Винена нощ

Няма те, пак се изгуби от слепите ми очи, няма те...

За кой ли път те викам, сякаш изобщо някога те е имало, и си станал част от моя предишен, някогашен живот.

Миналото ме изяжда и упорито повтарям, че не бива миналото да се гледа, че трябва да...

Какво трябва и какво не...

Кой всъщност решава това?! Кой се занимава с тези дела?!

Трудно фокусирам погледа и мислите си върху нещо, а още по-малко върху някого. Затварям очи и отпивам от чашата с вино, толкова жадно и с такава наслада, сякаш ще ми е за пръв път...

Топлата прегръдка на нощтта бе някакъв сън, мечта, халюцинация..., а студът е най-пълното нещо на света.

Песимизмът е завладяващо чувство, подобно на наркотик, който никога преди това не си опитвал.

Димната завеса, изникнала от забравения пепелник става толкова гъста и непрозрачна, сякаш е съществувала вечно в света и цял живот е била наша съставна част...

Трудно успявам да те намеря, трудно успявам да те почувствам... както физечески, така и духовно, а несвързани слова звучат дълбоко у мен, неспирно говорят за близкия край... Алкохолът ми приседна, сякаш пак съм сгазила лука и трябва да се запазя трезвена и неприкосновена от допира му, ако ще да е под формата на хубаво червено вино...

На кого му пука какво изобщо става в тази стая...

Скоро не съм си писала в дневника. Днес се опитах, но котето точно в онзи момент бе решило да откача... Представям си и на нея какво й е, постоянно затворена между четири стени... но тя познава само този свят, страхувам се, че като види другия, няма да може да живее в него.

Затворя ли очи не мога да видя нищо, всеки спомен е изтрит, а аз си мисля, че дори и името си не мога да си спомня.

Днес трябваше да излезна и да се забавлявам... Вместо това пак си останах тук... Не че е зле... Нищо ново дето се вика, утре може и да ида на кафе...

Колко бързо главата ми натежа, колко бързо музиката навлезе в мен...

Още е толкова рано, а имам чувството, че очите ми ще изкочат от орбитите...

Сякаш има нещо интересно извън тях...

Чувствам... и аз не мога да определя странното чувство...

Би трябвало да се радвам и би трябвало да поема нещата както се очаква от мен... Би трявбало да започна да разсъждавам малко по свързано, но не става...

Май винцето се оказа по-силно отколкото си мисля...

Говори ми се с някой, как ми се ще да имаше някой тук с мен... да си говорим. И да си кажем. Проклетия интернет седи изпразнен от всички и дори тук няма никой... То и интернетът ми не струва... а така да ми се контактува с някой...

Не знам и аз...

Утре може и да се сетя...

За какво говоря ли?

Не знам...

Аз само пиша обичайните несвързъци...Това място трябва да то прекръстя...

Да се нарича „Несвързъци”...

Хехехе.... Звучи като недорасляци...

Мисля да спирам с писането, за кой ли път не върви и това...

Надувам яко музичката и се наслаждавам на нотите извиращщи от компютъра ми...

Какво ли прави той... Парапланко... Как ли му вървят нещата в София... Много ми е странно всичко това и се чудя с коя ли е сега... Дали най-накрая е с тази, която се опитаха да ...

Какво се сетих и аз... ама че работа, това е хептен минало, няма нужда да се ровя... За това и е по-добре да спра да го правя, но понякога имам нужда да си мисля за нещо...

Много искам да изгледам на спокойствие два филма, по ирония на съдбата...

Уви, нямам нито един от тях под ръка...