Гласът на надеждата

Докато днешното шествие в подкрепа на българските медици се придвижваше от НДК към "Александър Невски", чух един младеж да се въмущава: "Много сме малко, мамка му стара - има-няма 2000 души!" Аз се огледах и си помислих, че трябва да греши - на мен тълпата ми изглеждаше наистина многобройна. Огромна радост ме обзе, когато разбрах  колко неточна е била преценката на онова момче:) 25 000 гласа бе побрал площадът пред храм-паметника, или по-правилно - не беше успял да побере, тъй като се бе оказал тесен за това меропреятие...25 000 гласа се бяха слели в ЕДИН глас, който крещеше : "Свобода!", "Невинни!",  "Не сте сами!". Глас, който изрече обща молитва, изпя химна на България и песен, изразяваща надеждата, че нашите сестри ще се върнат.Глас, който накара д-р Здравко Георгиев да възкликне, че сега българите са демонстрирали, че са ЕДИН народ!

Винаги когато съм сред тълпа от хора, наблюдавам израженията им, жестовете им - опитвам се да открия какво казват с душите си...Тази вечер видях лица на различна въраст, някои обхаванати от силно вълнение, други мълчаливо тъгуваха и от време на време по тях се стичаше някоя самотна сълза на съчувствие. Видях групички от насъбрали се деца - вероятно ученици - , които с типичния си детски плам и героичен дух обсъждаха планове за освобождаване на медиците! Не знам кое ме накара да се просълзя - тези деца или разказите на сестрите за мъченията, на които са били подложени. Може би по малко и от двете:))Всички чувства бяха смесени...И не само моите чувства...Но тази плетеница от емоциите на 25 000 души носеше ЕДНО послание - НАДЕЖДА...