е въпросът, че същите тези приятели би трябвало по-някакъв начин да ни предразположат към това разкритие, като самите те позволят да бъдат опознати. В приятелството основна роля играят общуването, честността и доверието, и едва тогава идват хората, които ни познават най-добре.
Сега като се замисля, едва ли мога да събера по един човек за пръстчетата на едната ми ръка, който да мога да кажа, че ме познава толкова добре, че да предугажда реакциите ми. Дори и да си отрежа кутрето
Обаче категорично отказвам да си режа кутрето и безименния пръст - за тях имам приятели, които ме обичат, без да съм за тях прочетен вестник - и се изненадваме!!!
Ами, смело мога да твърдя, че мъжа ми ме познава така добре, както може би и аз не съм успяла да се самоопозная. А, най-радващото е, че съм напълно спокойна с него, защото никога не е поставял доверието ни на изпитание,нито се е възползвал от моята уязвимост.
Познавам и аз него!
Иначе аз съм на принципа да се дава аванс на доверие, тоест да се тръгва към човек с доверие, а не със съмнение. Така се създава предпоставка за едно честно взаимоотношение, друг е въпросът, как ще реагира отсрещната страна. За съжаление съм била и доста наранявана следвайки този принцип и като че ли съм склонна вече да го трансформирам в предпазливост. Много си права, Щепси, че си е цял късмет да попаднеш на човек, с който да си допаднеш! А, Тони много правилно е отбелязъл, че за приятелството са важни общуването, доверието и честността. Ех, че сте умнички всички вие! Обичам ви.